Галилея, Израел
22 април, 1964 г.
ПИСМО ДО САУЛ ГОЛДМАН
Взех писмото ти миналия петък на път през Тел Авив, след малка екскурзия на юг из страната и кратки престои във Вирсавее, Ейлат, при Мъртво море и в един чудотворно бликащ оазис в тази безводна пустош, наречен Енгади. После прекарах два дни в един ортодоксален кибуц и останалото време – в няколко младежки хостела близо до Тиберия на Галилейското езеро. Утре заминавам за Сафед – древен град на мистични секти, днес колония на творци, а после продължавам на север. Последните два дни пътувах с двама младежи швейцарци, които учат за свещеници и които бяха приятна компания.
Трябва да кажа, че бъбривото ти писмо ми хареса – включително предупреждението да не се превърна в религиозен шарлатанин. След като на моменти бях погълнат от нещо като сериозно духовно търсене, твоето писмо с тон „Я, по-спокойно!“, ми дойде точно навреме. Имах нужда от този коректив. Въпреки кошмарния ми първи ден в Израел, постепенно се влюбих в тази страна. Физически, тя излъчва някаква неуловима красота, която се просмуква в душата ти. Винаги съм се смятал за човек на планините, горите и зеленината – никога не съм обичал пустинята. Пътуването ми през Негев обаче ме впечатли, а Мъртво море е нещо страшно вълнуващо. На това място Бог сякаш е рушил скали в дива ярост и с побелели от настървение устни е прорязвал ждрела. Що се отнася до човешката панорама, тя е още по-впечатляваща: там се ражда един нов, здрав, изобретателен, несантиментален тип хора. Трябва да видиш тези брадати, мускулести „юдейски лъвове“ във всичката им войнска сила. Лесно се свиква с тези непреклонни мъже, яхнали коне или трактори или пък дърпащи рибарски мрежи – мъже, за които тежкият труд е почти религия, но какво да кажа за батальоните от смръщени момичета, които подмятат властно автомати? Няма го тук измъчваният от мисли, деликатен и вглъбен евреин, така че творчеството и изкуството, ако някога се появи такова, вероятно ще се изрази в необичайни форми.
Цялата страна лъха на прагматичност и стремеж към нещо ново, а може би и кибуцът – тази самостоятелна, напълно демократична общност – също ще роди някакъв нов модел, достоен за подражание. Не мога да не се сетя за едновремешните ни мечти за частно училище, в което да цари по-интимна и органична връзка между обучение и работа, между ученик и учител – връзка, която да не бъде прекъсвана от звънеца.
Кибуц Айелет Хашахар
26 април, 1964 г.
В Сафед хостелът беше пълен и понеже ми оставаха само 20 лири и беше четвъртък, което означаваше, че трябва да остана на хотел три нощи, реших да отида до Кфар Ханаси и да потърся Енен Сон.
Там никой не беше чувал за нея, но така или иначе ме приютиха за три нощи и последния ден работих в рибарника. Сигурно са ме сметнали за темерут, понеже обелих едва няколко думи, но и техният английски не ми помогна особено да надвия своята необщителност. Неделя вечерта ме свалиха до развалините на Хацор и на раздяла шофьорът ми предложи да посетя Хашахар малко по-далеч по пътя. Това и сторих и там попаднах на г-жа Кулот, която любезно ме заведе на обяд, после на следобедно кафе и накрая ме уреди със стая. Това място е прекрасно, има красиви дървета и басейн. Въртят оживен бизнес с туристи. Днес посетих урок по английски – по-скоро монотонен и скучен – и ме порази колко подобни са всъщност всички ученици. По-късно отидох на автостоп до Хулота и Шмина и до резервата за диви животни, където беше пълно с училищни автобуси и шумни деца.
Тази вечер в столовата една друга учителка по английски ме покани на гости. Беше наистина любопитна да узнае повече за търсенията ми и ми каза, че Израел отчаяно се нуждае от „пратеници“ като мен. На нея все още не ѝ липсват идеи след тридесет и три години живот в кибуца и говори за големите задачи, които предстоят в изграждането на една нова култура, език и нация – и особено за въпроса как да бъдат претопени новите имигранти, които не идват от западни нации. Тези сериозни предизвикателства ме въодушевяват, но ѝ казах, че смятам себе си за доста безполезен лукс, от който тази нова държава нито има нужда, нито би разбрала близките няколко поколения.
