Одолам | Adullam

Днес искам да говоря върху един особен текст. Един от малкото текстове в условно наклонение в миналото. Ето какво имам предвид –

Слушайте люде мои и ще заявя пред вас, Израилю, ако би ме послушал – да няма всред тебе чужди богове. Да не се кланяш на чужд бог, Аз съм Господ твоят Бог, който те изведох из Египетската земя; отвори широко устата си и ще ги изпълня. Но людете ми не послушаха гласа ми; Израил не ме искаше. Затова ги оставих да вървят по упорството на сърцето си, да ходят по своите си намерения. Да ме бяха послушали людете ми, да беше ходил Израил по моите пътища! Скоро щях да покоря неприятелите им и срещу противниците им щях да обърна ръката си, даже богоненавистниците щяха да се преструват за покорни Господу, а благоденственото време на моите люде щеше да трае завинаги. Той щеше да ги храни с най-изрядната пшеница. И с мед от скала щях да те наситя. (от псалм 81)

Условно наклонение в сегашно време имаме, когато е налице условие за изпълнението на някакво действие – бих купил домати, ако отида на пазара. От отиването ми зависи дали ще имам домати. Но още не е късно – отида ли, домати ще имам. Не е невъзможно. Когато обаче имаме условно наклонение в минало време условието за изпълнение на основното действие не се е изпълнило и следователно възможността не се е състояла – ако бях отишъл на пазара вчера, щях да си купя от хубавите домати (но ето на – не отидох и днес нямам домати).

В този псалм Бог говори в минало време в условно наклонение (и прави впечатление колко убеден е в евентуалното и несъстояло се развитие на нещата). Говори как е щял да помогне на евреите срещу „неприятелите им, противниците им, ненавистниците на Господа“. Как е щял! Но не е. Защо? „Не послушаха гласа ми, Израил не ме искаше, затова ги оставих да си трошат главата...“. Условието не било изпълнено – Израел не ходел в пътищата на Бога. Не искам да се впускам в обяснения дали е можел или не. Интересна ми е една друга думичка тук – „СКОРО“!? „Скоро щях да покоря неприятелите им“. А... колко скоро Господи си щял да го направиш? Понякога се отчайваме в очакване на Божията намеса. Не ни достига съвсем малко. Мъничко! Често се случва, когато се прибирам жена ми да ми звънне, за да ме пита къде съм, когато съм или в гаража или на входа, или дори на вратата. (Напоследък и на мен ми се случва да ѝ звънна така. „Ало, КЪДЕ СИ?“, „На входа!“. Работата е там, че когато ни се струва, че Бог закъснява не му звъним, ами му оставяме бележка – „Чаках те (напразно), тръгвам си (ти закъсня)“. Но онова, което ни се струва закъснение, Бог го разглежда по малко по-различен начин. „Скоро щях да се намеся“, казва Той. Да, ок, но пак да попитам – колко скоро, Господи? И защо не веднага и „навреме“? „А какво значи навреме?“, ни отвръща Господ...

Да, впрочем, какво значи Бог да ти помогне „навреме“? Кога е „навреме“? Да се намеси, така че да не се срещнеш въобще с неприятеля ли? С противника, с богоненавистния? Но понякога това си самият ти! Да не преживяваш вътрешни терзания, борби, въпроси? Да те заобиколят, да ти се размине, ако е възможно? Но тогава как би станал свидетел въобще на Божествения промисъл? Да, на Божествения промисъл!

Мисля, че ни липсва хоризонт във възприятията. Не виждаме надалеч и нашироко. Доста пречки има пред очите ни. Но каквото не могат да видят очите ни, били те и най-просветлените духовни, вътрешни очи, го вижда вярата ни. Не, нека кажем не вярата ни, а РАЗБИРАНЕТО ни, за един Бог, който има широк хоризонт и вижда всичко. „Да беше изтърпял още малко, да беше изтраял...“ – Ъ-ъ! Не! Не това казва Господ!!! Това не е начинът, по който Бог ни насърчава. Той казва нещо по-различно – „това, което на теб ти се струва като 'изтрайване' и 'изтърпяване', докато се намеся ще ти изглежда по различен начин, ако разбереш, че това преживяване е НЕОБХОДИМО за теб. За мъдрост, за опит, за знание, за смирение, за да видиш славата Ми“. Ние обаче решаваме, че „много сме чакали“ и... вегетираме. Ами да, защото докато не Го дочакаш, всичко е някак наполовина, недовършено и повърхностно в живота ти! Ужким вярваш в Него, но си изпуснал часа на срещата си.

Ето един друг текст:

Всякога благодарим на Бога за всички ви и ви споменаваме в молитвите си, като си спомняме непрестанно пред нашия Бог и Отец вашата работа с вяра и труд, с любов и твърда надежда в нашия Господ Исус Христос. Понеже знаем, възлюбени от Бога братя, че Той ви е избрал, защото нашето благовестване между вас не беше само с думи, но и със сила, със Светия Дух и с голяма увереност, както и знаете, какви се показахме помежду ви заради вас. И вие станахте подражатели на нас и на Господа, като, всред много скърби, приехте словото с радост, която е от Светия Дух; така щото станахте пример на всичките вярващи в Македония и в Ахая. Защото не само се прогласи Господното слово от вас в Македония и Ахая, но се разчу навсякъде и вашата вяра в Бога, така щото няма нужда ние да казваме нещо за нея. Защото самите те разказват за нас, как ни приехте и как сте се обърнали от идолите към Бога, за да служите на жив и истинен Бог и да очаквате неговия Син от небесата – същия Исус, когото Той възкреси от мъртвите и който ни избавя от идещия гняв. (от IСолунци 1)

Тук няма условности. Тук всичко се е случило действително. Няма 'ако', няма 'щеше'. Просто тук всичко е истина. Но това, което прави впечатление е, че в първия текст има евреи, които се колебаят да изберат Бога и накрая избират идолите, а във втория текст се описват гърци, които отхвърлят идолите и избират Бога на Израел.

