С ласкателство
Нанси Уилсън
 Книга Притчи е пълна с увещания към младите мъже да стоят далеч от непознатите жени: „Защото домът ѝ води надолу към смъртта и пътеките ѝ — към мъртвите" (Притчи 2:18); „Но сетнините ѝ са горчиви като пелин, остри като изострен от двете страни меч. Нозете ѝ слизат в смърт, стъпките ѝ стигат до ада" (5:4); „Никой от ония, които влизат при нея, не се връща, нито достига пътищата на живота" (2:19); „Оня, който прелюбодействува с жена е безумен. Който прави това би погубил душата си" (6:32); „Защото мнозина е направила да паднат ранени и силни са всички, които тя е убила. Домът ѝ е път към ада и води надолу в клетките на смъртта" (7:26-27). И един последен цитат: „Устата на чуждата жена са дълбока яма и оня, комуто Господ се гневи, ще падне в нея" (22:14)1.
При толкова много и стряскащи предупреждения, кое би подвело един млад мъж да се захване с такава жена? Какво точно го привлича? Коя е стръвта, която ражда у него пожеланието? Книга Притчи е ясна — ласкателството е примамката. Блудницата упражнява влиянието си върху „безумния човек" (7:7), тя „ласкае с думите си" (7:5). „Защото от устните на чуждата жена капе мед и устата ѝ са по-меки от дървено масло" (5:3). Бог съветва младите мъже, за да ги избави „от чужда жена, от чуждата, която ласкае с думите си" (2:16), за да ги предпази „от лоша жена, от ласкателния език на чужда жена" (6:24).
В такъв случай няма да сбъркаме, ако заключим, че младите мъже особено са силно податливи на ласкателство. Това трябва да е свързано със заложената в тях от самия Бог нужда от уважение и почит и съответно мъжът, чиито положителни черти не получават заслужено уважение, става прицел за ласкателство. То е престорено, имитира уважение и се отличава с неискреност и преувеличаване. Ласкателят, в случая ласкателката, сипе хвалби с користни намерения. Тя му прави комплименти или като му обръща голямо внимание (и не изпуска нито една негова дума) и се прави на много впечатлена (от него или от колата му), или като му казва глупави и неверни неща за самия него. За страничния наблюдател всичко това може да изглежда от ясно по-ясно лицемерие и преструвка, но за горкия глупав младеж си е направо чудно.
Какво прочее искам да кажа на жените с всички тези обяснения за мъжете и ласкателствата? Ами няколко неща. Първото е към съпругите: уважавайте истински мъжете си. Това е покорство спрямо Божието Слово и има огромно отражение върху мъжа ви, не на последно място, защото го предпазва от чуждата жена и нейните любезности. Мъжете, които са се „запасили" с уважението на жените си са далеч по-неуязвими за ласкателствата на други жени.
Има и друго обаче — обръщам се към жените — забелязвате ли как блудницата знае какво иска един мъж? Тя се е подготвила. Казва му, че е постлала леглото и го е обсипала с аромати (7:16-17). „С многото си предумки тя го прилъга, привлече го с ласкателството на устните си. Изведнъж той тръгна подире ѝ, както говедо отива на клане..." (7:21-22а). Колко повече защитни сили би имал мъжът, чиято съпруга му говори по този начин? Но във втория случай, думите ѝ няма да го отведат до смърт, а до брачното легло, което Бог цени високо. Може би жените могат да научат едно-две неща от блудницата в книга Притчи?!
А сега нека чуят и майките: уважавайте синовете си. Това ги храни и мотивира, също както бащите им. Майчиното наставление, поучение, предупреждения и повторно наставление няма да имат желания ефект, ако не вървят с уважение. А какво значи уважение? Внимание, нежност, да държим и да даваме сметка за действията си, в атмосфера на почтителност и без да властваме. Ако майка ти има тази настройка, няма така лесно да се подведеш по нелепите приказки на онова повърхностно момиче с вталена тениска, защото бързо ще различиш ласкателството от истинското уважение.