По-либералният ми подход, симпатиите ми към Исус и убеждението ми, че еврейските ритуали са лишени от всякаква духовна сила вероятно ще ме лишат от право на гражданство и ще ме направят безполезен. Тя ме уверяваше, че бъркам. Каза ми, че и на двама ни било еднакво ясно, че съм роден, за да служа. Остава да си отговаря на въпроса кому и как?
Хайфа
3 май, 1964 г.
Преди малко се върнах в моя хотел една звезда след меланхолична разходка по пустите улици на този очарователен град. Излязох в чудесно настроение, но някаква тъга се промъкна в душата ми, докато вървях. Скоро започнах да си тананикам тихо Франц Лехар, немски любовни песни и всички припеви на Weltschmerz, които си спомням. Усещам тук някаква немска атмосфера или може би е просто от това, че всички книжарници са пълни с немски заглавия, красиви книги за изкуството, картини и репродукции. Как жадувам да рисувам!
Стана късно и вместо да удавя меланхолията си в бира, се върнах в хотела и размених няколко думи на Deutsch с рецепциониста, който сега дреме зад гишето, докато аз пиша във фоайето.
Защо всичко немско ме пронизва така дълбоко? Сълзите ми напират и сърцето ми натежава. Тази вечер витрините на книжарници и художествени галерии до тези на магазините за мебели и домакински уреди ме накараха да прехапвам устни, за да не заплача. Дали тези така различни неща не олицетворяват копнежите ми – едните исполински и благородни, другите – светски и приземни, противоположности, които несъмнено ще останат завинаги несъвместими и неизпълними. Германци като Гьоте, Ницше или Хесе са познавали това в душите си. И тази нощ ме пронизва сладкогорчива болка и мисля най-вече за Марго. Иска ми се да ѝ кажа Niemand liebt dich so wie ich – никой не те обича толкова, колкото аз.
Мисля, че най-хубавото и най-дълбокото в германската душа е усещането, че животът е прекрасен, мил и ужасно тъжен. Като отшумят страстите бесни, остава тази натрапчива, неумолима „истина“, от която нищо не може да избяга, а именно чувството, че животът е преходен и недовършен. Всичко това ме смазва. Тази вечер можех да вилнея или да съм самата нежност. Ох, къде са Бети и Саул и всичките ми близки, когато най-много се нуждая от тях?
Сантименталното ми настроение отчасти се дължи на две дълги и мъчително написани писма на Ингер, които с невинния си тон ми въздействаха по-силно от всяко изкуство. Самата тя не може да разбере колко е уникална. Не познавам по-добра, безкористна, честна и смела душа от нея. Никой не ми е показвал така ясно суетата на поквареното ми сърце. Никога не съм се чувствал по-ужасно жалък. Идеята да даде детето за осиновяване е абсолютно немислима за нея, точно както няма да ми позволи и да продумам за аборт. Това дете е нейният живот, нейната котва в света. Само аз се нося по вълните.
В своето поетичнo и философскo писмо Бети ме пита дали вярата не трябва да се изправи пред предизвикателството на съмнението. По цели дни и нощи аз самият се боря с тези мисли. Не знам кой е истинският Арт Кац, само знам, че дълбоко в сърцето си той е едновременно гнил и божествен. Бети ме укорява, че ми липсва благоразумие, но според мен благоразумието е като патриотизма – последното убежище на негодниците. Може и да бъде добродетел, но предпочитам да поема риска да се изложа пред това да съжалявам за изгубеното в сигурността.
Тази вечер бях особено впечатлен от тези думи в Многообразието на религиозната опитност от Уилям Джеймс: „Остави чувството, че си отговорен, пусни се, повери грижата за своята съдба на по-висши сили, гледай с неподправено безразличие на това какво ще излезе и ще намериш... не само вътрешно облекчение, но често пъти, в допълнение, самите неща, от които си мислел, че се отказваш. Това е личното отчаяние, което те отвежда до спасение. Това е смъртта, която те води до действително раждане... За да стигнеш до нея, обикновено трябва да преминеш през някаква критична точка, през някакъв поврат. Нещо трябва да отстъпи в нас, някаква вродена упоритост трябва да бъде победена и стопена... Някои казват, че способността за това е нещото, което отличава религиозния човек от обикновения моралист... изпиталият това в пълнота... знае; защото той действително е почувствал в себе си действието на тези по-висши сили, когато е отхлабил личната си воля... приети сме във вечните обятия, ако им се доверим безрезервно, ако се откажем от наследствения навик да разчитаме на своите сили, на своята предпазливост, която никого не е опазила, и на своята бдителност, която никога не е спасила... Само да оставим скрития в нас малък аз на мира и ще открием, че един много по-величествен Аз е заел мястото му“.
