Болница Хадаса, Ерусалим
7 април 1964
Седя и чакам да ме повикат за преглед на ухото; гледам жените, седнали срещу мен и забелязвам, че вече не ме отблъскват кльощавите крака и безформените тела. Моята „гръцка“ любов към красотата ме караше преди да гледам с презрение на неестетичното, но явно съм възприел виждането на Бубер, че Божието разнообразие е свещено и преследва някаква цел. Да имаш кльощави крака е част от действителността, която човек трябва да приеме и с която да се справи в пътя си към Бога. Грозотата, наред с красотата, осигурява материал за диалектиката на живота.
Днес прочетох нещо от пророк Михей: „Придържай се към справедливото, обичай милосърдието и живей смирено пред своя Бог“. Колко възхвалявани са тези и други морални предписания като например „златното правило“. Сещам се за думите на Сартр, че нито една религия или морален кодекс не може да отговори на най-съкровените, най-объркващи човешки проблеми. Например, какво е „справедливост и милосърдие“?
Четири години се раздавах безрезервно в ролята си на учител. Взимам тази роля насериозно и според Саул се вживявам в нея твърде много. Моята класна стая е миниатюрна вселена. Всяка велика сила, всяка страст, която движи света, присъства в тази стая. Но винаги изпадам в ужас, като стигна до оценките. Чудя се на колегите си, които изглежда го правят без усилие. Знам обаче, че ако на ученик, който очаква шестица, пиша петица, мога да застраша шансовете му за стипендия или дори да повлияя на кариерата му. Слабата оценка може да застави някого да ходи на допълнителни часове, за да се явява пак по история, вместо да работи през лятото, за да спечели пари за колежа. Оказвам се в позицията на Господ, да определям съдбата на учениците си с едно драсване на писалката. Изтръпвам, като си помисля каква власт е това. Не съм в състояние да уцеля границата между справедливост и милосърдие.
Какво казват Михей и златното правило по въпроса за моралността страна на предбрачния секс? Насилието как се определя – като самозащита или като преследването на личен интерес, например в случая на войнстващата държава Израел? Неадекватността на абсолютните твърдения се разкрива например в заповеди като „Не убивай!“, последвани от „освен при...“. „Не лъжи!“, освен когато ни се налагат „невинни лъжи“. Още по-трудна е заповедта „Не пожелавай!“, сякаш завистта или пожеланието могат да се премахнат от човешкото сърце с една заповед. Може би най-задоволителният отговор е прилагането на любовта като закон, както го описва Новият Завет, защото това предполага, че истински любящото сърце никому няма да стори зло. „Затова, ако е гладен неприятелят ти, нахрани го, ако ожаднее, дай му да пие... да не те побеждава злото, но ти побеждавай злото чрез добро“. Злото, което произтича от прекалената „майчина любов“, например, в крайна сметка я прави да не е никаква любов към детето, а една себичност, която се представя като грижа за другия. Мъчително и болезнено е да се взимат морални решения, когато това става в едно горящо в страшен огън, обичащо сърце. Подобни решения предполагат поемането на огромна отговорност, особено ако сме наясно със собствените си слабости. Само във вярата в Бога можем да намерим необходимото смирение и сила. Ще ни помогне и ако разглеждаме света като принципно трагичен, като място на несполука, и тогава няма да очакваме всяко наше решение да ни носи „сполука“.
Тъй като Исус е бил единственият „съвършен“ човек, и следователно единственият способен да спази златното правило или десетте заповеди, то тогава само ТОЙ е могъл да живее по тези правила. За нас остава да живеем със стремежа към съвършенство без никога да го достигнем – обречени сме да си останем неудовлетворени заради поставената пред нас непостижима цел. Изглежда, единственият начин ние, простосмъртните, да се владеем, да се справим с желанията си и да опознаем отблизо Бога, би бил всъщност самият Исус да дойде и да заживее във всеки един от нас. Това все още ми се струва невъзможно.
