Одолам | Adullam

Джоел Ричардсън

В огромното си мнозинство коментарите на консервативните теолози върху Данаил 11-та глава най-често тълкуват този текст по следната хронология¹:

11:2 — Мидо-персийски царе
11:3 — Александър Велики
11:4-20 — Селевкиди и Птоломеи
11:21-35 — Антиох Епифан
11:36-40 — Антихрист

Дълги години и аз, както и по-голямата част от коментаторите с консервативен и футуристичен подход към тези пророчества, поддържах безусловно тази хронология. Напоследък обаче сериозно преразглеждам и поставям под въпрос тази позиция. Преди разбирах Данаил 11:21-35 като напълно сбъднато пророчество в живота на Антиох Епифан. Смятах, че макар и част от този текст да говори преобразно за бъдещите дела на Антихрист, нищо в стихове 21-35 не бива да се разбира като изцяло приложимо спрямо Антихрист. Струва ми се обаче, че промених виждането си — стихове 21-35 са се сбъднали отчасти в историята на Антиох Епифан, но тяхното пълно сбъдване следва да се отнесе към Антихрист. Ако е вярно, последствията от това тълкуване са абсолютно зашеметяващи, тъй като това би означавало, че разполагаме с изключително подробно пророчество за живота и делата на Антихрист.

Нека обясня защо тази позиция е практически неизбежна.

Първо, преди да си изградим правилно разбиране за Данаил 11 трябва да признаем, че е налице непрекъснатост в текста на глави 10-12 и че целият този пасаж представлява последното видение на Данаил. Съвременното разделение на глави е било въведено, разбира се, много по-късно. Но именно поради това разделение на глави, мнозина пропускат факта, че в глава 12 ангелът само разяснява описаното в глава 11. Нека да разгледаме текста:

И в онова време великият княз Михаил, който се застъпва за твоите люде, ще се повдигне; и ще настане време на страдание, каквото никога не е бивало откак народ съществува до онова време; и в онова време твоите люде ще се отърват — всеки, който се намери записан в книгата. (Данаил 12:1)

Забележете, че глава 12 започва с думите на ангела: „В ония дни“. Кои дни? Дните, описани непосредствено преди това, разбира се — в глава 11. Прочее, това, което ангелът започва да разяснява се отнася за времето на току-що описаните в Данаил 11 събития. И тук точно, повечето консервативни футуристи ще кажат, че изразът „в ония дни“ се ограничава единствено до 11:36-40, в които се говори за Антихрист. Но ако разгледаме целия контекст на това, което ангелът всъщност казва, това ограничаване изведнъж става много трудно, ако не и невъзможно. Първо трябва да признаем, че с уводните си думи ангелът всъщност перефразира едно пророчество на Еремия:

Горко! Защото велик е оня ден, подобен нему не е бивал; именно той е времето на утеснението на Якова, но той ще бъде избавен от него. (Еремия 30:7)

И в Данаил 12:1, и в Еремия 30:7 намираме следните три неща:

1) време на небивала скръб,
2) особено за еврейския народ,
3) който обаче ще бъде спасен или избавен от нея.

Както ще видим обаче, ангелът не препраща единствено към Еремия, той черпи и от Исая 26-та глава. Понеже в описанието си на последствията от това избавление или спасение той посочва и възкресението на мъртвите:

И множеството от спящите в пръстта на земята ще се събудят, едни — за вечен живот, а други — за срам и вечно презрение. (Данаил 12:1-2)

Тук трябва да признаем, че всеки грамотен евреин, познаващ текстовете на Стария Завет, би свързал думите на ангела с Исая 26. Пасажът започва с разочарованието на Израел, който се оплаква, че многото му страдания, оприличени на родилни болки, не са довели до изкуплението на света:

Станахме непразни, бяхме в мъка, но като че ли вятър родихме; никакво избавление не извършихме на земята, нито паднаха пред нас жителите на света. (Исая 26:18)

