Одолам | Adullam

Реджи Кели

Почти всичко, което по-късно щеше да се превърне в мое убеждение относно съдбините на Израел, го открих докато отчаяно търсех отговор на въпроса защо Господ Исус не се е върнал, при положение че самият Той сякаш е очаквал да се завърне в своето поколение (Матей 24:34; Марк 13:30)¹. Тази мисъл не ме оставяше на мира. Знаех, че Исус не може да бърка. Намерих отговора, и заедно с него съвършен мир, когато прочетох II Солунци 2 глава. Там става ясно защо Исус не се е завърнал още. Точно както Исус е дошъл на предначертаното време, за да изпълни в себе си това, което Павел нарича „тайната на благочестието“ (I Тимотей 3:16), точно така някой ден ще дойде друг един (на предначертаното за него време), за да се изпълни в него „тайната на беззаконието“ (II Солунци 2:7). По някаква причина това трябва да се случи преди да се върне Исус. Още тогава подозирах, че Божият план и всеобхватната „тайна на Бога“ (Откровение 10:7) се опира на тези две въплъщения на двете потомства, за които се говори в Битие 3:15.

„И в последните дни, казва Бог, ще излея от Духа си на всяка твар (или плът) и синовете ви и дъщерите ви ще пророкуват, юношите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; още и на слугите си и на слугините си ще изливам от Духа Си в ония дни и те ще пророкуват.

И ще покажа чудеса на небето горе и знамения на земята долу — кръв и огън, и пара от дим. Слънцето ще се превърне в тъмнина и луната в кръв, преди да дойде великият и бележит ден Господен. И всеки, който призове името на Господ, ще се спаси" (Деяния 2:17-21).

Питър Дж. Лайтхарт  

„Бог не е за подигравка“, ни казва апостол Павел. Разказът на Матей за страстите Христови (27:27-44) обаче навежда на друго¹. Там се описват доста бегло физическите страдания на Исус. Можем да си ги представим от сбития разказ, но той насочва вниманието ни другаде. За Матей, кръстът представлява преди всичко гаврата на човека с Бога.

Пилат знае, че Исус е невинен и иска да се отърве от него възможно най-бързо.  Предава го на бичуване и разпятие и си затваря очите за това какво се върши в собствената му претория. „Не се забърквай с този праведник“, го предупреждава жена му. Пилат следва съвета ѝ. Той предава Исус на лъвовете и кучетата, на вълците, на силните васански бикове, които го нападат от всички страни, и си измива ръцете.

В рамките на преторията „цяла дружина“, т.е. кохорта, римски войници — една десета от легиона или около шестстотин мъже — търсят лек за скуката и изливат яда си в един следобед на жестоко забавление. Обличат Исус в червена мантия и го коронясват с тръни, поставят тръстиков жезъл в ръката му и коленичат пред него, приветствайки го като цар на юдеите. Мантията е червеният плащ на римски войник, така че войниците превръщат Исус в един от своите — началник на римска кохорта. Войниците се подиграват със своите подчинени — евреите — този странен, безмълвен и пасивен човек според тях пасва идеално на юдеите за цар.

„Реджи, пише ли някъде в Петокнижието за Господния Ден? Мисля, че въпросът е повече от интересен.“

₪

Петокнижието (или първите пет книги от Библията) е почвата, в която покълва свързаната със завета есхатология¹. По-късно пророците доразвиват всичко подробно около идеята за Господния Ден. Макар да не е изрично назован, Господният Ден със сигурност присъства имплицитно в Петокнижието. Той се предполага и налага от това, което можем да наречем „дилемата на завета“. Петокнижието съдържа един обвързан с условия завет, което налага необходимостта самият Бог да се намеси по свръхестествен начин – едновременно с апокалиптично възмездие и преобразяващо откровение – иначе евреите никога не биха могли да владеят трайно Обещаната земя.