Книга Притчи несъмнено доказва, че младите мъже се нуждаят от наставлението и на двамата си родители, но се нуждаят и от добър пример, който да запечата поуката. Такова възпитание буди у сина благодарност, а не горчивина. Чуждата жена е сериозна опасност. Възпитанието в благочестие подготвя сина ви да я срещне и да се разминат.
Най-сетне, възпитавайте и обичайте дъщерите си, за да станат те мъдри жени, а не закачливи, лекомислени момичета, търсещи вниманието на момчетата и готови да се изложат, за да го получат. Какво е флиртуването, ако не по-лека форма на ласкателство? Ако му се отдадем обаче, то ще роди същия плод. Момичетата, които мислят само за момчета и не се колебаят да им посветят цялото си внимание, са лесна плячка. Тях не е трудно да ги впечатлиш. Всеки би успял. Те се нуждаят от много любов и ако бащите им не им я дават, ще я потърсят при момчетата. Всички знаем обаче, че момчетата няма да им донесат необходимата сигурност и увереност, а само ще задълбочат чувството на несигурност. Чуждата жена в книга Притчи е станала много изкусна и е превърнала своята несигурност в стока, която да се продава. А пазар винаги има.
1http://books.google.be/books?id=CaYRoNIKwTgC&lpg=PA85&ots=HFD7oqwHfO&dq=Flattery%20Nancy%20Wilson&pg=PA85#v=onepage&q&f=false
* Илюстрация — Гюстав Доре (1832-1893), Ласкателите (1861), гравюра.
Чашата на срама
Гари Хаген
 Христос многократно заявява пред учениците Си, че трябва да изпие чашата, която му е приготвил Отец*. Тази чаша понякога се описва като чашата на възмездието за греховете ни и това изцяло съвпада с библейската образност (Псалм 75:8, виж Исая 53:10). Дали обаче говорим на езика на Библията, когато казваме, че в кръста на Исус виждаме спасението си? Чашата, която изпива Господ е съдържала не просто гняв и наказание, защото греховете ни според Закона не ни правят просто престъпници (Авакум 2:16).
В разпятието, Христос поема на себе си присъдата над греховете ни. Филмът на Мел Гибсън изобразява много живо и в големи подробности страстите Христови, ужасяващите болки, които Исус изтърпява, но филмът, разбира се, има своите многобройни недостатъци. Някои протестанти критикуваха Гибсън за силния му католически акцент. Ала Гибсън всъщност не се придържа стриктно нито към официалния католически маршрут до Голгота, нито към исторически установените факти. Други казват, че Гибсън не е успял да представи духовната агония на момента. Това можем отчасти да отдадем на ограниченията на седмото изкуство. Има обаче един друг аспект на Кръста, който Гибсън описва между другото и бегло — срама на Кръста. Тук вече ограничението не е във филмовото изкуство, а в зрителите.
Нашето разпуснато общество вече има много смътна представа какво значи срам. Повечето постмодерни „християнски“ култури на Запад до голяма степен нямат идея за Библейското значение на думите срам и чест, с които всички древни култури са боравили ежедневно. Парадоксално е, че днес много езически култури в Азия и Африка разбират по-добре този език1. Ако Гибсън беше изобразил вярно Голгота без съмнение щяха да обявят филма за неподходящ за лица под 18 години. Неразделна част от унижението на римското разпятие е да те окачат на кръста напълно гол. Римляните не са се свенили много-много да оставят на жертвите си препаските им2. Злосторниците ги биели голи3. Плащеницата от Торино, комуто и да е принадлежала, свидетелства за най-малко 139 рани от камшик — от врата до глезените, отпред и отзад4,5.