Но може би малко контекст е нужен все пак! В първи век християнството не само е звучало като „ония глупости“, но то е звучало и като „ония еврейски глупости“ в ушите на обикновените гърци. Нали, за някой си, който умрял и после възкръснал, от Галилея! В такъв контекст някои солунци така посрещнали апостолите и тяхната добра вест за спасение, че Павел мимоходом уточнява, че за вярващите в Солун не било нужно да се говори много, защото за тях говорели всички! И всички знаели колко вярващи са те след като по-нататък описва как те не трепнали при разграбването на имота им, напротив – приели го с радост!??! Да... колко хубаво би било и за нас приятелите и близките ни да говорят като за вярващи хора и вярата ни да е позната на всички...

Но да се върна на идолите. В древността това не са били поп изпълнители. Хората са били така да се каже зависими от страха си от боговете. Посаждаш ли дърво, трябва да уважиш съответното божество. На път ли тръгваш, провери кой бог отговаря за това и пожертвай. Жениш син? Не ти мърда да похарчиш цяло състояние в съответния храм и т.н. Това е именно зависимост от страха от неизвестното. Затова аз мисля, че и едното „да чукнем на дърво“ е идолопоклонство, защото произлиза от същия страх пред неизвестното и е плод на същото неосъзнато усещане (дори у гордия ни съвременник), че човек е зависим от невидими фактори. Но не това е проблемът в идолопоклонството – проблемът е, че осигурява някакъв вид успокоение на поклонника, че ето на – пожертвал е на бога или богинята, чукнал е на дърво (древногерманска практика), т.е. ВСЕ ПАК НЕЩО Е СТОРИЛ, за да подреди по възможност благоприятно невидимите фактори, които могат да му повлияят. И това е страшното – че вместо да ни отведе до истинския Бог, страхът от свръхестественото бива притъпен и укротен от някакъв безсмислен акт.

А ето ги сега тези солунци изведнъж – в храмове не ходят вече (и под масата не почукват), а нито се боят от неизвестното, нито им липсва радост в живота. Напротив посрещат „неприятелите“ си, „противниците“ си и „богоненавистниците“, без да се боят, макар и – внимание – „сред много скърби“.

Превратностите карат някои да напишат прощална бележка на Бога с обвинение, че са се начакали и така изпускат на косъм срещата си с Него, други обаче сред самите тези превратности и дори скърби, приемат „словото с радост, която е от Светия Дух“.

А това пък какво е? Какво е Светият Дух за теб? Стои ли реална сила зад това име или е само символ без съдържание, гълъб с клонка, мир, човешки благопожелания? Само ти можеш да отговориш на този въпрос.

Представих ви два текста – единият описва тъжното състояние на пропусната възможност за среща, а в другия се описва как всяка възможност да се срещнем с Бога бива уловена от тези, които Го познават. Те превръщат във възможност онова, което повечето смятат само за „скръб“. Да, за тях също е скръб, НО Е И НЕЩО ПОВЕЧЕ. Може би е възможност да се докоснат до онзи „Човек на скърби и навикнал на печал“, който (невероятно!) обаче казва „моя мир ви давам, Аз не ви давам както светът дава“!?

Искаш ли да ядеш „мед от скала“? Знаеш ли как се добива той? Е, не е без пчели, въпросът е, че много често ти виждаш само скалата, но не и пчелите.

– В действителност още от неделя знам за какво искам да говоря днес, но така се стекоха нещата, че не можах да погледна текстовете още веднъж, така че ако искате можете да изпеете една песен, докато ги намеря и се ориентирам наново.
– Ще те изчакаме.
...
– Добре. Така. Ами аз прочетох в неделя десет глави от Деяния на апостолите – последните десет – и трябва да ви кажа, че ги преживях доста силно. Какъв екшън! Какви персонажи само! Феликс, Фест, цар Агрипа – какви ясни образи, колко живи, какви изтънчени бюрократи, абсолютно реални в репликите и действията си, конюнктурни и живи! Ами Павел? Толкова Павлов! Страшен е този Лука, какъв автор само, какъв разказвач! Все едно видях с очите си всички тези лица. Грабнаха ме някак, пренесох се в онзи миг и свят.

Ще ви прочета оттук-оттам някои неща, които се отнасят до водителството на Светия Дух, как го чуваме и как го тълкуваме. И така Деяния 19:21:

И като свърши това, Павел, чрез Духа, стори намерение да отиде в Ерусалим, след като обиколи Македония и Ахая, казвайки: „Като постоя там, трябва да видя и Рим“.

„Павел, чрез Духа, стори намерение...“ – не съм проверявал, но това трябва да е някакъв гърцизъм или хебраизъм, защото на български не казваме „струвам намерение“, а просто „решавам“ – „Павел реши чрез Духа“. Сега, ясно е, че дори казано на чист български има нещо необичайно в този израз, крайно необичайно. Не е като другите случаи, в които ни се казва, че „Духът му рече“, „сънува сън“, „получи пророчество“, „имаше видение“, „яви му се ангел и му каза“ – въобще пълно е с подобни изрази в Библията. Тук обаче имаме нещо съвсем друго – Павел реши чрез Духа да отиде в Ерусалим... Добре, как става това?... Няма да чета какво следва, само ви моля да си представите малко картата на Близкия изток и Гърция. Павел се намира в Асия (днешна Турция) и решава (чрез Духа) да отиде в Ерусалим (на юг), но първо ще мине през Македония (на запад) и оттам в Ахая (днешна южна Гърция). Т.е. той не бърза, няма някаква припряност. Решението му (чрез Духа) не го принуждава да бърза, но няма да бъде и забравено заради по-непосредствените задачи. То е някъде там, дълбоко в сърцето на Павел, някаква твърда решимост, неизменна посока, независимо от сякаш заобиколния маршрут. До края на 19-та глава се описва истеричната манифестация на златарите в Ефес срещу Павел, а 20-та глава започва така –

След утихването на мълвата Павел повика учениците и, като ги увеща, прости се с тях и тръгна към Македония. Като мина през ония места та увеща учениците с много думи, дойде в Гърция. След като преседя там три месеца, понеже юдеите направиха заговор против него във времето на тръгването му за Сирия, той реши да се върне през Македония. И придружиха го до Асия берянинът Сосипатър Пиров и от солунците – Аристарх и Секунд; още и Гай от Дервия и Тимотей, а от Асия – Тихик и Трофим.