Писмо до Ингер
Ерусалим, 9 април 1964
Получих твоето много мило писмо преди няколко дни, но досега бях твърде зает, за да ти отговоря.Бях десет дни в Ерусалим, който е много красив град, и ще си тръгвам от този кибуц утре, за да посетя друга част от тази прекрасна страна. Знаеш ли какво е кибуц? Това е земеделска общност, в която всички работят заедно, без да получават никакви заплати. Всички имат това, което имат и другите, всички ядат една и съща храна, носят едно и също облекло и живеят в еднакви домове. Това е вид комунизъм, но много демократичен и идеалистичен. Децата в някои кибуци не спят при родителите си, но си имат свое място с гледачки и учители, и с радост виждат родителите си за по няколко часа вечер и в събота.
Тези хора с труд и пот са създали чудо от пустинята. Те са силни, горди и изобретателни. Това ме подсеща, че съм се родил евреин и може би съм по-скоро длъжен да помогна за съграждането на родината на евреите, вместо да се връщам в Съединените щати заради работата си. Все пак мисля да се върна в Калифорния поне за година и след това да реша какво ще правя в бъдеще. Ще те питам отново – вашите знаят ли, че съм евреин? Какво казват за това? Каза ли им истината – че не бива да се надяват да се оженя за теб и че не е вярно това, което си им казала, т.е. че ти не искаш да отидеш в Калифорния? Казвам ти, че ако не им кажеш цялата истина, няма да дойда през юни. Не искам никакви недоразумения и напразни надежди.
Глупаво е да се измъчваш и да мечтаеш за брак, Ингер. Ако това се случи, ще е Божие чудо, но ти не бива да се стремиш към него, да го мислиш или да го очакваш. Във всяка своя молитва Го моля да ме води, както Той иска по този въпрос. Оставил съм се в неговите ръце. Това, което се случи помежду ни е необичайно и е възможно от всичко това да се родят и някакви необичайни взаимоотношения, които в момента не можем да си представим или да проумеем. Радвам се много, че взимаш уроци по английски, тъй като нищо не би било възможно, ако дори не можем да общуваме.
Ние сме различни по образование, произход, опит и вкусове, които до голяма степен не могат да се научат или наваксат, и проваленият ми брак ме научи ясно колко е важно тези неща да са споделени. Няма значение колко ти се иска да е другояче, животът ни е изградил по различен начин. Няма причина да не можем да сме приятели, но нещо повече от това би било самоубийствено.
Пиша ти съвсем просто и въпреки това виж колко трудно и с напрягане ме разбираш. Какво ще стане, ако ти опиша най-дълбоките си мисли и тревоги? Даже повечето ми колеги и приятели в Америка не могат да ме разберат, въпреки сходното ни образование. Аз съм много сложна личност и макар да ме обичаш, ти едва ме познаваш, а може би и никога не би могла да ме опознаеш. Живях седем години в брак, но едва ли някой ме познава по-слабо от съпругата ми. Някъде на този свят има жена, която може да ме разбере, да отключи душата ми и да ми дари мир. Аз трябва да я чакам, без значение колко дълго, но може Бог просто да не иска да ме благослови с това, а просто да бъда Негов слуга. Тогава ти ще трябва да си за мен човекът, който ме обича, но който не може да ме притежава, и да се задоволиш с това да ме споделяш с Бог. Аз няма да избягам от отговорност, но това не означава, че чувствам задължение да се оженя за теб. Много съжалявам, но не бива да очакваш това. Няма да направя втора голяма грешка в живота си.
Казвам ти всичко това сега, за да си подготвена и да знаеш, че трябва да си тръгна от Дания през юли. Разчитам на теб да се държиш мъжки, иначе ще ме накараш да съжаля, че съм се върнал. Досега, знаеш, че винаги съм изпълнявал обещанията си и не съм се отмятал, така че можеш спокойно да ми вярваш, когато ти казвам, че ще се виждаме отново, толкова често, колкото ми е възможно. Но за бога, не мечтай за „чудеса“. Бъди практична и разумна: не очаквай нищо освен това, което съм ти обещал и няма да останеш разочарована. Ако предстоящото ми посещение мине приятно, а не истерично, ще очаквам винаги с нетърпение да ви видя отново – теб и бебето. Не разваляй това с неразумни очаквания или твърде емоционално сбогуване.
