Одолам | Adullam

crux probat omnia

  • Увеличете шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намалете шрифта
Преводни статии

Християнският антиюдаизъм и теологията на Н. Т. Райт

Далтън Томас

Снощи превъртах новините в Twitter, за да видя какво става по света. Прочетох за примирието между Израел и Хамас, което щяло скоро да влезе в сила; за все по-гласовитите твърдения за предполагаеми военни престъпления на Израел и една статия за нарастващия антисемитизъм във Франция1. Отново се учудих колко лесно стигат до нас събитията и идеите в епохата на социалните медии. Изведнъж прочетох Tweet-а на един християнски лидер, който ме накара да изтръпна.

 

продължава>
 

Наистина ли Църквата е заместила Израел?

М. Робърт Рейнълдс



Думата Израел се среща 70 пъти в Новия Завет и в 68 от тях ясно се говори за еврейския народ и за земята на Израел1. Само на две места е възможно да се разбере нещо друго (т.е., в случай че читателят желае да разбере нещо друго). Въпросните две места са Римляни 9:6 и Галатяни 6:16. Те често се цитират с идеята, че смисълът на думата „Израел“ е духовен и съответно в една или друга степен заявеното в Библията бъдещо благословение на Израел се прехвърля на Църквата (в която, разбира се, има и малко евреи). Вярвам, че в Новия Завет пише точно обратното и твърдя, че думата Израел обозначава етническия и географския Израел и в Стария, и в Новия Завет.

продължава>
 

Свиреп понеделник

Стефани Куик

В ранни зори след Неделята на Квазимодо1 един човек коленичи да се моли между голите стени на килията си в немски концентрационен лагер. Надзирателите влизат между пет и шест, за да отведат молещия се до грубо скована бесилка. След като свалят тъмничните му дрехи, той изрича отново кратка молитва, качва се по стъпалата и застава пред своя палач, който поставя примката около врата му.

Почти петдесет години съм работил като лекар, но едва ли някога съм виждал човек да умира с такова покорство пред волята на Бога2.

Важно е да знаем какво отрежда на този човек германската бесилка, при положение че самият той е гражданин на страната, която го убива. Годината е 1945 г., остават три седмици до самоубийството на Хитлер и един месец до края на Втората световна война. Защо Фюрерът заповядва смъртта на този чист немец?

Дитрих Бонхьофер не е случаен човек в света на теологията. Възпитан отрано от майка си да пее библейски псалми и християнски химни, а от баща си – да не говори за неща, които не разбира, Дитрих още като дете се отдава на това да познае Пресветия. Когато на дведесет и няколко влиза да учи теология и започва пастирска дейност, той става известен и многообещаващ богослов в престижната богословска среда на Германия.

Чужд на екзалтацията на хуманистичните среди и твърде проницателен, за да плува по течението на германската църква, която безразсъдно прегръща идеологията на Третия райх, Бонхьофер застава начело на Bekennende Kirche3 и обвинява лутеранската си родина във вероотстъпничество. Неговите студенти в нелегалната семинария на изповядващата църква, която той основава и води, си спомнят увещанието му:

Само този, който плаче за евреите може да пее грегориански песнопения4.

Заради теологията си и повечето от проповедите си в нацистка Германия Бонхьофер живее в смъртна опасност, но едва участието му в опитите за покушение срещу Хитлер кара фюрера на Третия Райх да заповяда екзекуцията му.

Заради своя пророчески зов над една опиянена и вцепенена, победена от нацистите германска църква, той бива арестуван.

Заради застъпничеството за Израил и противипоставянето си на Хитлер, той застава под бесилката.

Заради това, че не се отдръпва от Яков в деня на утеснението му, Бонхьофер е обесен и тялото му изпепелено в ров заедно с тези на другарите, на които се е обрекъл.

Това е краят. За мен животът започва5.

Защото за мен животът е Христос, а да умра – придобивка6.

 


* http://covenantandcontroversy.com/a-blustery-monday

1 Неделята на Квазимодо – от латинските думи quasi („като“) и modo („начин“) – неделята след Великден в Лутеранска Германия по католическа традиция. Името препраща към думите в I Петър 2:2 („Quasi modo geniti infantes“ – „като новородени младенци“), които се отправят тогава към кръстените на Великден нови християни. Героят на Виктор Юго с това име вероятно е роден на този ден.