A до края на главата се описва случката с момчето, което пада от третия етаж и което Павел възкресява. След товапише: „ние тръгнахме по-напред за кораба и отплувахме за Асон, гдето щяхме да приберем Павел; понеже така беше поръчал, а той щеше да отиде пеш“. Пак да кажа – не съм гледал картата, но това да тръгнеш нанякъде пеш, при условие че други взимат кораб дотам – ясно е, че Павел доста е походил. Защо? Не е било за „служение“, защото не пише да се е отбивал при някого. Просто ходене. И мислене. За какво е мислил? После пише, че се присъединява към групата на придружаващите го гърци, македонци и асийци и пристигат по море в Митилин, което изглежда не е било далеч от Ефес. Павел не иска да минава през Ефес, за да не се бави, и вика презвитерите да дойдат да се срещнат с него. На брега на морето дълго им говори искрено как е „чист от кръвта им“ (чисто еврейски израз), защото им изявил „цялата Божия воля“. Говори им как безкористно им е служил ден и нощ, без да разчита на материална помощ от тях. Казва им, че повече нито един от тях няма да види лицето му – т.е. че се виждат за последен път. Това силно ги разстройва и някои се хвърлят със сълзи на врата му да го целуват. Един момент обаче! Павел кога и как го научи това, че вижда ефесяните за последен път? Не пише да е имал откровение. Кога научи това нещо? Когато ходи пеш между Троада и Асон? Кой знае!? Така или иначе той им казва това. А 21-ва глава почва така:

Като се разделихме с тях и отплавахме, дойдохме право в Кос, а на следващия ден – в Родос и оттам в Патара. Като намерихме кораб, който заминаваше за Финикия, качихме се на него и отплувахме. А когато се показа Кипър, го оставихме отляво и плувахме към Сирия, и слязохме в Тир, защото там щеше да се разтовари корабът. Като издирихме учениците, преседяхме там седем дни и те, чрез Духа, казваха на Павел да не стъпва в Ерусалим.

И те, чрез Духа,казваха на Павел да не стъпва в Ерусалим. Ето пак този израз – „чрез Духа“. Кой говори? Духът или братята от Тир? Очевидно е, че те чуват гласа на Бога. Не пише какво точно са чули, но явно е било нещо свързано с това какво ще се случи на Павел в Ерусалим. Т.е. нещо опасно. Възниква веднага въпросът как така, чрез същия Дух Павел „решава да отиде в Ерусалим“ и пак чрез същия Дух някой казва на Павел да НЕ ходи в Ерусалим!? Кой говори в случая? Какво казва Духът всъщност?

Вижте, това е важно. Важно е, защото тук е записан случай на разнобой не между водителството, което дава Духът, а между тълкуването, което му дават хора, които несъмнено – и едните и другите – са посветени на Бога.

Нека четем натам обаче – стигат до Кесария и престояват у дякон Филип, който има четири дъщери, „които пророкуват“, но не се казва тези деца да са пророкували нещо на Павел. Мисля, че са били все още деца, защото по онова време на 15-16 години момичетата вече са заминавали така да се каже „кой за къде е“ :) – т.е. искам да кажа, че щом са живеели още в бащиния си дом, то значи не са били на възраст за женене. Но това няма значение. Интересното е, че и четирите са имали дарбата да пророкуват, но чрез тях Духът не казва нищо по вече коментираната тема за пътуването на Павел към Ерусалим. Интересно. Друг обаче пророкува –

И след като бяхме преседели там много дни един пророк на име Агав слезе от Юдея. И като дойде при нас, взе Павловия пояс та си върза нозете и ръцете и рече: Ето що казва Светият Дух: Така юдеите в Ерусалим ще вържат човека, чийто е тоя пояс и ще го предадат в ръцете на езичниците. Като чухме това и ние, и тамошните го молихме да не възлиза в Ерусалим. Тогава Павел отговори: Що правите вие, като плачете та ми съкрушавате сърцето? Защото аз съм готов не само да бъда вързан, но и да умра в Ерусалим за името на Господ Исус. И понеже той беше неумолим ние млъкнахме и рекохме: „Да бъде Господната воля“.

Агав. По модела на старозаветните пророци той използва предмети, за да изрази откровението, което е получил. Реакцията на присъстващите е единодушно да молят Павел да не отива в Ерусалим. Какво става? „От устата на един или двама ще се потвърди всяко дело“ – вече на два пъти ясно се казва, че Павел го грози опасност в Ерусалим. Братята го молят да не отива. Павел ли не разбира от откровения? От водителство? Кой говори? Не говори ли Светият Дух? Същият, за когото се казва, че чрез Него Павел бе решил да отиде в Ерусалим. Може ли Той веднъж да вложи в сърцето на Павел да отиде и после да му праща през 500 км хора да му казват да не ходи? Какво точно се случва (в Духа)? Отговорът на Павел е учудващ и разбира се точен и вдъхновяващ, но преди да бъде такъв е именно учудващ. „Е, хубава работа! За какво плачете, недейте така, че ще ревна и аз. Ама за това ли сме се събрали, в това ли сме се учили толкова години, какво правите? Не само съм готов да отида в Ерусалим (сякаш няма никакви предупреждения за Павел, сякаш и дума не може да става да промени плановете си), но и да умра там, ако трябва, заради вярата си в Йешуа като в Господ. Мисля, че на вас поне би трябвало да е ясно какво правя и защо го правя!“. Иронията е, че те реагират с „Да бъде Божията воля!“ – ами да! Именно тази воля се изявява във всичките откровения, но те не успяват да я схванат, защото не са на един дух с нея, въпреки откровенията. Тук искам да цитирам нещо, което пропуснах от разговора на Павел с презвитерите от Ефес:

И сега ето аз, заставен духом, отивам в Ерусалим, без да зная какво ще ме сполети там, освен че Светият Дух ми свидетелства във всеки град, казвайки, че връзвания и скърби ме очакват.