Кибуц Йад Мордехай
10 април 1964
Първи впечатления: функционираща утопия! Плувен басейн, стая за отдих и театър с подвижен покрив. Всички възможни удобства – хубави жилища, облекло, храна. Всеки получава по три долара на месец, независимо от работата си, и дори най-високопоставените сервират по реда си в столовата веднъж месечно. Децата имат свои помещения и виждат родителите си за няколко часа вечер и, както каза Ицхак: „Те обичат мама и татко, заради това, което са, а не заради това, което могат да получат от тях“.
Тъй като родителите не дават нищо, няма завист или конкуренция, а децата имат своя собствена малка ферма и дори продават пилета и гъски срещу пари, които отиват в специален фонд. Ако съдя по това, което видях, децата са напълно естествени и се сближават с всекиго. Тук се отглежда нова порода – находчиви, издръжливи, способни хора, но може би лишени от онази чувствителност и проницателен самоанализ и вглъбеност, типични за едновремешните евреи.
Какво разнообразие от лица и типове! И в Айова може да не намериш толкова типични американски черти! Това, което изглежда липсва е радостта. Дали защото днешните евреи са по-умерени, не толкова темпераментни, колкото евреите в миналото? На пръв поглед кибуцът е за тях мястото, където всеки един живее, храни се, спи и работи в социалистическа среда. Няма обаче видим етос – хората просто влизат и излизат от столовата – това е само мястото, където идват да се хранят. Няма нищо духовно, интелектуално, ритуално или церемониално. Според мен обаче нещо такова е необходимо, за да задвижи и измени качествено една иначе добре замислена механична социална схема и да ѝ вдъхне истински живот.
Колкото и впечатляващо, напълно демократично и т.н. да е всичко това – и също доста успешно финансово – за мен, това не е „истинския“ живот, а някаква постановка, която няма нищо общо с жизненоважните противоречия, с които се бори този свят. Но въпреки всичко, това е експеримент, който в крайна сметка може да послужи като модел и вдъхновение за решаването на конфликтите между хората – поне на социалните.
Кибуцът не е просто общност, ферма и фабрика, но и крепост. В добрите традиции на минътмен1 всеки е обучен и му е отредена някаква роля в случай на война. На върха на хълма има красива възпоменателна могила за героите, загинали в защита на кибуца през 1948 г., когато всичко бива напълно унищожено. Удивително е колко много са построили оттогава и като изключим разрушената водонапорна кула, оставена като паметник, няма нищо, което да нарушава усещането за спокойствие. Навсякъде има цветя, дървета и зеленина и човек трудно би повярвал, че преди по-малко от двадесет години тук не е имало нищо освен пясъчни дюни – истинско доказателство какво може да постигне човек с трудолюбие. Всичко е изключително модерно и в крак с времето както в домовете, така и на полето. Кравите се доят с автомати, пилетата се излюпват изкуствено и научните техники са навсякъде. Трудно ще срещнеш „дебелаци“, а по-скоро здравеняци с упорит поглед и извити мустачки, които са така популярни сред младите израелци. Вчера, при честването на деня на загиналите, не можах да откъсна очи от хората, особено от децата, които не изгубиха търпение по време на дългите, скучни речи.
11 април 1964
Още съм в кибуц Йад Мордехай. Ицхак, този еврейски каубой, ме заведе сутринта да видя добитъка, изкаран на паша. Бях впечатлен от гледката – това момче на седлото, уверено, властно. Проведохме дълъг разговор след това, в който успях да усетя какво наистина представлява един израелски младеж и какво означава за него тази страна. Животът му е докрай и безкомпромисно отдаден на кибуца и на Израел. Колкото и да е удовлетворен от работата си, той знае, че няма да е истински щастлив, ако „не се развие“ и, както се изрази, той не е просто фермер, но иска и да се образова и да опознае света. Когато му подхвърлих, че на хората тук им липсва радост и не са близки един с друг, а си помагат само в материалното, той се приближи до един кактус и ми обясни значение на думата цабер2 – бодлив отвън, но сладък отвътре. Каза ми, че израелците са хора от нов тип. За разлика от традиционната идея, че евреите са прочувствени и емоционални, днешният израелец е външно сдържан, но е дълбоко посветен на другарите си.