Господ обаче прекъсва жалеенето им с обещанието, че един ден техните страдания/родилни болки действително ще доведат до възкресението на мъртвите:

Твоите умрели ще оживеят; моите мъртви тела ще възкръснат. Събудете се и запейте радостно вие, които обитавате в пръстта, защото росата ти е като росата по тревите и земята ще предаде мъртвите. (Исая 26:19)

Обърнете внимание как ангелът цитира от Исая:

...събудете се вие, които обитавате в пръстта (Исая 26:19)

...спящите в пръстта на земята ще се събудят (Даниил 12:2)

Забележете също, че както в Еремия 30, така и в Исая 26, намираме вече посочените три неща:

    1) време на голямо страдание,
    2) особено за еврейския народ,
    3) от което ще бъдат избавени (в този случай конкретно — чрез възкресението на мъртвите).

Тоест ангелът свързва събитията в Данаил 11 с 1) времето на небивало страдание, 2) за еврейския народ, 3) което ще завърши с възкресението на мъртвите и 4) изкуплението на света.

Да вметна само за привържениците на безнадеждно обърканото претеристко тълкуване на Данаил 11 и 12 — не се заблуждавайте, възкресението на мъртвите и изкуплението на света не са се случили през 70 г. сл. Хр.! Едновременно е изумително и невероятно тъжно, че има християни, които по някаква причина жадуват пророчествата на Данаил да са се изпълнили през 70 г. сл. Хр. и следователно приемат едно от най-великите бедствия в историята на еврейския народ, когато загиват милион и половина евреи, като изпълнение на пророчество, което се отнася до спасението на целия свят.

А ти, Данииле, затвори думите и запечатай книгата до края на времето, когато мнозина ще я изследват и знанието за нея ще се умножава. (Данаил 12:4)

Данаил получава заповед да запечата думите на свитъка. Не става дума само за буквално запечатване, а за пророчески акт, с който видението бива обвито в неяснота  „до края на времето“, когато мнозина ще са изследвали нееднократно тази книга с желанието духовно да проумеят нейния смисъл.

Да поставя въпроса отново — има ли някакво разумно основание да приемаме 70 г. сл. Хр. като „края на времето“?

Така стигаме до най-важната част от 12-та глава, тъй като от нея зависи правилното тълкуване на 11-та. Тя започва с разговора на още двама ангели с първия ангел:

Тогава, като погледнах, аз — Данаил, ето, стояха двама други, един на брега отсам реката, и един на брега оттам реката. И единият рече на облечения в ленени дрехи човек, който бе над водата на реката: 'До кога ще се чака за края на тия чудеса?'. И чух облечения в ленени дрехи човек, който бе над водата на реката, когато издигна десницата си и левицата си към небето и се закле в Оня, Който живееше до века, че това ще бъде след време, времена и половина време и че всичко това ще се изпълни, когато смажат докрай силата на светите люде. (Данаил 12:5-7)

В този откъс има два ключови момента. Първият е въпросът „До кога ще се чака за края на тия чудеса?“. Този въпрос задава контекста на отговора, който е всъщност двояк. Краят на тия чудеса (събитията, описани в Данаил 11, времето на небивала скръб и възкресението на мъртвите в 12:1-2) ще бъде след „време, времена и половин време“ или три години и половина. Както знаем от книгата Откровение, този период от три години и половина е точно преди завръщането на Исус. Също така „всичко това ще се изпълни, когато смажат докрай силата на светите люде“ (еврейския народ).

Данаил е силно смутен и въпреки че пита за значението на ангелските думи, му се казва, че не е предвидено той да ги разбере и че пророчестовото ще бъде разбрано в „края на времето“:

И аз чух, но не разбрах. Тогава рекох: 'Господарю мой, каква ще бъде сетнината на това?' А той рече: 'Иди си, Данииле; защото думите са затворени и запечатани до края на времето'. (Данаил 12:8-9)

Преди обаче да приключи с откровението ангелът дава на Данаил (и на нас) още две важни подробности относно това за кое време става въпрос. Абсолютно задължително е да обърнем внимание на тези думи.