Хем не знае, хем знае. Т.е. той не знае какво точно ще му се случи, но в общи линии Духът му казва, че във всеки град го очакват вериги, бой и болка. Как се живее така? Защо тогава отива в Ерусалим (такива именно са и мислите на пророците в Тир, на Агав, на Лука и на останалите братя)?! Отговорът е по павловски прост – „заставен съм духом“! Т.е. принуден съм, неустоимо съм привлечен към Ерусалим, неудържимо е, имам един вътрешен зов, който е неумолим. Кой от нас говори така? В смисъл – нашите духовни мотиви се движат в областта на основателните предположения или на директните откровения. Или е „аз мисля така, защото...“, или е „Бог ми каза така“, но „чувствам се заставен духом“ не е сред изразите, които бихме използвали, за да опишем причината, по която бихме отишли някъде на почти сигурна смърт. И то с неумолимост, която да накара и братя, и пророци да млъкнат.

Къде се разминаха братята и Павел? Кой Дух говори в двете страни? Ами същият Дух, само тълкуването е различно. Реакцията е различна. Духът казва чрез тирците, че опасности дебнат Павел в Ерусалим, а тирците казват чрез Духа Павел да не ходи там. Духът казва чрез Агав какво чака Павел в Ерусалим, а Агав и братята казват чрез Духа Павел да не стъпва там. Дано Бог даде повече пророчески верни слова да чуваме. Дано обаче имаме и повече от духа на Павел, онзи „заставящ дух“, който дава правилно разбиране за чуваното от Духа. Кое е онова в духа на Павел, което в крайна сметка го застави да върви напред? Кое го накара да върви напред без да е фанатик и камикадзе (по-късно той изрично осуетява нещо като атентат срещу себе си – така да се каже не се самоубива с това отиване в Ерусалим, а продължава мъдро и разумно да се ориентира в обстановката и да гони максимална слава за своя любим Христос)?! Павел, тирците и Агав чуват фактически едно и също нещо – тирците и Агав не казват, че Духът им е заръчал да предупредят Павел да не ходи в Ерусалим. Те само казват какво виждат, че ще му се случи и го тълкуват като предупреждение да не ходи! Павел пък казва на презвитерите от Ефес, че принципно знае какво го очаква в Ерусалим и това за него НЕ е предупреждение да не ходи там. Едно и също откровение от Духа води единия до това „заставен духом“ да „стори намерение чрез Духа“ да върви към Ерусалим, а другите ги води до това да го „умоляват да не ходи там“.

Май всичко се свежда до разбирането за саможертвата на Христос, на която Павел много точно се спира в речта си пред презвитерите на плажа до Ефес – „по-блажено е да дава човек, отколкото да получава“. И какво излиза по тоя принцип? Че плачещите, увещаващите Павел да не отива в Ерусалим не са били толкова блажени във вярата си, колкото е бил Павел. Жертвата на Христос – нейното проумяване изглежда дава и разбиране какво точно ти казва Бог. Без да си в Духа на тази жертва, няма как да разбереш откровенията от Духа.

Има една фина настройка в апостолския дух, която го прави неразличим от Духа на Бога. Когато за Павел се казва „стори намерение чрез Духа“, когато той казва „чувствам се заставен духом да отида“ все едно се казва „Духът му каза да отиде в Ерусалим“. Записано е така, за да знаем, че инициативата сякаш(?) е дошла от Павел, но в действителност няма разлика.

Великото в случая е, че не е имало нужда Духът да му го казва. Ето ви водителство.

…който наистина беше предопределен преди създанието на света, но се яви в края на времената за вас. И му се поклониха всички земни жители, чиито имена не са написани в книгата на живота на Агнеца, заклан от създанието на света. (Преводен вариант на Откровение 13:8)

Виждали ли сте сляп човек? Несъмнено. Днес те крачат обикновено с едни специални бастуни, опипват тротоара, колите, а понякога и вашите панталони, за да се ориентират. Когато пътуват в автобуса обикновено заемат едно единствено положение, не се въртят да гледат навън, не се обръщат да видят дали не са пропуснали спирката си, може би усещат, но никога не го показват, когато някой минава покрай тях. Стойката им прилича на тази на съсредоточени хора. Липсата на най-важното сетиво ги прави съсредоточени в това да уловят максимално ставащото около тях. Когато ходят, изглеждат съсредоточени в ходенето си, когато пътуват, изглеждат съсредоточени в пътуването и броенето на спирките. Когато се разплащат – в опипването на банкнотите и монетите. Дават вид на хора, изключително съсредоточени в това, което вършат. Но не виждат.

Понякога главите им странно висят или пък приличат на вперили поглед нанякъде. Те обаче не виждат. Животът на слепеца е последователност от действия, с които той се придържа към познатото, сигурното, безопасното, изпитаното. Непосредствените му стремежи са да подсигури нуждите си по възможно най-ефективния начин, защото това са хора, които повече от другите изпитват несигурност. Когато си окръжен от действителност, която не можеш да познаеш с точност, още по-малко да овладееш, се чувстваш уязвим. Разходките в непознати места, качването на непознати рейсове, пазаруването в непознати магазини, всичко това крие умствено и емоционално напрежение за слепия, за разлика от удоволствието, което доставя на виждащия, който открива нещо ново. Не може да се говори за дързост, не бива да се поемат рискове, не знаеш какво може да ти се случи встрани от отъпканите и познати пътеки. Липсата на най-важното сетиво е ин-валидност – прави те не-здрав, не-работоспособен, не-валиден. Ако описанието ми е вярно, то по поведенческите признаци можем да заключим каква е болестта на човека. Ако поведението му е като на слепец, ако ден след ден, неотклонно, той се държи като слепец, най-вероятно той наистина е сляп човек. Връзката, която съществува между болестите и симптомите им, е това, което дава най-често хляб на лекарите и им помага да ни помогнат на нас. Шарка без пъпки е малко вероятна, хрема без сополи и ангина без червено гърло – също. Пъпките, умората и температурата могат да затвърдят картината и да насочат сигурно към диагнозата. Така е и със слепотата, дори да не си лекар, ако неизменно забелязваш у някого поведение на слепец, то най-вероятно той наистина е сляп. Виждащият не се държи като сляп, също както смокинята не ражда репеи.

И между слепците обаче има различни хора. Например някои са по-смели от други в рамките на физическите си възможности. Някои са по-инициативни и в това отношение и те са като нас, виждащите.