Учениците се обръщат към преподавателите си на собствено име, а войниците ги наказват с два часа тежък труд, ако се обърнат към офицер и го назоват по чин. Попитах защо някой ученик трябва да се занимава с теми, които не се отнасят до работата му, и получих като отговор една стара израелска поговорка, че „човек не живеел само с хляб“. Все повече си давам сметка, че никакъв обем от книги нямаше да ми разкрие какво точно представлява тази страна. Човек трябва да поброди из полетата ѝ, да види преобразената пустош, да се удиви на постигнатото и да оцени духа на страната през хора като Ицхак.
Тези хора нямат никакво отношение към религията, в обичайния смисъл на думата. Ицхак се опита да ми обясни, че неговият живот се състои просто в това да помогне за установяването и укрепването на еврейската държава. През всички векове, за разпръснатите в чужди земи евреи религията е била начинът те да запазят своята идентичност на евреи. Днес, да посветиш живота си на еврейската държава е твоето ежедневно поклонение – някакъв вид светска религия. Той празнува Песах (пасха), Сокхот (празника на колибите) и други религиозни празници като календарни чествания, точно както неговите предци са ги чествали в тази земя преди хиляди години с убеждението, че Израел е буквално „Божието царство“ на земята.
Попитах го за Бога. „Човек си е бог за себе си“, каза ми той. Според него всеки човек, роден на този свят, представлява нещо ново, нещо, което никога не е съществувало преди, нещо самобитно и уникално. Задължение на всеки човек в Израел е да знае и да смята себе си за нещо ново и уникално на света и че никога не е имало друг като него. Съгласен е с Бубер, че ако отвъдното съществува, там няма да го попитат: „Ти защо не живя като Мойсей?“, а по-скоро: „Ти защо не живя като zuaya (себе си)?“.
Вирсавее, 15 април 1964
Утре е голям ден – шестнадесет години от независимостта на Израел и по улиците вече има толкова народ, че движението е почти невъзможно. Хотелът е пълен до пръсване и изглежда ме очаква една студена, нещастна нощ, в която „ще спя“ на тревата. Човек не може да се нагледа на многото красиви хора наоколо. Трудно ще видиш безизразно лице в тълпата и е просто невероятно колко много са мъжете и жените с изумително телосложение. Тези хора са силни и енергични. Набиват се на очи американските евреи туристи с техните безформени тела и разширени вени.
Каква невероятна природа! Никога не бях виждал подобно нещо. От Вирсавее до Мъртво море се возих около час през равна, приятна, обрасла с храсти пустинна местност. После внезапно автобусът започна да се спуска по едни завои и се разкри панорамна гледка, от чиято красота останах без дъх. Към бледосиньото небе се извисяваше гола планинска верига в оранжеви тонове, пред която се простираше Мъртво море – черга от синьозелени отблясъци с пясъчни плажни ръбове от жълта охра. Каква палитра! Какви нежни и изящни цветове! Тук описания като „синьо“, „зелено“ и „жълто“ звучат глупаво и грубо. Очите ми попиват, а ръката ми се противи и не иска да запише описанието на нещо толкова неописуемо. След няколко минути стигнахме до най-ниската точка на света. По протежение на брега се точеха ниски, ситно надупчени хълмчета, сякаш обрулени от Божия гняв: „Да видим дали ще посмее някой да посее тук каквото и да било!“.
В тази дива пустиня от сринати с огън и жупел пепелища се издигат големи химически заводи. Тук-таме растат някакви жалки храсти. Автобусът продължи през солените хълмове и на хоризонта се появи нещо бледозелено, а след това изведнъж – буйна и гъста зеленина и насаждения – бяхме пристигнали в Енгади.