Мнозина ще се чистят и избелят и ще бъдат опитани; а нечестивите ще вършат нечестие и никой от нечестивите не ще разбере; но разумните ще разберат. (Данаил 12:10)

Тук ангелът обобщава и дори направо цитира от Данаил 11:33-35:

И разумните между людете ще научат мнозина; при все това, ще падат от меч и от пламък, чрез пленение и чрез разграбване, много дни. А когато паднат, ще им се достави малко помощ; обаче мнозина ще се присъединят към тях чрез ласкателства. Дори някои от разумните ще паднат, за да бъдат опитани, та да се очистят и да се избелят, до края на времето; защото и то ще стане в определеното време.

Тук е важно да отбележим, че ангелът поставя част от 11-та глава (която повечето коментатори смятат за изпълнила се в миналото) в „края на времето“ и при това — в същата времева рамка, както възкресението на мъртвите. Повечето коментатори са на мнение, че в 11-та глава текстът спира да описва Антиох и започва с описанието на Антихрист едва в стих 36, докато ангелът отнася още стих 33 към Антихриста.

Но следващите думи на ангела са действително най-поразителните:

И от времето, когато се премахне всегдашната жертва и се постави мерзостта, която докарва запустение, ще има хиляда и двеста и деветдесет дни. (Данаил 12:11)

Когато ангелът говори за „премахване на всегдашната жертва“ и „мерзостта на запустението“, към какво препраща? Несъмнено към „мерзостта на запустението“ и „премахването на всегдашната жертва“, които току-що е описал в същото пророчество — в Данаил 11:31! Всъщност ангелът цитира дословно стих 31. Данаил 11:31 е единственото място, в което се срещат тези конкретни изрази „премахване на всегдашната жертва“ (староеврейски: taymid taymid cuwr) и „мерзостта, която докарва запустение“ (староеврейски: shiqquwts shamen):

И от него ще се подигнат сили, които ще омърсят светилището, да! крепостта, ще премахнат всегдашната жертва, и ще издигнат мерзостта, която докарва запустение. (Данаил 11:31)

Искам отново да обърна внимание на това, че проблемът, както споменах в началото, е, че мнозинството от консервативните коментатори тълкуват този стих като отнасящ се за Антиох Епифан, а не за Антихрист. Иска ми се да наблегна на това — повечето консервативни коментатори не смятат, че пророчеството говори за Антихрист преди стих 36. Такова беше и моето разбиране. Но според ангела, пророчеството говори за Антихрист още в 11:31. Лицето, за което се говори обаче в стих 31 е лицето, чието описание започва още в стих 21. Това би означавало, че вместо да качваме Антихрист на сцената едва в стих 36 — царят, който „ще действа според волята си“— може би разполагаме с подробното му описание още от стих 21! И за да стане по-ясно — вярвам, че Антиох е много убедително представен преобразно в стихове 21-35, но както виждаме, именно Антихрист е истинският и окончателен първообраз в тази част от книгата на Данаил. Ако за нас действително има някакво значение какво мисли за това пророчество самият ангел, не ни остава друг извод.

Интересното е, че тълкуването на ангела хвърля много светлина върху беседата на Исус на Елеонския хълм. В Матей 24:15 Исус също говори за „мерзостта, която докарва запустение, както е описано в пророк Даниил“ и говори за това в бъдеще време. Тоест и Исус не е смятал, че текстът в Данаил 11:31 в крайна сметка се е отнасял за Антиох. Иронията в случая е, че много християнски коментатори се стараят да отнесат думите на Исус към император Тит и събитията от 70 г. сл. Хр., но това е невъзможно! Ангелът пределно ясно обяснява, че мерзостта на запустението и премахването на всегдашната жертва са случки от последните три години и половина — по времето, когато евреите преминават през време на небивало страдание, последвано от възкресението на мъртвите. То е също изрично посочено два пъти като „края на времето“. В такъв случай е съвсем логично останалата част от беседата на Исус в Матей 24 (и бих казал в Марко 13 и Лука 21) да се отнася за събития, които ще се случат в „края на времето“, точно преди Неговото завръщане, а не през 70 г. сл. Хр.