Пристигат в Ерихон; и когато излизаше от града с учениците си бяха сред едно голямо множество, а Тимеевият син Вартимей, един сляп просяк, седеше край пътя. И като чу, че бил Исус Назарянинът, почна да вика: Исусе, сине Давидов, смили се за мене! И мнозина го мъмреха, за да млъкне; но той още повече викаше: Сине Давидов, смили се за мене! И тъй, Исус се спря и рече: Повикайте го. Викат слепеца и му казват: Дерзай, стани, вика те. И той си хвърли дрехата и скочи та дойде при Исус. А Исус се обърна към него с думите: Какво искаш да ти сторя? Слепецът Му рече: Учителю, да прогледам. А Исус му рече: Иди си, твоята вяра те изцели. И той веднага прогледна и тръгна подир Него по пътя. (Марк 10:46-52)

Това „Дерзай, стани, вика те“ стои много странно в устата на тези, които преди това го мъмрят. Още повече, че човекът „дерзаеше“ преди Исус да го повика при себе си. В този смисъл тълпата, хората, виждащите, здравите, бяха по-невиждащи и по-недръзновени от слепеца. Той беше необикновен слепец. Той, признавам, не отговаря на описанието ми в началото. Няма я онази примиреност, онова привикване с ударите на съдбата. Напротив. Марк описва един човек, който чувства, че в момента изпуска нещо много важно. Вика и крещи сякаш... сякаш животът му минава покрай него и се отдалечава непоправимо, а той го е изпуснал, понеже не го е видял. Все пак, когато разбира Кой минава, меко казано се старае да го догони, да се пребори с недъга си, използвайки гласа си и изразявайки вярата си чрез това „Сине Давидов“ – защото този израз е изваден направо от пророците и е синоним за Месията.

Възниква въпросът защо Исус не се запъти право към него, а го подмина? Всяко действие или бездействие на Христос е било с цел и каква е тя в случая? Кога за последно си чувствал, че Животът минава покрай теб и те подминава? Че най-важните неща, небесните, просто преминават покрай теб и ти не ги виждаш, само ги усещаш бегло, когато четеш Библията или слушаш за Бог и знаеш, че има някакъв решаващ недъг в теб, който ти пречи да се срещнеш с тях лице в лице и да ги преживееш в пълнота? Какво направи когато за последно се почувства сляп? Какво смяташ да правиш, когато отново разбереш, че си встрани от Пътя, по който крачи Живота и си в своето окопано, но некомфортно, познато и сигурно, но безрадостно, изпитано и лесно, но с нищо вдъхновяващо съществуване? Какво правиш, когато разбираш, че очилата, които слагаш, само изглеждат като слънчеви пред другите, а в действителност с тях не пазиш, а криеш очите си, защото са слепи? Вартимей не издържа на противоречието в живота си, не издържа на контраста между това Слънцето да минава до самия него, а той да не може да Го види. Почна да вика. И с виковете си изразяваше борбата си, борбата срещу всички фактори – слепотата в него и слепотата на „виждащите“, които го мъмреха – които му пречеха да застане пред извора на Светлината. И не само викаше, той си хвърли дрехата!? Ами после? Как щеше да я намери с тия, слепите очи? Ти за после, Вартимей, никога ли не мислиш? „После-то“ е закотвило много души за този свят, които никога няма да видят Онова Велико Друго После. „Хвърли дрехата си и скочи“. Аз не съм виждал сляп да скача. Сигурно е странна гледка. Накъде е тръгнал? С ръцете напред, това е ясно. Някаква сила е движела този човек и ние знаем коя е тя, но идеята ми е за действието на тази сила в душата на човека. Лесно е да кажем „Бог подейства“, по-велико е, ако схванем как е подействал. Бог действа чрез контрасти. Той поставя светлото до тъмното и чака нашата реакция. „Ето поставих пред теб пътя на живота и пътя на смъртта, избери прочее живота, за да живееш“. Избери го! Няма сила, която да може да те спре в този избор, когато си видял поставения пред теб контраст! Къде е обаче Исус в тази история? Той е почти засенчен от личността на Вартимей. Вартимей е в центъра, Исус е като участник. Думите му са оскъдни – „Повикайте го!“, „Какво искаш да ти сторя?“, „Иди си, твоята вяра те изцели!“. Чак студено. Къде е радостта от намерената овца? Къде е трепетът на Спасителя? Къде е „и този е Авраамов син“? Няма ги. Но Исус е там, същият, за когото цитирах най-отгоре тези страшни думи:

…който наистина беше предопределен преди създанието на света… Агнецът, заклан от създанието на света.

Аз знам, че е бил убит на Голгота при управлението на прокуратор Пилат преди около две хиляди години. Знам, че Бог е исторически Бог, намесващ се в историята и въплътил се в нея. Знам, че ще се върне и отново ще се намеси окончателно. А сега изведнъж това предопределен преди създанието“ и „заклан от създанието на света“!? Как точно е бил заклан преди да е бил заклан? Мога с благоговение, страх и сълзи на очи да си представя общуването в Троицата преди създанието. Петър говори за Отец, който определя Сина да бъде заклан за нас (IПетър 1:20). И Синът приема. Някъде там, преди създанието, преди да ни има нас. Сякаш Бог не е искал да започва творението си преди това решение да е взето! Сякаш след това решение Бог е можел вече свободно да изяви себе си в творението, което единствено поставя сцената, на която Бог да изяви същността си – същността на един Бог, който е пожертвал себе си изначално, за когото жертвата от любов е толкова първичен и основополагащ акт, че без това „заколване на Агнето във вечността“ не е било възможно да има въобще творение! И тъй, Бог решава да жертва себе си, защото единствено и само по този начин, той може да се изрази. Жертвата не е принудителна, тя не е „ами създадох ги, сега ще ги спасявам, нали съм любов“, тя е изначална, преди да има грях, преди да дойдем ние. Чрез нея Бог показва Себе Си най-добре, тя е повече от думите, но тя е в центъра на Словото. Тя е в сърцето и ума на Бог, тя е самата божествена същност на Троицата. Отец предопредели Сина да се жертва, Той прие, защото такава е същността му, а Светият Дух „предизвестяваше Христовите страдания и идващата след тях слава“ – ударението е върху Жертвата.