Голотата пред враговете по онова време мигновено е била свързвана със срам (Изход 32:25; 2 Царе 10:4-5; Исая 20:4), но „речникът на срама“ в разказа за разпятието не се ограничава до нея. Разпятието е било смятано за най-позорната смърт, за наказанието на робите6. Самото бичуване е носело не просто жестока болка и понякога смърт, но и велико унижение и срам. Жертвите често губели контрол над всички телесни функции и се изпускали7, осквернявайки се ритуално. Според пророчеството на Исая, мъчителите на Месия щели да плюят в лицето Му и да скубят брадата от бузите му. Това може би обяснява по-добре един от следващите стихове, пак в Исая, където четем, че лицето Му бива обезобразено до степен, че не приличал вече на човек. Но освен очевидната болка и обезобразяване, скубането на брадата е било причина или израз на истински позор (2 Царе 10:4-5; виж Ездра 9:6).
И пророчеството на Исая, и Евангелието свидетелстват, че войниците са заплювали Исус в лицето. Да не забравяме и думите на Господ към Моисей, че ако баща ѝ я заплюе в лицето Мариам ще бъде посрамена и ще прекара затворена вън от стана седем дни. Голгота определено борави с изразните средства на срама. Голяма част от действията са имали за цел не просто да наранят, но и да посрамят. Христос бива отхвърлен от своите си, предаден на враговете си и изоставен от най-близките си приятели. Той бива посрамен чрез бичове и смърт, въпреки че е признат за невинен. Той е арестуван, съден и наклеветен пред Синедриона, царя на Галилея и управителя на Юдея; удрян по лицето, презиран, унижен с пародия на коронация, хулен, блъскан, разменен за разбойник, опозорен и осъден на смърт. Той става посмешище за света, за ангели и за човеци. Той е повесен на дърво за всеобщ присмех, подигравка и забавление между двама крадци. Но във всичко това, Бог лично предава Своя Син за греховете ни.
В повечето незападни култури от третия свят е нормално, човек да носи вина за постъпките си, а да усеща срам, когато той самият е засегнат — когато той лично е опозорен. Писанията доста говорят за този личен позор. Когато става дума за грях, те много по-често говорят за срам, а не за вина (Езекиил 16:63, 39:26, 44:12-13; виж Данаил 12:2; Исая 45:17). Ако не вникнем в тази истина, християнството ни е карикатура. Макар и да е привидно изрядно богословски, то е лишено от цялостната красота на спасението, което спечелва за нас нашият Господ.
Има един стих, който повечето от нас добре познават и който се намира в Исая — там Бог казва, че ние сме нечисти хора и че дори праведните ни дела са като омърсена от менструална кръв дреха. Метафората тук не препраща към вина, а към ритуална нечистота и оскверняване. След като съгрешават, нашите първи прародители се уплашили от Бога, не толкова измъчвани от вина, колкото от чувството на срам заради голотата си. Бог облича Адам и Ева в дрехи от кожи и това е преобраз на Христовата правда, с която Той облича църквата. Кръщението е ритуално поръсване или измиване в Христовата кръв за очистване. А Писанието заявява, че тези, които вярват в Него няма да се посрамят (Римляни 9:33). На Библейски език това означава много повече от това да не се изчервяваме, докато говорим за Христос (Евреи 12:2).
================================
1 Вероятно сте чували, че ескимосите имат много различни думи за различните видове сняг. Днес някои азиатски култури имат множество думи за различните видове срам и вина. Виж Guilt and Shame in Chinese Culture: A Cross-cultural Framework from the Perspective of Morality and Identity. Bedford, Olwen and Kwang-Kuo Hwang. pp. 127–144. http://www.blackwellsynergy.com/links/doi/10.1111/146 8-5914.00210/full/
2 Diodorus Siculus 33.15.1. Един от големите негръцки историци (ок. 90-21 пр.Хр.), сицилианец и съвременник на Юлий Цезар.