Слязохме от автобуса за разходка пеша и аз се отделих от групата. Намерих една отчасти изсечена в скалата пътека, по която се заизкачвах нагоре и навлязох дълбоко в това безкрайно красиво място.След малко стигнах до извора на малък поток, от който бликаше чиста вода право от скалата на десет метра над мен. Последвах извивките на поточето надолу и открих поредица от вирове (идеални за пъстърва) и си избрах един, който беше достатъчно скътан, че да поплувам малко чисто гол. Никога не съм се чувствал по-близо до райската градина, както в тези кратки мигове, когато плувах в чистата вода и бистрият поток отгоре се изливаше направо в този естествено издълбан в скалата басейн. Излязох точно преди да пристигне керванът американски туристи с техните изнежени тела, пухтящи и препъващи се с модерните си нетуристически обувки. За щастие успях да изсъхна на слънце. Бях напълно гол в топлия въздух и под блясъка на слънцето, доволен от стегнатото си тяло; чувствах се в хармония с природата и със себе си. Мигове на мир и радост, които след това часове наред ми вдъхваха бодрост.
Кибуц Лави, 18 април 1964
Трудно ще обобщя двата дни на разговори с Дани Канфийлд, дипломиран в Харвард правист и бивш американски патриот, прегърнал ортодоксалния юдаизъм и заживял в кибуц след пристигането си в Израел. Всеки аспект от живота на общността се диктува неизменно от стриктните изисквания на Закона, който предписва не само какъв вид култури ще се отглеждат, но и описва системата от десятъци от времената на Храма. За тези хора Законът не е „хомот“, а свещена заповед, която трябва да се спазва буквално, независимо от затрудненията или дори привидното му безсмислие. Нямах представа до какви фантастични подробности се стига в него – да не говорим за необятната литература, която го съпровожда. Според Дани евреинът е участник в мащабна вселенска драма, която той в повечето случаи не може да проумее, и негово единствено и неотклонно задължение е да изпълнява Закона, като го изучава и спазва ежедневно.
Опита се да ми обясни по-подробно вижданията си.„Ако ортодоксалните практики водят до разделение между хората – нека да е така. Ако накърняват нечие усещане за справедливост или състрадание, и това трябва да бъде подчинено на Закона. Всичко това отразява малките мерки, с които мери човек, а не Бог, чиято воля е ясно заявена в Закона както в Писанията, така и в устните предания. За да си верен на Бога, невинаги означава, че трябва да служиш на хората“.
Всичко, което чух ми прозвуча като антитеза на увещанието на Исус: „Ако сте сторили това на един от тези мои най-малки братя, на Мен сте го сторили“.
Цитирах му пророческия зов на Амос: „Мразя и презирам празниците ви... дори да ми принасяте всеизгаряния и хлебни приноси, няма да ги приема... но нека правосъдие се лее като река и правдата – като силен поток“. Дани тълкува това в смисъл, че Бог не е против ритуалността като такава, но се възмущава от нея, когато човек не живее праведен живот всеки ден. Колкото до възможността, когато се старае да спазва Закона, човек да се възгордее, което е основният проблем и корен на греха, той ми каза: „Да, ако човек гледа назад и вижда колко много е изминал. Но евреинът бива винаги увещававан да гледа напред, за да види колко много още му остава. Непрекъснато му се напомня в ежедневните му молитви за суетните му усилия и за ограничените човешки способности, дори на най-почитаните еврейски светци. Иска се пълно посвещение и, подобно на Авраам, трябва да се откажем от всичко и да се скитаме из пустинята, ако това ни бъде заповядано“. Усещам обаче, че всичко това се прави с човешки усилия и съм поразен от начина, по който Дани гледа на Бога като на някой, който е задвижил колелото преди векове и сега се е отдалечил от нас, оставяйки на хората, на евреите, или да довършат започнатото, като се покорят и на най-незначителните подробности в Закона, или да понесат отговорността за своя провал.