В този смисъл малко вероятно е Исус да е бил само участник в сцената с Вартимей. По-вероятно е да е наблюдавал учениците си и хората наоколо, сдържайки усмивката си от удоволствието, че всичко върви по плана на Отец, радвайки се, че Вартимей е изпълнил онова, за което е бил създаден и заради което дълго време е живял сляп – да даде пример как слепият може да намери Светлината – с непримиримостта на едно сърце, огорчено от контраста между него и Светлината.

Добре, днес ти по-скоро никога не мислиш, че Исус е бил жертван преди създанието на света. Дори това е странно като израз, ако не беше в Библията, щяхме да речем, че е ерес. Но не е. То е там и ние не го разбираме. Има светлина в тази истина за жертващия се от вечността Бог, има слънчева светлина. Тя ни огрява, тя минава край нас, ние я усещаме, но имаме ли здравите сетива, които да допуснат тази светлина да влезе вътре в нас? Имаме ли очи? Виждат ли те? Прониква ли в нас истината за жертвоготовността на Бог? Успява ли тази съвършено чужда на егоистичната ни природа истина да си пробие път през очите ни? Запомни – няма значение кой какъв се води, в тълпата уж всички бяха виждащи, а Вартимей беше сляп, само той обаче застана лице в лице с Исус и изпита силата му, само той му вярваше, само той наистина го видя! Другите просто бяха там без да са. Марк е изключително лаконичен, отстъпвайки място на Духа да ни води по чудната пътека на проглеждането в този текст. Проглеждането на Вартимей, нашето проглеждане. Какво предизвиква в теб контраста между теб – слепеца – и светлината на Исус? Меланхолия? Вина? Раздразнение? Самосъжаление? Да не бъде! Нека контрастът, който усещаш между преминаващия покрай теб Живот и твоето поведение на слепец в живота, да породи у теб негодуване в най-чистия смисъл на думата, нека има вик, нека има скок, нека има хвърляне на парцаливите ти дрехи без мисъл за „после“, нека има цитати от пророците на устните ти, нека има среща!

Дерзай, стани, вика те! Викай и ти!

* Илюстрация: Сляпо роденият ― детайл, масло върху меден лист (96,5 x 86,5 cm), Карл Хайнрих  Блок (1834―1890), National History Museum, Frederiksborg Castle, Дания

...радвайте се в Господа... пак ще кажа, радвайте се.

В оригинала няма многоточие и в преводите също няма. Когато обаче ми бе напомнен този стих, това стана с твърдото убеждение, че е бил казан или е можело да бъде казан с пауза. Естествено за мнозина това е сигурно само риторичен похват. Павел е бил семит, а те така, нали, са си повтаряли някои неща, вместо да ги подчертаят, както правим ние, когато е нужно да се сложи ударение. Примери много, но това не е „очерк за паралелизма в семитския изказ“ и други такива отвлечени изследвания. В смисъл – това писмо до филипяните би трябвало да отреже всички изследователски пориви, не защото са грешни сами по себе си, а да не би да замъглят гледката, която се открива в него. Писмото се докосва до невъзможното, там се говори за такава любов, изразявана от чувствителни грешници, че дори напластеният в душата ни цинизъм и уравниловка не могат да ѝ противостоят. Дъхът спира, когато смисълът на думите ни застигне.

Някакъв човек разказва, че задържането му в затвора било от полза за небесния му Господар, че надеждата му била жив или мъртъв да бъде от полза за славата на този Господар. Бил натясно в избора си – дали да напусне този свят или да остане в него и... да помага на тези, които обича. После разказва за човек, който бил равен на Бога, но станал слуга (на кого?) и се бил смирил, та чак се оставил да го убият зверски. Авторът препоръчва това поведение.

Той нарича читателите си светлина в една извратена среда. Казва метафорично, че се жертва за тях и после въвежда тази идея – „но макар че губя живота си за това да допълня вашата жертва, т.е. вярата ви, радвам се и с всички вас се радвам“. Той се радва. И не се радва сам, а се присъединява към радостта на тези, които също губели живота си в преследване на отвъден живот.

Разказва и за някакъв човек, когото неговите читатели били пратили да му помага и той също изложил живота си на опасност, защото считал, че с това отсрамва приятелите си пред автора на писмото, който според въпросния човек очевидно заслужавал повече внимание и грижа. Същият боледувал на смъртно легло, но интересното е, че после се натъжил, че приятелите му от Филипи научили за това и се били притеснили за него...

В един такъв контекст авторът казва „радвайте се в Господа, за мен не е досадно да ви пиша все същото, а за вас е безопасно“. Както и на други места, сме провокирани в логиката си. Ако за него не е било досадно да пише едно и също, може би за читателите му е било? Той посочва, че за читателите е безопасно. БЕЗОПАСНО?

Т.е. ако не четат „радвайте се в Господа“ ги дебне опасност? От какво естество, при положение, че дотук вече на всички е ясно, че тези хора живеят постоянно на ръба между този свят и онзи? „Опасност“ звучи малко неуместно за хора, които отстрани погледнато търсят опасността и се колебаят дали да останат на този свят или не. Кое точно е „опасно“ за такъв вид хора? До степен авторът да им е писал и друг път пак същото – „не губете радостта си от това, което сте приели, получили, изпитали с Господ“.

Някаква опасност налагала да се напомня дори на такива очевидно посветени хора. Естествено в този контекст, с този автор и с тези читатели (пък и с четящите тези редове) е ясно за каква опасност става дума. Смущаващото е подходът, с който авторът, а и читателите му, са се справяли с опасността. Става дума разбира се за невидима опасност, която те променя така, че животът те кара да станеш тъжен, огорчен циник. Това авторът е считал за достатъчно сериозно, че да пише от време на време на хората, които обичал с увещанието да се радват на техния Спасител (а „Спасител“ изглежда е било изпълнено с толкова конкретика в първи век!).