3 Мишна (Seder Nezikin, трактат Makkoth 3.12)
4 http://home.earthlink.net/~scenes2/shroud/present3.htm
5 http://www.frugalsites.net/jesus/
6 Valerius Maximus 2.7.12 http://www.thelatinlibrary.com/valmax2.html
7 Мишна (Seder Nezikin, трактат Makkoth 3:14)
* http://www.credenda.org/images/stories/pdf/16-3.pdf, стр. 22
** Илюстрация: Матиас Грюневалд (1470-1528), Исенхаймският олтар, Колмар, Франция, детайл.
Смирение и прозрение
Артър Кац
 Как са стигали до Божиите тайни апостолите и пророците1? Разковничето се намира в Ефесяни 3:8: „На мен — най-нищожния от всички светии, се даде тая благодат — да благовестя между езичниците неизследимото Христово богатство“. С други думи истината я „виждат“ хора като Павел, който действително се е възприемал като „най-нищожния от всичките светии“. Той не казва това от уважение и учтивост — с реториката на някой лектор в търговската камара. Той действително се е възприемал по този начин. Това е апостолът, комуто Бог поверява такива велики видения, че му дава и „трън в плътта", за да не се превъзнася. Не бива обаче да подминаваме апостолския му характер, т.е. дълбокото смирение, неподправената кротост и уподобяване на Христос, присъщо на апостолите или пророците. Защото не етикетът е важен, а съдържанието, и не знанието прави апостола, а неговият живот, неговият характер и познанство с Бога; неговото послание е самият той, като човек, пребъдвал в Божието присъствие. Този израз — „най-нищожния от всичките светии" — е действителното, изстрадано, искрено усещане на Павел за това как се е виждал непрекъснато и без грим, с очите на Бога.
Удивително е как познаването на Бога неминуемо ни води с времето до по-ясното ни осъзнаване като недостойни. Вместо да се превъзнасяме от придобитото познание за Него, ние се смиряваме все повече, защото проумяваме колко низки и жалки сме в действителност. Това е противоречие и парадокс, който намираме само при вярата в Бога. Неподправената кротост или смирение не се придобиват с учене, подражание или наред с останалото в университета. Те са плод на действителни и чисти отношения с Него. Срещата с Бога — такъв, какъвто Той Е, и с Неговата неописуема дълбочина, води човек до подобна себеосъзнатост. Проглеждането ни е неразривно свързано с откровението за това какъв е Бог. Затова двете неща вървят винаги заедно. „Тогава рекох: Горко ми, защото загинах! Защото съм човек с нечисти устни и живея сред хора с нечисти устни, защото очите ми видяха Царя — Господа на Силите" (Исая 6:5). Исая е смятан за най-големия между пророците. В основата на църквата, както казахме, стои откровението за Бога — такъв какъвто Е — нито повече, нито по-малко. Това е основата. А не представите ни за Него, както по-често се получава — някаква проекция на желанията ни за това какъв бихме искали да е Той, особено ако ни вдъхновява някоя Негова конкретна черта повече от другите. Жизненоважно е да познаваме Бога, такъв какъвто Е, едновременно строг и милостив, и хората, поставили основите на Църквата, могат да ни донесат това познание. Павел го е имал, защото е виждал себе си като „най-нищожния от всичките светии" и е виждал себе си като най-нищожен, защото е познавал Бога.
А Господ Исус е абсолютен. Той ползва остър и безкомпромисен език и преобръща масите на среброменителите. Бил ли е „кротък и смирен по сърце“ в яростта си? Тази Негова реакция дава ход на събитията, довели до смъртта Му. Как да помирим този Негов изблик на ярост и кротостта на Бога? Когато чуем „смирен“ и си представяме „като агне“ — тих и примирен. Исус е агресивен в постъпката си и при все това казваме, че е бил смирен. Смирението е да се предадеш докрай в ръцете на Бога, особено ако става дума за действие или думи, които ще оставят обратното впечатление и ще изложат покорния слуга на критики заради неговата нападателност, гневливост или фанатичност. Ако Бог иска да употреби сила и ние Му отказваме това право, защото противоречи на индивидуалността ни, на характера ни или на предпочитанията ни, то ние сме почнали да се съобразяваме повече със себе си, отколкото с Бога.