В заключение бих казал, че за всеки, който търси директния смисъл на Данаил 10-12, мъглата на претеризма се разнася и ясно се разкрива контекста на това пророчество, което говори за бъдещето, т.е. за „края на времето“.

Освен това, признаем ли, че за трите ангела човекът, който поставя мерзостта на запустението и който е описан в Данаил 11:21-45, не е Антиох Епифан, а Антихристът от последните дни, веднага разбираме, че делата на Антихрист са описани далеч по-подробно в този пасаж на Данаил, отколкото по принцип приемат коментаторите. Както казах в началото, ако това разбиране е вярно, последствията от това тълкуване са абсолютно изумителни.

---

¹ http://www.joelstrumpet.com/?p=6242

* Илюстрация: Градината на земните удоволствия, триптих, крило „Ад“, детайл, масло на дърво (220х97 cm) ок. 1480—1505 г., Йеронимус Бош (1450—1516), Prado, Madrid

Питър Лайтхарт

Потърсете в Гугъл изображения за „апокалипсис“ и ще получите безумно цветни резултати¹. Има няколко интерпретации на четирите коня от Откровението на Йоан в нападение сред окръжаващи ги пламъци. Има и снимка на черен хеликоптер, който кръжи върху азиатско рибарско селище, разтърсвано от експлозии (Виетнам във филма „Апокалипсис сега“). Ще намерите и антиутопичен град, по чиито улици пъплят кървави зомби. Някъде в купчината ще намерите робота-мутант Apocalypse, герой на Marvel Comics, скръстил ръце и вперил поглед във вас със своите 500-годишни очи. „Кръв, огън и стълбове от дим“ — това си представяме като чуем „апокалипсис“.

Не винаги е било така обаче.Древните гърци, които са търсили в Гугъл apocalypsis не са намирали нищо подобно. Глаголната форма на гръцки означава просто „разкривам“, а думата често се е използвала в основния си физически смисъл за откриване на главата или тялото или метафорично — за откриването на скрит водоизточник или разкриването на престъпление. Думата се приближава до религиозната лексика в текстовете, които говорят за разкриването на тайни или на тайнствата на астрономията и алхимията. Гърците вярвали, че боговете разкриват волята си в пророчества и сънища, но ​​рядко използвали думата apocalypsis при описанието на тези откровения на боговете.

Тази гръцка употреба намираме и в гръцкия Стар Завет — превода Септуагинта.Свещениците е трябвало да носят бельо, така че да запазят благоприличие („голотата им да не се открие“), когато се възкачват към олтара (Изход 20:26), а „разкриването на голотата“ (глагола apocalupto) е обичайният идиом за сексуални грехове в Левит 18 и 20 (вж. Второзаконие 22:30). Обвинената в прелюбодеяние жена е трябвало да не е забрадена, т.е. да „открие главата си“ пред свещениците (Числа 5:18), а когато Рут се прокрадва из гумното, тя развива Вооз („повдига завивката“ на краката му) (Рут 3:4). Да „отвориш ухото“ някому е означавало, че му споделяш тайна (1 Царе 20:2).

Накратко, конотациите ни за думата „апокалипсис“ почти изцяло произтичат от една употреба на думата — в уводния стих на Откровението на Йоан на гръцки: „Това е апокалипсисът на Исус Христос“.

Филологическата страна е интересна, но думата е важна и за богословите.Според последната книга на Библията, нашият Бог е Бог, който се „разкрива“ и „открива“. И, само по себе си, това ни разкрива една дълбока истина за Бога на Израел, който е Бащата на Исус.