Но защо го чета с пауза? Хайде заедно – изправен си пред човек, когото обичаш до степен да отлагаш рая, с едната цел да му помагаш. Той пък е изправен пред желанието да ти се отблагодари достойно, но е безкрайно беден, преследван и понякога болен. В неговия град живеят хора, които последния път ти счупиха главата и ти лежа в кома. Сигурно същите не биха се поколебали да сторят същото и на твоя приятел. Властта в общия случай нехае. Всеки ден ви е подарен и на двамата.

Хайде сега намери думи за насърчение! Ама не много теологични или поне не всичките! В смисъл чудесно е, че вярваш, че Христос е възкръснал и е на небето – как иначе би оживял до днес – но животът има тази неумолима склонност да те убива всеки ден по малко и колкото и да се възстановяват клетките ти, те не се подновяват с абсолютно същото качество както преди – ти старееш всеки ден. В духа е същото – „дори отбраните момци ще се уморят“. Дай насърчение, което има непосредствено приложение и което обновява.

Ами... „радвай се в Господа!“

Ок. Това сме го чували.

Дай друго...

Ето тук идва паузата. Какво друго, което да е подобно на това? Случвало ли ти се е да търсиш синоним на нещо и точно в този момент да не го намираш, не защото не го знаеш, а защото просто не го смяташ за достатъчно подходящ, просто думата, която искаш да замениш ти се струва незаменима!? Има такива думи – точни! Не можеш да дадеш синоним на шест без пет. Шест без четири и шест без шест не са.

От където и убеждението ми в паузата. Описаното дотук имаше за цел авторът на писмото да оживее пред очите ви. Това не е младежкият пастор, който се пробва тази вечер да претака зелето в душите на паството. Това е някакъв затворник с душевно бреме като планина, който си проправя път в Духа към обичните на сърцето му, познава всичката им неволя и моли небето перото му да запечата само букви, които дават живот в присъствието на смъртта и нейното уродливо братче – преследването на християните. И търсейки думите си авторът казва – радвайте се! ... (това съм го казвал, това го знаят, дали го чуват всеки път със свежи уши, дали има ехо в тях този израз? Какво друго да им кажа!??!??!)... ами...

... пак ще кажа, радвайте се ...

Какво друго бих могъл да им кажа?

А ти какво друго би искал да чуеш?

* Илюстрация: Свети Павел в затвора, масло (72,8 x 60,2 cm) 1627 г., Рембранд (1606―1669), Staatsgalerie, Щутгарт

Искам отново да благодаря на Бог, че мога да Му се поклоня заедно с вас, че ви има и мога на това място с вас, пак казвам – да Му се поклоня. Но съм и малко тъжен, защото ни е последната вечер, утре си заминавам. Надявам се скоро пак да се видим.

Нека прочетем два познати текста от Лука. Обичам да чета познати текстове, защото знаете, че винаги Духът има какво още да ни покаже в тях.

И между тях възникна пререкание кой от тях ще бъде най-големият. А Исус, като прозря мисълта на сърцето им, взе едно детенце, постави го при себе си и им каза: „Който приеме това детенце в мое име, Мен приема; и който приеме Мен, приема Този, който ме е изпратил, защото, който е по-скромен между всички вас, той е велик“. (Лука 9:46–48)

Трудно се описва какво точно е детето. Можем със сигурност да кажем поне това, че детето се доверява на родителите си най-естествено и в сърцето му има някаква увереност и сигурност по отношение на добрата ръка, която го държи, топлата печка и нейната топла супа вкъщи, топлите терлици... има една безгрижност и мир в детското сърце, които ние постепенно губим впоследствие.

Исус го дава за пример на скромност и непретенциозност, неамбициозност. Е, състезават се с колелета, сравняват си куклите, но съревнованието, конкуренцията, които храним в сърцата си по-късно са чужди на децата. Чужди са им и затова децата са безгрижни и по-щастливи от нас, чиито мир ни отнемат състезанията, в които участваме! И въобще, не че не можем, но трябва да подберем все хубави и много думи, за да опишем това детско сърце, което Исус дава за пример. По-лесно ни е да кажем, че самият израз „като дете“ е по-красноречив от всички определения за това какво е детското сърце и ни е достатъчно да кажем за някого „той/тя е като дете“ в най-добрия смисъл на сравнението – този на сърцето – за да разберат веднага всички, че хвалим този човек за качества, които възрастните изгубват в един момент. Ако имаше сега между нас малко дете Исус пак би го взел и сложил за пример по средата, между нас. Но вижте само израза, който използва – „Който приеме това детенце в мое име...“, в какъв смисъл е това – да приемеш това детенце!? Т.е. Исус не казва да вземем пример от детенцето, да му подражаваме, да се поучим от него, да се взрем в детското сърце и да извлечем поуки. Той казва да го приемем. Аз се сещам само за едно друго подобно приемане, за което Исус често говори – това на самия Исус. И това приемане знаем какво означава – ново раждане, преобразяване, нов живот от Бога. А сега изведнъж „приемане на детенце“. Продължението е само по себе си цяло откровение – „Който приеме това детенце в мое име, Мен приема...“. Исус заявява, че Той е детенце. Да, именно това казва. Аз и ти на драго сърце искаме да приемем Исус в душата си, в сърцето си и в живота си, но... едно детенце!? Без да знаем, съпротивата ни да приемем Исус-детенцето в себе си е съпротива срещу онзи мир, който изпитва детското сърце. Исус заявява, че Той също има този мир. Той обаче не спира дотук – „...и който приеме Мен, приема Този, който ме е пратил, защото, който е по-скромен между всички вас, той е велик“. Или иначе казано: Детенце=Исус=Бог велик. Дълбоко в сърцето на Троицата, там където ние не можем дори да надникнем, царува детският мир. Знам, че когато всички стигнем там при Него, ще се обърнете към мен и ще ми кажете: „Ти беше прав! Наистина ти не беше способен с думи да опишеш това, което се беше наел да говориш!“ ... когато стигнем там Бог ще бъде „все во все“ и онова, което сега със запъване само налучкваме (и пак е вдъхновяващо!) ще бъде реалност в самото ни естество. Павел говори за този Божий мир, казва че него „никой ум не може да схване“ (Филипяни 4:7).