2 H. Fischer-Hüllstrong, цитиран от Ерик Метаксас в Bonhoeffer: Pastor, Martyr, Prophet, Spy, 532. Thomas Nelson: 2011.

3 Bekennende Kirche (нем.) – т.нар. Изповядваща църква е християнската нелегална съпротива срещу нацистите в годините преди и по време на Втората световна война (бел.прев.).

4 Бонхьофер никъде не записва и не публикува тези свои думи, но те се предават от уста на уста от последователите му. Неговите приятели и колеги по-късно ги включват в писмените свидетелства за неговия живот, като отбелязват, че Бонхьофер ги изрича в годините преди началото на Втората световна война.

5 Последните думи на Дитрих Бонхьофер към другарите, с които пътува, когато в деня преди смъртта му – в Неделята на Квазимодо, е отведен в лагера на смъртта Флосенбург.

6 Филипяни 1:21

 

Добре прахосано!

Далтън Томас

Преди да влезе в Ерусалим за Пасхата, когато щеше да бъде убит, Исус се спира във Витания – едно от малкото места в Израел, където нашият Господ е можел да си почине и да бъде самият себе си сред приятели*.

На една вечеря, точно седмица преди да го разпънат1, една млада жена на име Мария се приближава до Исус, когато Той е полулегнал край трапезата. В ръката си държи стомничка, пълна със скъпо ароматно масло. Съдът е малък, но съдържа парфюм на стойност колкото цяла едногодишна заплата2. Водена от непреодолимото усещане, че е нужно да направи това, тя отваря стомничката и излива съдържанието ѝ върху главата и краката на Исус „и ги избърсва с косата си“. При това „къщата се изпълни с аромата на парфюма3.

В един свещен миг тази млада жена се прощава с нещо, което днес би се равнявало на 40 000 долара. Тази разточителна изява на преданост е плод на убеждението ѝ, че Богочовекът пред е нея е несравнимо по-скъп от нейното скъпо масло.

Веднага обаче обстановката се променя и изпълва с напрежение. Някои се втурват да предотвратят това, което смятат за конфузна и неловка ситуация. Юда, предателят, който по-късно продава Исус на властите за тридесет сребърника, първи надига глас да протестира и пред всички обявява постъпката ѝ за глупост. В опита си да уязви младата жена той заявява пред всички присъстващи, че маслото е струвало цяла годишна заплата и е можело да бъде похарчено по-разумно за милосърдни цели. Трогнати от това мнимо състрадание към бедните, останалите ученици също обръщат към жената презрителни погледи (не е ли стряскащо, че тези, които не след дълго ще станат водачите на Църквата толкова лесно се подлъгват по един измамник). Аромат изпълва целия дом, но хората там губят самообладание. Матей го записва по следния начин:

И учениците, като видяха това, възнегодуваха, казвайки: „Защо се прахоса това? Можехме да го продадем за голяма сума пари, която да раздадем на бедните“. (Матей 26:8-9)

Околните преценяват нейната проява на преданост като прекалена, ненужна и глупава. Самата мисъл за случилото се ги вбесява.

Представете си онази стая. Близките ѝ на една страна, ужасени от постъпката ѝ; Юда стои пред нея и я сочи укорително с пръст, а останалите ученици мърморят благочестиви възражения, докато чакат реакцията на Христос. През това време Мария седи трепереща. От лицето ѝ се стичат сълзи на обич, а от косата ѝ – излятото с преданост масло, сърцето ѝ бие уплашено, изпълнена с несигурност. Защото как би могла да предвиди какво ще каже Исус? Дали няма да погледне на приноса ѝ със същия укор, както останалите? Или ще се почувства почетен?

Сърцето ѝ скоро намира утеха, когато Исус пред всички и с голяма топлота одобрява жертвата ѝ:

Защо обърквате жената? Тя извърши добро дело за Мене... Като изля това миро върху тялото Ми, Тя ме приготви за погребение. Казвам ви истината, където и да се проповядва това благовестие по целия свят, ще се разказва и за това, което тя извърши в спомен за нея“. (Матей 26:10-13)

Мария от Витания е била изпълнена с обич и вярност, които са били по-силни от нея. Това я кара в миг да зачеркне финансовата си сигурност за бъдещето. Каквото и да са означавали 300 динарии за нея, Исус е означавал повече. Каквото и положение да са ѝ гарантирали тези пари, тя се е радвала повече на положението, което ѝ осигурявал Исус. Каквото и да е значело за нея това наследство, Христос е означавал повече.

