Одолам | Adullam

Самюел Джон

Авраам е бил готов да пожертва сина си, за да бъде Бог негова първа и най-голяма любов¹. Когато жертваш, трябва да е нещо ценно, нещо осезаемо, нещо измеримо. Жертвата трябва да ти коства нещо.

Помня как преподавах в Мозамбик на пастори, с които работехме заедно там. Трябваше да им преподаваме различни предмети, но трябваше да им изложим и основните ценности на Iris². На мен ми се падна да говоря за това, което в Iris смятаме за най-важно — радостта в страданието. Не бях доволен. В Мозамбик бяха ставали какви ли не неща през последните 30 години. Повечето хора на моята възраст — тези, на които трябваше да преподавам — бяха преживели глад, гражданска война, наводнения, немотия и т.н. Аз ли трябваше да ги уча какво е страдание?

Моите мозамбикски приятели знаеха какво означава „жертва“. Те бяха жертвали и рискували живота си за храна и вода, а аз през това време си бях набавял храната от магазина и бях пил вода от чешмата. В юношеството си те бяха срещнали насилие и война, а аз се бях съревновавал със съучениците си и борил с домашните. Нямам представа какво означава да страдам, камо ли да жертвам нещо за семейството си, образованието си или живота си. Много малко неща съм жертвал истински, докато стигна, където съм стигнал. Те трябваше да ме учат.

В църква, когато казваме „жертва“ често имаме предвид да пожертваме лошите си навици, да се поклоним на Бог с другите, да сме търпеливи с някой трудно поносим човек или да работим усилено. Това може и да са някакъв вид жертви, но ако някога срещнем истинско жертване, ще се засрамим.

Ако изберем да пожертваме притежания, време и пари, ще осъзнаем, че след това е по-лесно да чуем, видим и почувстваме Бог. Всичко останало само пречи.

Когато Давид иска да принесе жертва на Господа, той държи тя да му струва нещо:

„...не ща да принеса на Господа моя Бог всеизгаряния, за които не съм похарчил нищо.“ (II Царе 24:24)

Кое можеш да разредиш в живота си? Какво можеш да пожертваш? Какво ще ти коства това?

¹ http://missionsmanual.com/2012/09/a-misplaced-meaning-of-sacrifice/?fb_action_ids=10151666485358197&fb_action_types=og.likes&fb_source=other_multiline&action_object_map={%2210151666485358197%22%3A208533409277636}&action_type_map={%2210151666485358197%22%3A%22og.likes%22}&action_ref_map=

² http://www.irisglobal.org/

Скот Фолк

„Ако е угодно на царя, нека предпише да се изтребят евреите...“

(Х)Аман в Естир 3:9, написано преди около 2500 години

„Денят на Страшния съд ще настъпи, едва когато мюсюлманите поведат война и изтребят евреите...“

Харта на Хамас, член 7, написано преди около 25 години

Чудили ли сте се защо, от времето на (Х)Аман до това на Хамас, евреите и народът на Израел са преследвани и унищожавани?** Случайност ли е, че една нация, с площ малко по-голяма от тази на щата Ню Джърси (или на Северозападна България — бел.прев.), е била несъразмерно повече предмет на резолюциите на ООН в сравнение с всяка друга нация по света? Защо всеки ден гледаме и слушаме за конфликти между Израел и съседите му?

Заговорим ли за Израел и Близкия изток бързо се отклоняваме в политически коментари, повод за безброй разделения, дори и сред вярващите. Библията обаче ни заставя да помним, че Израел има уникално и несравнимо място в сърцето на Господ: само този народ Той спасява, за да си спечели Име [2]; Бог постоянно ги нарича „мой народ“ [3], а според пророк Захария те са „зеницата на Божието око“ [4] — и тези божествени твърдения не са по-малко верни днес, въпреки непокорството на Израел в исторически план.

Подобен род свръхестествени, небесни уверения винаги срещат дяволски, демоничен отпор, насочен срещу плановете на Бога. Когато Месия бъде приветстван обратно в населения от евреи Ерусалим [5] и установи своето месианско царство, управлението на дявола ще свърши и ще се сбъднат думите на Йоан — „световното царство стана царство на нашия Господ и на Неговия Христос и Той ще царува до вечни векове“ [6].