Имам някакво злокобно предчувствие за бъдещето, сякаш се задава нещо непредотвратимо. Даже въздухът е наелектризиран с някакво необяснимо очакване. Несъмнено има някаква Сила или сили, които действат в мен и които не пораждам аз. Освен това и майка ми скоро пристига в Израел (т.е. ще имаме случай да се караме на живо за първи път от месеци насам) и мисълта за това поражда в мен неспирно напрежение, някаква нелепа комбинация от надежда и отчаяние.
ПИСМО ДО МАЙКА МИ
Хайфа
8 май, 1964 г.
Благодаря ти за чека. Веднага пратих на Ингер 250 $, за които не се съмнявам, че ще са ѝ от полза. Това чудесно и смело момиче си е наела малък апартамент в Копенхаген, за да спести на родителите си болката, която могат да им причинят клюките на малкия град. Нейният лекар я принудил да спре работа, защото краката ѝ се подуват, но разходите ѝ не са станали по-малки. Подозирам, че друга една причина да се премести е, за да ми спести на мен конфузните ситуации, защото, както ми пише аз съм „по-чувствителен и уязвим“ от нея и тя можела по-добре от мен да понесе хорските сплетни и проклетия. Трябва да прочетеш тези дълги писма от по 10-11 страници, написани с много усилия, и ще се учудиш като мен на пълната всеотдайност на това обикновено и благородно момиче. Тя се моли на Бога да ми даде мир и мисли само за моето щастие и чувства. Чрез нея осъзнах колко съм суетен и егоцентричен и че винаги съм бил такъв. Дори и сега продължавам да мисля само за моето удобство и какво ще правя в бъдеще. Какво са моите „дарби“ и стремежи пред доблестта и благородството на това обикновено необразовано момиче? Напротив, тя е тази, която ме „учи“ и ще продължава да ме учи с цената на нейната болка. Но, ако всичко това не се беше наредило така, щях вероятно да продължа цял живот да живея като тщеславен глупак. Въпреки всичко, продължавам да мисля, че съм по-скоро безнадежден случай и нямам мъжеството, за да се променя.
Тя ми пише: „Аз няма да семейството ми говори за теб и мен и хора съдят строго без да мислят какво казват. Аз няма позволя теб и моето положение омърсят това, което е за мен, така светло и чисто. Моето семейство тук в Копенхаген ме пита за теб и мен. Аз няма да говоря за теб. И те ме оставят на мира... Артър, мисля, че понякога ти мислиш, че аз не съм щастлива, защото ще имам бебе. Аз не съм, но съм много щастлива за това. Но е толкова трудно да живея сама и да съм бременна“.
Попитах я дали родителите ѝ знаят, че съм евреин и как реагират на това. Тя се сопна ядосано и ме обвини, че имам комплекс за малоценност, след като дори повдигам този въпрос: „Евреите са също хора като нас. Тук в Дания са всички хора равни... и аз съм много щастлива и горда, защото ти си евреин и знам, че много човек ще ми завижда на мен и на бебето“.
За да разсея у теб всякакви страхове, че може да остана в Дания и да си погубя „дарбите и талантите“, ще я цитирам отново: „Не забравяй ти, какво ти казвам. Няма да съм пречка за краката ти и казвам, че е по-добре за бебето да живее само с мен, че не е добре за него да има родители като нещастни. Това е по-добре за него да идваш всяка година и така всички ние сме щастливи... Ти знаеш, ако това чудо се случи, аз ще отида и на края на света с теб. Ти знаеш, че няма да се омъжа заради съчувствие“.
Очаквам с нетърпение пристигането ти с кораба Шалом и смятам да те посрещна на пристанището.
Кибуц Йодефет, централна Галилея
11 май, 1964 г.
Странно, но в този кибуц, основан с идеята за един по-истински духовен живот, проникнат от любов, бях посрещнат най-студено. Няма да забравя първата си вечеря тук, на Шабат, когато ядох в мъртва тишина, напълно игнориран. После не беше по-различно. Макар да седях до секретаря, той не се опита да ме представи или да ме въведе в разговора. Когато по-късно казах на Сара, с която се сприятелихме, че е можел да го стори, тя ми отговори, че това е щяло да се стори на всички неестествено и насилено. Всички тук изглежда наистина преследват „естественото“, защото никъде не съм виждал такава немарливост. Всички ядат, когато им хрумне и от общата купа, държат се грубо на масата, като непрекъснато се оплакват на висок глас.