Истинският пророк няма да отстъпи или да се въздържи. Него не можеш да подкупиш или да го подлъжеш „да прави като другите". Той страни от отличията и почестите, които хората си раздават. И трябва да страни, ако не иска да дискредитира званието си. Той е самата почтеност и никога няма да използва положението си за лична облага. Той е естествен и непревзет, обикновен и непредразполагащ на външен вид и като поведение. Той презира всичко показно, сензационно и ексцентрично. Не е задължително да се облича в камилска козина. Може да носи официален костюм! Но няма да привлича вниманието с външността си. Неговото послание е самият той — той е целият пропит от него, защото е общувал с Бога и двамата се познават отдавна. Лъжата винаги ще се издаде с недостатъчно смирение, което пък е най-отличителната черта на истинския пророк, а и на самия Бог.
* Илюстрация: Караваджо (1571—1610), Вечерята в Емаус, детайл, масло (141 × 175 cm) ок. 1606 г., Pinacoteca di Brera, Milan.
1http://injesus.com/message-archives/teaching-education/Visionary/meekness-the-key-to-revelation-by-art-katz
Син почита баща си
Браян Пъртъл
 „Син почита баща си и слуга господаря си. Прочее, ако Аз съм баща, где е почитта към Мен? И ако съм господар, где е страхопочитанието към Мен, казва Господ на Силите на вас, свещеници, които презирате моето Име. Но вие казвате: „В какво показахме презрение към Името ти?“ (Малахия 1:6) 1
Нужно е да гледаме с известна доза скептицизъм на всеки, който твърди, че Бог е негов Баща, без това да поражда у него страхопочитание към Господа. Защото Той е Господ (и този факт трябва винаги да пазим в душите си заедно с усещането за Неговата благост, да не би да се превърнем в безчувствени стоици), но също толкова важно е Неговото бащинство да извиква у нас спомена за святата Му природа. В противен случай ще се втурнем да Му служим с куп дейности, все в Негово Име, ала съвсем не в Негова Почит.
„Пророкът започва с „така казва Господ“ и добавя: „Аз ви възлюбих“. Как се отплати Израел за тази милостива любов? Пророкът вижда любовта на Бога, а след това вижда и неблагодарността на неговия народ. Бог нарича Израел свой син, дали обаче те са се отнасяли към Него като към Баща? Те са пазели разбирането, че са слуги, а Той — господар, но дали са Го почитали като такъв? Подобаващото страхопочитание към Бога е било изгубено, главно заради безбожието на свещениците, срещу които е насочено обвинението.“ (Charles Feinberg, The Minor Prophets; Moody Press, 1990 ed. pp. 251-252)
Все по-рядко „подобаващото страхопочитание към Бога“ присъства в размислите на днешните християни. Смартфони, бърз достъп до интернет и хиляди други форми на забавление и отвличане на вниманието — в такава среда да „замълчиш“ и „да знаеш, че Той е Бог“ се превръща за повечето хора в архаизъм. Залисани, днешните вярващи често се превръщат (или вече са се превърнали) в някакъв вид хора, които се трогват само от това, което получават на секундата, бързо и лесно, от това което грабва окото, а присъщите на свещеника очакване, почит и благоговение пред Седящия на трона са се превърнали в същинско табу, дори и да не искаме да го признаем.
Научили сме се да живеем със слепи, куци и болни жертви и здравата вяра на древните пророци и апостолите е на път да изчезне, особено в практиката на западните християни. Нужно е ежедневно да ни се напомня, че:
„Повеленията Господни са прави, веселят сърцето;
Заповедта Господна е светла, просвещава очите;
Страхът от Господа е чист, пребъдва завинаги;
Съдбите Господни са истинни и без изключение справедливи“ (Псалм 19:8-9)
Днес мнозина са закърмени с идеята за един Бог, който е Баща, но на когото най-драматично отказваме почитта, която пророците и древните левити са Му оказвали пред народа. Липсва ни тежест и колко кухо кънтят тия наши задъхани богослужения и неблагоговейни мисли за Бога. Не се усеща в тях живителната нотка на страха от Господа, но ако не улучим именно тази нотка, можем да сме сигурни, че независимо колко се трудим, свирим или служим пред всички, няма да носим на челото си онези отличителни за свещеника думи — „свят Господу“. Свидетелството ни ще е просто хуманизъм, а служението ни — обикновена религия.