В такъв случай едва ли трябва да ни учудва бесовският заговор Израел да бъде изтрит от картата на света. Но колкото и ожесточен да е той, пред нас сякаш се разиграва библейски сценарий, в който Църквата се въздига „за време като днешното“ [7], за да застане пред Царя и да не му дава „почивка, догдето не утвърди Ерусалим и догдето не го направи похвален по земята“ [8].

Празнувайки Пурим, нека изплачем пред Бога желанието си Той да въздигне една Църква-Естир, която би рискувала живота си за народа, за когото дойде Месия!

* Илюстрация: Аман получава заповед да почете Мардохей, масло (127х116 cm) ок. 1665 г., Рембранд (1606—1662), Ермитаж, Санкт Петербург

** http://togetherforisrael.org/from-haman-to-hamas/

[1] Пурим се отбелязва на 14-ия ден на Адар (тази година той се празнува от вечерта на 23 февруари), защото това е денят, който (Х)Аман избира за изтребването на евреите, както е описано в книгата на Естир.

[2] I Летописи 17:21

[3] Изход 9:1; II Летописи 6:5-6; Амос 9:14

[4] Захария 2:8

[5] Матей 23:39

[6] Откровение 11:15

[7] Естир 4:14

[8] Исая 62:7

Реджи Кели

Няма нищо ново в това генерал от IDF да заяви, че въоръжените сили на Израел са достатъчна гаранция да няма „никога повече“ Холокост¹. Няма как да не усетим обаче горчивата ирония с пророчески тонове, когато същият генерал несъзнателно формулира своето зле орисано обещание с думи от Библията („…ни едно оръжие, скроено против тебе не ще успее…“ – Исая 54:17). Именно този дълбок хуманизъм, бил той религиозен или светски, който в никакъв случай не е характерен само за Израел, обрича избрания народ на все нови и нови беди, защото той е призван от Бога към нещо съвсем различно.

Реджи Кели

Когато става дума за Божието царство на земята, всички пътища водят към Ерусалим¹.

„Молете се за мира на Ерусалим и нека живеят в мир онези, които те обичат!“ (Псалм 122:6 – старозаветният еквивалент на „Да дойде царството ти, да бъде волята ти, както на небето, така и на земята...“).

„Ерусалиме, на стените ти поставих стражи, за да не млъкват никога – нито денем, нито нощем. Вие, които припомняте на Господ, не замлъквайте и не му давайте почивка, докато не утвърди Ерусалим и докато не го направи похвален по земята“ (Исая 62:6-7).

Но преди да стане „похвален“ по земята, Ерусалим ще стане първо „омайна чаша за всичките народи“.

„В онзи ден ще направя Ерусалим непоклатим камък за всичките племена – всички, които се опитат да го помръднат, ще се наранят, и против него ще се съберат всичките народи на света“ (Захария 12:3).

Реджи Кели

„Реджи, според теб „вечният завет“ припокрива ли се с „новия завет“ и би ли добавил нещо, което да доразвие значението му?“

₪

Аз бих казал, че са едно и също¹. При пророците, вечният/новият завет (наричан също „завет на мир“ и т.н.), е свързван с избавлението в Господния Ден, който настъпва след нещо като вододел, който можем да наречем „родилните мъки на Сион“ (Второзаконие 4:30; Исая 13:5-8, 26:16-17, 66:8; Михей 5:3; Осия 6:1-2). Това е времето, което Еремия нарича „времето на утеснението на Яков“ (Еремия 30:6-7), а Данаил – „време на страдание, каквото никога не е бивало откак народ съществува“ (Данаил 12:1). Исус ползва почти същите думи и говори за небивала, „голяма скръб“ (Матей 24:21), която завършва с Неговото завръщане на „небесните облаци със сила и голяма слава“ (Матей 24:29-30; Откровение 1:7). Данаил също казва много ясно, че небивалата скръб завършва с избавлението на Израел и възкресението на праведните (Данаил 12:1-2,13). Най-сетне, Йоан говори в своето Откровение за „скръбта, голямата [скръб]“ (Откровение 7:14)². Следователно виждаме как в текстовете и на двата завета някаква небивала скръб бележи прехода между настоящата епоха и следващата. Равините наричат това време „следите“ или „родилните болки на Месия“.