Исус е дълбоко трогнат от постъпката ѝ и отговорът му смълчава критиците и утешава уплашеното ѝ сърце. Исус потвърждава, че тя е направила нещо „добро“. Нещо мъдро. Нещо добродетелно. Нещо истинско. Казва още, че е постъпила така, защото е разбрала, че му предстои скоро да умре. Нейното разточителство е отговор на Неговото разточителство. Знаейки, че от Неговите вени скоро ще се излее святата му кръв, Мария разбира, че най-достойно в този момент е тя също да излее своето скъпо масло от стомничката си. Накрая казва, че нейният акт ще се помни завинаги и ще се разказва във всичките народи, до които достигне евангелието. Исус иска учениците му да запомнят този момент завинаги. Нещо повече, той иска всичките народи да го запомнят завинаги.

Приятелю, нека те попитам: смяташ ли наследството, което имаш в Христос за по-ценно от всичко, което имаш на тази земя? Дано да имаме тази благодат да Го обичаме с такова посвещение! Ще излееш ли в краката му това, което смяташ за най-ценно? Ще му се отдадеш ли напълно без да се притесняваш от присмеха на света: „Виж го как пропилява живота си“ или „Как си прахосва времето и способностите“. Нека не се разколебаваме от унижението ни в този свят и да предадем всичко в името на по-достойната небесна награда.

Макар Мария от Витания да не умира като мъченик (поне доколкото знаем), тя олицетворява мъченическия дух по-ясно от всеки друг в ​​Новия Завет (и затова Исус заповяда на учениците си да разказват за постъпката ѝ на всеки народ и във всяка страна). Благоуханието на нейното посвещение се оказва предвестник и знамение за саможертвата на присъстващите в стаята бъдещи мъченици. Чрез онези млади мъже, „уханието на Христос“4 щеше да се разпространи сред народите, в които те в крайна сметка проливат кръвта си.

Учениците никога нямаше да забравят уханието на онова масло. Те щяха да запазят спомена за него и за посвещението, което то символизира. Щяха да го пазят до деня, в който самите те щяха да излеят своите стомнички, водени от същото свято чувство.

Мария изля своето ароматно масло. Учениците проляха кръвта си. В очите на Господ и двете жертви са добри, не само защото ни костват нещо, но защото са породени от любов. Това именно е истинският дух на мъченичеството.


* http://www.daltonthomas.org/blog/2014/11/2/mary-of-bethany-and-the-true-spirit-of-martyrdom - адаптирана глава от книгата на Далтън Томас Unto Death.

** Илюстрация: Исус и учениците му детайл, многоцветна креда, мастило, акварел (35,5 х 47,6 cm), 1634 г., Рембранд (1606–1669), Teylers Museum, Харлем, Холандия.

1 Йоан 12:1-6

2 В Йоан 12:5 Юда казва, че маслото струва 300 динарии. Това е била заплатата на обикновен работник за цяла година.

3 Йоан 12:3

4 2 Коринтяни 2:14-17
 

 

За какво ни е апокалиптична есхатология?

Ричард Хейс

Jacob and the Angel - Rembrandt

Нужно е да се завърнем към една безкомпромисно апокалиптична теология1... поради самите новозаветни свидетелства, които неизменно и категорично тълкуват посланието на Исус и неговата смърт и възкресение в апокалиптични категории... Както и другаде съм писал, при положение, че канонът на Новия Завет съдържа един подчертано апокалиптичен разказ за Исус, ако Църквата постави живота и мисленето си под неговия знак, това непременно ще я накара да приеме и неговата апокалиптична гледна точка. Ако оставим този разказ да фасонира живота и мисленето ни, ще научим мястото си на слуги, които имат задачата да бдят с очакване в това преходно време.