Първата ни задача не е да правим и да струваме, а да носим на хората познанието за Бога, такъв какъвто ТОЙ Е, а това познание не могат да го намерят хората, за които Бог не е център на копнежите им и който не е заслужил всичката им почит. Ако само повърхностно Му обръщаме внимание, независимо колко пламенни сме в богослуженията си, Той ще бъде като Баща без почит, докато не ни порази тая проста истина — че Бог няма нищо общо с обърканите ни представи за свещеничество и синовенство.
„Да би затворил някой от вас вратата на Храма, за да не палите огън на олтара Ми напразно! Аз не благоволявам във вас, казва Господ на Силите, нито ще приема принос от ръката ви“ (Малахия 1:10).
Как да схванем, че е напълно възможно да вярваме изопачено, подклаждайки духовните си пристрастия с една вяра, която не е угодна на Господа и която е възможно дори неправилно да „принасяме на олтара Му“ като наше християнско служение?
Леон Морис пише, че Малахия говори за някаква „отпуснатост сред свещениците“, но така може да опишем и състоянието на съвременните християни, били те с евангелистки или харизматичен уклон. Като казваме отпуснатост, не става дума за безучастност и мързел — дал Бог дейности — а за липса на усърдно търсене на Бога, това именно наблюдаваме и днес. Левитите занемарили ролята си на свещеници и по същия начин Църквата до голяма степен се е отклонила от „вярата, която е била веднъж завинаги предадена на светиите“.
„Заветът ми беше с него за живот и за мир, които и му дадох заради страха, с който се боеше от Мен и се страхуваше от името ми. Законът на истината беше в устата му и неправда не се намери в устните му; ходеше с Мен в мир и правота и отвърна мнозина от беззаконие. Понеже устните на свещеника трябва да пазят знание и от неговите уста трябва людете да искат закона. Защото той е посланик на Господа на Силите. Но вие се отклонихте от пътя, направихте мнозина да се спъват в закона, извратихте завета направен с Левий, казва Господ на Силите. Затова и Аз ви направих презряни и унижени пред всичките люде, защото не сте опазили пътищата ми, но сте се показали пристрастни в прилагането на Закона” (Малахия 2:5-9).
Нужно е дълго да се взираме и сериозно да вникнем в левитското призвание, в самата му същност, защото то не е по-различно от призванието на всеки вярващ.
* Илюстрация: Ерт де Хелдер (1645—1727), Кръщението на Христос, масло (48 х 37 cm) ок. 1710 г., Fitzwilliam Museum, Cambridge.
Да не зная друго
Браян Пъртъл
 Защото бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Исуса Христа, и то Христа — разпнат.
1 Коринтяни 2:2
Тогава Филип слезе в град Самария и им проповядваше Христа.
Деяния 8:5
Всяка истинска проповед води слушателите до по-дълбоко разбиране за Исус Христос и привлича вниманието им към кръста и неговото върховенство. Когато се посветим на странични неща или дори на библейски доктрини, колкото и важни да са те, но не съумеем да ги провъзгласим по начин, който да насочи слушателите към Христос, ние не изпълняваме великото поръчение и призивът ни не е истински1.
Почти всяка религия на този свят носи някаква мяра просветление и истина, някаква парадигма или идея, които са полезни. Но нито една от тях не предава славата на Бога и не придава живот — не може да доведе до спасителна реалност. Единствено проповедта за "Христа, и то Христа — разпнат" носи истината за Бог, защото "няма под небето друго име дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим".
продължава>
|
|