Ще схванем и оценим по достойнство новозаветната употреба на думата, ако се запитаме защо гръцкоговорящите по онова време са избягвали да използват apocalypsis, говорейки за откровения от боговете? Причините, изглежда, са две. За гърците „разкриването“ често е било свързвано със срам. От момента на грехопадението за Адам и Ева „голотата“ предизвиква срам и те търсят да я прикрият. В целия Стар Завет идеята за разголване и разкриване на покритото се смята за нещо срамно. В превода Септуагинта Саул осъжда Йонатан за лоялността му към Давид с твърдението, че бил „разкрил“ майчината си голота (1 Царе 20:30). В еврейската Библия същият стих говори за „срама“ (евр. bosheth), който Йонатан причинява на майка си.

Гърците също избягват употребата на „апокалипсис“, за да описват разкриването на божествени тайни в някои гръцки религии, заради отношението на древните към религиозните тайнства като към нещо, което трябва да си остане тайно. В мистериалните култове, които заливат гръко-римския свят в късната античност, боговете давали откровения и се разкривали, но не на всеки. По думите на един специалист: „…разделителната линия не била толкова между бога и човека, колкото между бога и непосветените, или иначе казано — между посветените и непосветените“.

И това не се отнасяло само за мистериалните култове. В древните религии като цяло процъфтявали загадъчността и тайнствата, както посочва Sarah Iles Johnston. Сакралните обреди за посвещение били пазени от непосветените и от членовете на противоположния пол. Спартанците наричали своите обреди за посвещение Krypteia, т.е. „тайни обреди“, а в някои древни общества само царят или свещениците познавали храмовите обреди и само те имали достъп до свещената книга с правила. Египетските жреци, наричани „пазители на тайни“, единствени знаели къде са заровени някои обредни фигурки, а фараонът единствен е имал правото да чете някои погребални текстове. Дори в демократична Атина, с нейната прозрачност, в храма на Деметра Ахая са можели да влизат само потомци от коляното на Гефюреите. Древните религии почти никога не са били съвършено забулени — непосветените поне са знаели, че нещо се случва или са познавали някой, който знае нещо, което те не знаят. Но тази що-годе тайнственост е играела огромна роля в повечето древни религии.

Още в древността Израел е бил вече в асинхрон с всичко това.Господ е бил обвит в тайнственост и скрит в Храма, но е бил скрит и за самите свещеници. Всички израилтяни са били „външни лица“ макар и в различна степен. Тората се е четяла редовно на всеослушание и всички е трябвало да познават нейните повеления и да ги предават на децата си. Още в Израел Йехова се показва като себеразкриващ се — апокалиптичен Бог — като Бог, който е готов да „отвори ухото“ на своя народ и да прогласява словото си пред абсолютно всички.

И сякаш това не е било достатъчно Той накрая се явява сред хората лично. Дръпва завесата и влиза в плът, която ще му позволи да бъде чут, видян и докоснат. В Откровението, т.е. Апокалипсиса на Йоан, ставаме свидетели на това най-върховно себеразкриване — добрата новина за разкриването на Исус.

Разкриването носи и срам. Апокалипсисът излага на показ. Разбулването води до уязвимост. Елините и елинизираните християни не са можели да приемат това — Божеството не подлежи на слабост и уязвимост, то не може да е обект на нищо, което да го посрами или опозори. Но това също е типично за Евангелието — Богът на Израел не просто показа непосредствено великолепието си, но като Бог на славата разкри превъзходствата си в самия позор на кръста. Това е добрата вест за разкриващия се Бог — евангелието на апокалиптичния Бог.

---

* Илюстрация: Вечерята в Емаус детайл, масло (37х 42 cm), 1629 г., Рембранд (1606–1669), Musée Jacquemart-André, Париж.