Тази нощ, докато лежах буден на твърдото си легло, не можах да се отърва от мисълта, че ми е нужна самооценка. Дали не се държа осъдително спрямо другите? Дали не обвинявам Дани, професор Кон – и всички евреи впрочем – за това, че боравят на дребно със Закона, а правдата и справедливостта не се вписват в личния им живот, докато аз самият съм заблуден повече от всички и живея преследван от мисли за Марго, Ингер и за това каква е моята отговорност във всичко това? Тази мисъл е като камъче в обувката ми, което ме тормози на всяка крачка.
По какво животът тук се различава от това, което видях в Йад Мордехай? Първо е видно, че всички семейства тук са по-задружни и всеки шабат всички ядат едновременно и участват в храненето с молитви и песни. Дани, Джони и съпругата му, Еси, ме увериха всичките, че тези хора са много ценни и че взаимоотношенията им са топли и трайни.
Ейбрахам Джошуа Хешел, в „Бог търси човека“, казва: „Едно е да си за някаква кауза, друго е да си ангажиран с нея. Твърдението „Аз вярвам в...“ няма да превърне никого в евреин, точно както твърдението „Аз вярвам в... Съединените американски щати“ няма да превърне никого в американец. За гражданин се приема този, който поема задължения. Затова връзката ни с Бог не може да се изразява във верую, но по-скоро в това да приемем заповедта, която ще обуслови целия ни живот.“
Беше ми интересно да наблюдавам как в този конкретен ортодоксален кибуц по-големите деца се показваха невероятно грижовни спрямо по-малките. Попитах Моше, младият ми домакин, дали няма да е по-пълноценно да посвети времето си на литературата, отколкото на някакви отвлечени части от Талмуда. Той ми отговори: „Може би, но как да сравним написаното от човек с написаното от Вечния Бог?“.
Наистина как? Въпросът ми е дали Законът в неговата съвкупност е целият божествен или част от него е израз на своеобразната способност на евреите да цепят косъма на две, откъдето и обемните творби на равини и мъдреци през вековете? И те ли са Божие слово?
Основните разминавания и моите изводи са следните:
1. Не мога да си представя, че Бог ще се принизи дотолкова, че през пет минути да ни дава заповеди за дреболии. (Дани: „Не е наша работа да си представяме Бог такъв, какъвто на нас ни се иска да бъде“.)
2. Какъв е нашият дълг пред Бог? Да служим на ближния или на Закона? (Дани: „Не ти решаваш какво е твой дълг, а трябва следваш това, което Той ти е посочил като твой дълг – т.е. да изпълняваш буквата на Закона, както писания, така и устния“.)
3. Ако историята е сцената, на която Бог разиграва своя план, каква свободна воля има човек?
4. Любовта не може да се изиска, тя трябва да се роди свободно и спонтанно. (Дани: „Любовта, както всички други чувства, трябва да се подчинява на призива на волята“.)
5. За мен има разлика между злата постъпка и злосторника. Дани, в изблик на чувства, ми извика: „Злото трябва да бъде изличено, убито!“, на което отвърнах: „Никой не е толкова зъл, че да бъде премазан, но всички трябва да се третират като Божии създания и, ако е необходимо, да бъдат наказвани, но не и унищожавани заедно със злото в тях. Едно е да мразя греха, друго е да мразя грешника. В Новия Завет от нас се иска да приемаме грешника и Исус казва, че не бил дошъл да помогне на здравите, а на болните, докато в юдаизма, в най-добрия случай грешникът бива избягван“. Дани изрази буйното си несъгласие и внимателно опипваше карабината си, сякаш нямаше търпение да „се вдигне на оръжие за Бога“.
1 Minutemen (англ.) – термин от американската война за независимост. Цивилни граждани, участващи в опълченски отряди срещу британската армия. Думата произлиза от английското minute (минута), понеже минътмените били готови за битка едва минута, след като са получили известие (бел. прев.).
2 צבר (ивр.) – [цабер], кактус (бел. прев.).