А сега Лука 10:1–6:
След това Господ определи други седемдесет души и ги изпрати по двама пред себе си във всеки град и място, където сам Той щеше да отиде. И им каза: 'Жътвата е изобилна, а работниците малко; затова се молете на Господаря на жътвата да изпрати работници на жътвата си. Идете: ето, Аз ви изпращам като агнета посред вълци. Не носете нито кесия, нито торба, нито обувки и никого по пътя не поздравявайте. И в която и къща да влезете, първо казвайте: Мир на този дом! И ако бъде там някой син на мира, вашият мир ще почива на него; но ако няма, ще се върне към вас'.

Това е началото на мисионерството. Исус ги кара да се надяват изцяло на добрия случай, да не си взимат кесии, резервни сандали и даже нещо доста странно – да не поздравяват никого по пътя си. Аз това мога най-добре в контекста на Близкия изток да го разбера, където всеки „малък разговор“ може да се превърне в едночасово бъбрене за какво ли не – Здравей как си? Добре, а ти? Бива, ама леля ми като ходи в Сихем миналата седмица... и т.н. и т.н.

(смях)

Исус не е искал да се разсейват, а да са съсредоточени в задачата, която е била по-важна от всичко. Пратени като овце посред вълци. Някои от нас много голямо ударение поставят на тези думи – ауу, виждаш ли сега как вълците това, пък онова, а ние овците, горките и т.н. Други пък не им обръщат достатъчно внимание, един вид смятат, че светът не е толкова вълчи спрямо тях, дори и да са истински християни. А аз мисля, че Исус просто казва един факт, който да имаме предвид – ти си дете, ти си агне, а около теб има и доста вълци, и какво от това? Нали Бог е с теб! Имай го предвид, но не драматизирай, това е идеята. После следва наистина интересното – „И в която и къща да влезете, първо казвайте: Мир на този дом!“. Евреите така се поздравяват, с 'Шалом!', но не мисля, че Исус просто им казва да се държат възпитано. То ако Исус трябваше и да ги възпитава тези Петър, Андрей и т.н.! Вярвам, че когато сме духовни, ние сме и възпитани. В действителност Исус не им заръчва да казват 'Добър ден!', когато влизат в нечий дом. Защото после пояснява, че техният мир наистина се прехвърля на хората, с които се срещат... а за това какво ще кажете!? Казва също „ако там има някой син на мира (благоразположен към мир), вашият мир ще почива на него“. В действителност това трябва да означава „ако някой там приема добрата вест, че Месия дойде и царството наближи...“. Т.е. тази благоразположеност към мир е благоразположеност да бъде приет Исус. Логично е, ок, но забележете, че никъде другаде нямаме в евангелията знак на равенство между Исус и Мира. Исус=Мир. Благоразположеност към Мир = благоразположеност към Исус. Знаем, че пророците наричат Исус „Княз на Мира“ – т.е. Той има Мир, носи Мир, владее над хора с Мир, защото Той им е осигурил Мир. Мир. Това не е спокойствие, не е успокоение, не е дори утеха, това е много повече – говорим за МИР.

Онези, които имат този Владетел на Мира в себе си предават на слушателите си този мир. Добре, ами ако не те слушат!? Ами ако ти се нахвърлят? Ами ако те обиждат, заради вярата ти? Ами ако стане разговорът тягостен, конфузен? Ами ако ситуацията стане натегната? Всички сме чували да казват 'еди кой си ми ограби мира, изгубих мира си в еди коя си ситуация'. С Исус можеш да избегнеш това – „но ако няма (такъв човек), (мирът ви) ще се върне към вас“. При Исус, ако правилно разбираме, няма как да изгубим мира си!?!! Ние предлагаме своя мир на хората с думи, с усмивка, с дела, с внимание, със себе си. Ако не ни приемат (т.е. не приемат мира ни!), да не се огорчаваме, нашият мир си остава в нас, никой не може да ни го отнеме, „мирът ви ще се върне на вас“ – няма я описана възможността поради отхвърляне, отблъскване, хули и прочее да загубим мира си. Божият мир не може да ти бъде отнет, каквото и да става, той винаги се връща в теб.

Има само един начин да не можеш да фалираш, ако си инвестирал в нещо или някого, а нещата не са потръгнали – да имаш неизчерпаеми инвестиционни ресурси. Ако вложиш 100 лева и загубиш, не губиш нищо, само ако имаш безкрайно богатство. Не просто богатство с много, много нули. Не! Богатство, което няма край – като самия Бог.

Според Исус ние имаме това богатство, ние имаме този Мир. Ти как мислиш?

* Илюстрация: Детайл от Първи стъпки, масло (1890 г.), Винсент ван Гог (1853—1890), Metropolitan Museum, Ню Йорк

„А Пилат написа и надпис, който постави над Него на кръста. А написаното беше: Исус Назарянинът, Юдейският Цар. Този надпис прочетоха мнозина от юдеите, защото мястото, където разпънаха Исус, беше близо до града; а написаното беше на еврейски, на латински и на гръцки." Йоан 19:19,20

Аз не знам еврейски, не знам латински и не знам гръцки. И не само не го считам за недостатък, безразличен съм. Това обаче не е кокетството на простака.

Живото Слово било разпънато под надпис на три езика, станали после по ирония догматични и обявени за единствено способни да носят божественото откровение езици. Иронията продължава и с приемането на славянския като, видите ли, способен и той да бъде носител на истината — не настъпва промяна във възгледа за свети и несвети езици. Просто наборът нараства. На Бог му е посочено на какви езици да говори. Вавилон ли? Сега ще видиш Ти един Вавилон... Бог бива регулиран, след като е етикетиран на Голгота. Хората прочели на три езика, че това бил юдейският цар. И? Естествено надписът бил за подигравка, но подигравката се обърнала срещу тези, които го били написали, понеже бил самата истина. С други думи, владеещият трите езика Пилат или съответният писар, владеейки ги и дори изписвайки самата истина на три езика, не я разпознава. Естествено може да се възрази, че има хора, които владеят и трите езика, но познават и истината. Между двете обаче няма пряка връзка. Апостолите са били неграмотни, без един, който изповядва, че образоваността му не го е довела до истината. Образоваността му в Закона на староеврейски, за да бъдем точни.