¹ http://www.credenda.org/index.php/Theology/apocalyptic-god.html

Реджи Кели

Братя, нуждаем се от учители, които да са и пророци – не само в това, което учат, но и в това, което „виждат“¹. Защото едно е да отговаряме на всякакви противоположни нам мнения и възражения в стил „каквото повикало, такова се обадило“ – т.е. с аргументи и контрааргументи от Писанията – и съвсем друго е да изграждаме позиция, която последователно да съгласува и обхваща цялото Писание. Това, което наистина се старая да разбера е защо от нас се изисква и въобще дали се изисква да изграждаме подобна позиция? Длъжни ли сме да отговаряме, дори когато можем да отговорим? За какво? Отговорът е, че трябва да сме готови да отговорим на всеки, който ни попита „каква е надеждата ни“.

Не е достатъчно да знаем в какво даден възглед е погрешен. Трябва да знаем и защо въобще той съществува, с какво тази заблуда е опасна, до какво води тя или в какво точно ни ограбва. Дали е просто безобидна грешка на тълкуването или в нея прозира някакво предразположение на сърцето? Едно е сигурно – за Павел ересите не само че са били нещо обичайно, той ги е смятал за НУЖНИ – за да бъде изпитана Църквата и да „се изявят одобрените“. Тук мнозина ще възразят и ще кажат, че едва ли можем въобще да обявим нечии есхатологични схващания за толкова погрешни, че да ги обявим за ерес. И това е вярно, не всяка „неволна грешка“ означава ерес или сериозна заблуда.

Джон Пайпър

Някои библейски текстове кристално ясно ни разкриват кои презумпции не можем да си позволим при прочита на други библейски текстове¹. Хубав пример е Изход 33:13, където Мойсей се моли на Бога:

…ако съм намерил благоволение пред Теб,
покажи ми, моля ти се, пътя си,
за да те позная,
за да намеря благоволение пред Теб…

Този стих не ни позволява да приемем, че ако Божието благоволение е обусловено от нещо, то, следователно, не е безусловно.

Ще го кажа иначе — този стих не ни позволява да приемем, че ако Божието благоволение е безусловно, то следователно не е обусловено от нищо.

Познаването на Бога чрез познаването на „пътя Му“ е условието Той да благоволява в нас и в бъдеще. „…покажи ми, моля ти се, пътя си, за да те позная, за да намеря благоволение пред Теб.“

А благоволението на Бога е онази безусловна основа, на която стъпва твоето познаване на Бога, познавайки „пътя Му“. „Ако съм намерил благоволение пред Теб, покажи ми, моля ти се, пътя си.“

Не можем да приемем, че подчиняването на бъдещото Божие благоволение на някои условия отменя факта, че Бог вече благоволява в нас и че това именно ни прави способни да изпълним всички бъдещи условия.

Нито пък можем да приемем, че наличието на условия прави бъдещето ни несигурно! Сякаш Божието изначално и безусловно благоволение е неспособно да ни гарантира, че ще се справим и ще изпълним всички условия.

Колко скъпоценни са само странните и чудесни текстове като този в Изход 33:13!

И не само това — колко скъпоценни са избирането, призванието, обновлението, всеобхватния промисъл на Божието благоволение в неговата безусловна благодат!

---

* Илюстрация: Исус, масло (35,8 x 31,2 cm) ок. 1648—1656 г., Рембранд (1606—1662), Philadelphia Museum of Art, John G. Johnson Collection

¹ http://www.desiringgod.org/blog/posts/unconditional-is-the-ground-of-conditional

Джон Пайпър

Работата е великолепно нещо¹. Спри и за миг само се замисли — най-приятният отдих не е бездействието. Тези две неща са истина, защото всъщност работата, в Божия замисъл преди грехопадението, е била творчество — не просто безцелно работене, а творческо, съзидателно действие.

 

Най-първият работник

Първият работник е Бог. Той създава света. В това се състои същността на работата. Той ни създава по Свой образ и ни поставя да живеем в сътворения от Него свят с думите: „...нека човек владее ...над цялата земя ...и Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази“ (Битие 1:26; 2:15).