Вечерята за Шабат не беше съпроводена с някакво специално въведение, въпреки че беше несъмнено най-вкусното ядене за прекараните тук четири дни и единственото, в което имаше месо. Казаха ми, че по принцип след това пеят песни, но точно тази вечер нямаше нищо такова. Сара ми каза, че отначало е имало специални практики и ритуали, например време, отделено изрично за мълчаливо съзерцание и размисъл. Но едно по едно всичко отпаднало от момента, в който хората били погълнати от работата си в този нов и развиващ се кибуц.
Иначе поотделно всички се отнасяха добре с мен, особено Етон, механикът на дизелови двигатели, който първи ме посрещна след изморителния ми преход от шест километра и половина по нанагорнището дотук. Той поговори с мен и ме разведе наоколо. Следващия следобед работих с Йоас при ашладисаните дръвчета и той също беше много приятен и сърдечен събеседник, от когото научих много неща. Освен Етон и Сара никой не полюбопитства ни най-малко какво ме е довело тук. Разбирам, че не са им приятни хората, които идват само да поогледат, и че имат горчив опит с други американци. Работата беше много тежка за мен – бързо получих мазоли и ми се схванаха пръстите от рязане на плевели. И вторият ден не беше забавление – пренасях да съхнат 20-килограмови бали сено.
Днес следобед се разхождах и брах грах със Сара, която прилича малко на Ингрид Бергман, но е по-сурова и груба. Тя е имала серия от мимолетни връзки, а преди два месеца е направила аборт. Когато я попитах как може да спи с мъж, към когото не изпитва чувства, тя сви рамене и каза, че не знае.
Научих, че има реална опасност кибуцът да забрави за какво е бил създаден и че хората са изцяло погълнати от ежедневните си дейности. Според тях духовното щяло да дойде от само себе си на по-късен етап и спонтанно, но аз се съмнявам в това. Мисля, че ако духовното не е заложено целенасочено в ежедневния живот, то се изгубва. Може би е вече твърде късно. Това, от което се нуждаят е духовен водач, наред със секретаря, който, в конкретния случай, се занимава единствено с организационни въпроси.
Лично аз осъзнах, че не съм роден за земеделец. Човек може да има романтични представи, но просто не ме блазни да се бъхтя в калта или торта, сред миризми, мухи, дупки и тръни или пък под внезапни порои, които те измокрят до кости. Действително го разбрах, когато сравних себе си с Йоас, който ентусиазирано ми говореше за дървета и присадки. През нощта сънувах, че съм стенописец, който пътува от кибуц на кибуц и разкрасява Израел. Усещах мириса на боята, удоволствието от боравенето с четката и радостта от завършената творба. Това ми допада далеч повече.
Утре се връщам в Ерусалим, за да прекарам още няколко дни с Бен в Еврейския университет преди да посрещна майка ми. Тя пристига с кораба Шалом, за който това е първо пътешествие. Тази вечер пак ме смущава същото злокобно предчувствие, надвиснало над главата ми като гъста мъгла. Усещам всемогъщото присъствие на Бога.
Господи, Ти се взираш в мен и ме познаваш.
Ти знаеш кога сядам и кога ставам.
Ти знаеш предварително моите мисли.
Ти определяш кога да странствам и кога да почивам
и всички мои пътища са Ти известни.
Защото още не съм и продумал, а Ти, Господи, вече знаеш всичко, което ще кажа.
Обграждаш ме от всички страни и поставяш върху мене Своята ръка.
Чудно знание – недостижимо е за мене, не мога да го достигна.
Къде да се скрия от Твоя Дух и къде да избягам от Твоето присъствие?
Ако възляза на небето – Ти си там…
Ако взема крилете на зората, ако заживея в най-далечните морски краища,
и там Твоята ръка ще ме води и Твоята десница ще ме държи.
Защото Ти си ме създал, оформил си ме в утробата на майка ми.
Славя Те, защото удивително и чудесно съм създаден.
Чудни са Твоите дела и душата ми чудесно разбира това…
Изследвай ме, Боже, и познай сърцето ми!
Изследвай ме и познай тревожните ми мисли… и води ме по вечния път!
(Псалм 139)