  1. Църквата има нужда от апокалиптична есхатология, за да провиди съдбините на Израел в бъдещето. Без надежда, ориентирана към бъдещето никой не може да твърди, че Бог е верен на Израел и съответно Божиите заветни обещания стават неразбираеми. Или още по-зле — ако Бог е неверен, той се превръща в едно непредвидимо божество, недостойно за доверието ни. Бог смята да застане зад своя народ (Второзаконие 32:36), когато настъпи определеният час и „Изкупителят дойде в Сион“ (Исая 59:20). Тези негови обещания се изпълниха по един изпреварващ начин в Исус Христос и в Църквата като прототип на есхатологичния Божий народ, което е само по себе си символ на Божието съвършено приемане (πρόσλημψις) (Римляни 11:15) на есхатологичния Израел.
  2. Църквата се нуждае от апокалиптична есхатология, за да тълкува Кръста като акт на спасение и преобразяване на света. Ако искаме да схванем колко централна роля има Кръстът, е нужно да видим не просто силата му да изкупва и прощава греховете на отделни личности. Кръстът трябва да се тълкува и като изкупителен акт в по-широките рамки на апокалиптичния наратив — чрез него Бог разрушава силите на стария ред и създава ново творение (Галатяни 6:14-16).
  3. Църквата се нуждае от апокалиптична есхатология, като инструмент на благовестието в своята политическа критика на езическата култура. Парливата острота на християнската есхатология е, че Исус е Господ и че един ден пред Него ще се поклонят всички управители и правителства (Филипяни 2:9-11). Християнското очакване на свършек ни напомня, че Цезар (във всичките му лица) може да се стреми към абсолютизъм, но на практика неговата власт е преходна. Християнската преданост на Господ означава да се противостои на властта, политиката и удоволствията на окръжаващия ни свят. Ако приучим очите си да гледат към онзи окончателен обрат на съдбата, никога няма да изпаднем в пригаждане или безучастност спрямо статуквото в този несправедлив свят.
  4. Църквата се нуждае от апокалиптична есхатология, за да противостои на духовното самодоволство и чувство за превъзходство. Обективизмът на неизбежния последен съд — който започва с Църквата — е удар и лекарство за претенциите на Църквата относно собствената й значимост (вж. 2 Кор 5:11-6:2). Църквата е слуга на Бога в едно преходно време, животоспасяваща лодка, която отвежда корабокрушенци вън от опасност и затова трябва да се бои да не би да се угои, да бъде приспана или да злоупотреби с положението си.
  5. Църквата се нуждае от апокалиптична есхатология за утвърждаването на физическото тяло. Апокалиптичната есхатология е в известен смисъл дуалистична между определени времеви и пространствени реалности (например небето и земята, настояще и бъдеще и т.н.). Същевременно, този дуализъм никога не се обявява за радикално отхвърляне на материалния свят всецяло. Защото апокалиптичната есхатология очаква Творецът да изкупи и преобрази сътворения ред като отказва да го изостави и предаде на тление. Бог изкупва това, което създава. Ето защо християните очакват възкресението на тялото, а не просто безсмъртието на душата (1 Коринтяни 15:35-58).
  6. Църквата се нуждае от апокалиптична есхатология като основа на мисията си. Възкресението и възнесението на Исус бяха знак, че възстановяването на Израел не е далеч (Деяния 1:11). Те обаче бяха и призив да се разгласи разрастващото се царство. Това свидетелство неизбежно поставя неговите носители в конфликт с един свят, който посреща враждебно посланието за господството на Исус Христос. Светият Дух дава сила на църквата и изгражда общността на вярващите като мисионерски организъм, чрез който Бог изкупва и съди. Без перспективата на „края на дните“ поръчението, което са получили християните губи до голяма степен своето съдържание и неотложност.
  7. Църквата се нуждае от апокалиптична есхатология, ако иска да говори за страданието и смъртта без да изневери на принципите си. Приелите апокалиптична есхатология християни няма нужда да отричат свързаните с настоящата епоха страдания и скръб. Нито цинизъм, нито отчаяние могат да повалят християните, които знаят, че тяхна цел е възкресението на тялото, за което Исус е гарантирал чрез собственото си възкресение. Затова християните знаят как да скърбят с надежда, когато са изправени пред ужаса на смъртта, със съзнанието, че един ден Бог ще обърше всяка сълза от очите им в своето ново творение.

[Richard B. Hays, „‘Why Do You Stand Looking Up Toward Heaven?’ New Testament Eschatology at the Turn of the Millennium“, in Theology at the Turn of the Millennium, eds. L.G. Jones and J.J. Buckley (Oxford: Blackwell, 2001), 113-33.]


* Илюстрация: Яков и ангела, детайл, масло (137 х 116 cm), ок. 1659 г., Рембранд (1606–1669), Gemäldegalerie, Берлин.

1 Why the Church Needs An Apocalyptic Witness

 


Страница 2 от 9

Преводни статии