С други думи, Бог е най-първият работник, а ние сме създадени, за да работим също. Неговата работа, като предхождаща всичко и всички, е била да създава от нищото. Нашата работа е просто продължение и се състои в това да творим чрез творението. Има нещо чудесно в това.

 

Същността на работата

Ето я и главната причина в Новия Завет основната дума за „работа“ да се отнася както за действието, така и за неговия резултат.

Гръцката дума ergon се отнася до действието: „...бъдете твърди, непоколебими и преизобилвайте всякога в Господното дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е напразен“ (1 Коринтяни 15:58), но думата се използва и за резултата от действието: „Не сте ли вие моето творение в Господа?“ (1 Коринтяни 9:1). Всъщност работа е, когато се из-работва нещо — предмет или нещо абстрактно, което не е съществувало преди. Прекрасното на работата е, когато ние, като малки съз-и-датели, ходим в стъпките на нашия голям Създател.

Ето и общият знаменател между работата и удоволствието от свободното време. Най-после реших тази кръстословица. Каква партия шах! Ето, издялах тази дървена патица. Оплетох ти шал. Поиграхме страхотно на летяща чиния — какви плонжове, майстори! Налових риба. Написах роман, хората го четат и му се любуват.

 

Пораженията на греха

Нашето падение обезобрази и това великолепно нещо и го изпълни с угнетение и разочарование.

„...със скръб ще се прехранваш от земята през всичките дни на живота си. Тръни и бодли ще ти ражда ...с пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята...“ (Битие 3:17,19)

Но образът на Бога в човешката дейност бе само загрозен, не унищожен. Всички хора хранят смесени чувства към работата след грехопадението. Мразим я, защото е безсмислена (Римляни 8:20), но я обичаме заради чувството, че творим, че животът ни има цел и смисъл.

 

Работата — тържество и радост в Бога

Когато книга Притчи ни казва да наблюдаваме мравката и да се научим как се работи усърдно и мъдро (Притчи 6:6-11) и когато Павел ни казва да „работим от сърце, като за Господа“ (Колoсяни 3:23), и дума не може да става за някакво проклятие. По-скоро за упътване — къде и в какво ще намерим блаженство и радост.

Исус ни избави от проклятието в повече от един аспект. Чрез Христос законът на Бога вече не ни обрича на проклятие, задето не работим достатъчно за блаженството си (Галатяни 3:13). Защото не с усилия стигаме до него. Чрез Христос трудът ни не е напразен (1 Коринтяни 15:58). Онова непреодолимо по никакъв начин безсмислие бе победено.

Почивката и работата започват да се сливат — така е било отначало, така ще бъде и накрая. Христос поставя върху ни ярема на труда и едновременно с това ни освобождава от неговото бреме (Матей 11:28-30). Днес сме слуги със сила от Бога (1 Петър 4:11), работим усилено, разчитайки на Неговата благодат. „...трудих се повече от всички тях — не аз обаче, но Божията благодат, която беше с мене.“ (1 Коринтяни 15:10). Това е невероятен живот.

 

Да направим света по-добър

Работата е великолепно нещо. Ако те наляга мързел, те призовавам да не губиш радостта си. Бог ни е създал да работим. Той е устроил съзнанието ни за мислене и изваял ръцете ни за работа. Той ни е дал сила — кому повече, кому по-малко — която да използваме за промяна на света около нас.

Ето какво представлява работата: да наблюдаваш света, да помислиш как той да стане по-добър и да направиш нещо — може да напишеш музика или да построиш кораб, да шиеш дрехи или да се молиш на Бога.

Хайде, остави я тази леност и безделие. Стани това, за което си създаден. Работи.

---

* Илюстрация: Паркетчиите, масло (102х146,5 cm) 1875 г., Гюстав Кайбот (1848—1894), Musée d'Orsay, Париж

¹ http://www.desiringgod.org/blog/posts/work-is-a-glorious-thing