ЕРУСАЛИМ, ИЗРАЕЛ
29 Март 1964
ПИСМО ДО САУЛ ГОЛДМАН
Прощавай за голямото закъснение. Пристигнах в Израел преди няколко дни и ме посрещнаха насъбралите се за цял месец писма, сред които, разбира се, бяха и документите за развод от Марго.
Ерусалим ми изглеждаше подходящото място да прекара човек Пасха и затова побързах да дойда от Тел Авив навреме, за да си уредя да присъствам на седер в кибуц Рамал Рахел на границата с Йордания. Този кибуц е известен с героизма си в защитата на Ерусалим през 1948 г. Беше много впечатляваща вечер и бях докоснат от общите песнопения в отделни моменти от церемонията, които, странно, но ме накараха да осъзная, че съм евреин и да се гордея с това.
Първият ми ден в Израел едва ли можеше да премине по-зле. Tрябваше да освободя два малки куфара, които стояха от осем месеца на гардероб в митницата в Хайфа и се борих с кошмарната бюрокрация цели седем часа, докато капнах съвсем, все едно участвах в някакъв демоничен сценарий по Кафка, Хъксли и Даръл. Накрая държах тесте документи, общо петнадесет на брой, с печати, подписи и заверки от повече чиновници и служители, отколкото бяха нужни навремето, за да ме приемат в армията за две години. Прекарах нощта в Тел Авив и на сутринта тръгнах за Ерусалим. По пътя минахме през един участък със завои, където бяха оставени изгорели бронирани и полугъсенични коли като спомен за това колко скъпо е струвала независимостта.
Самият Ерусалим е чудесен, старата и новата част си съжителстват хармонично, защото почти всички сгради са построени с розовеещи се камъни от една и съща кариера някъде в околността. Най-много ми хареса около хълма Сион и гледката, която се открива оттам към Стария град, където наистина почувствах, че се намирам на свято място. Още не съм напълно здрав и имах късмет, че намерих стая за един долар на вечер. Харча около два долара на ден за храна, така че ще се задържа тук около седмица да си почина преди да пообиколя страната.
Може да прозвучи странно, но да си призная, като видях документите за развода, малко се стреснах. Предвид настъпилите духовни промени в мен, бях почти готов да си представя, че можем да си дадем още един шанс, но надделя егоистичното ми желание за свобода и затова ги подписах, заверих нотариално и изпратих. Едва ги бях пуснал, когато получих телеграма от Марго с настояване да не се бавя. Това ме успокои – явно и тя така иска. Предполагам, че всичко това се случва навреме, тъй като през юни ми предстои една датчанка да ме направи баща и ако Марго узнае, това най-вероятно ще я убие. Разчитам на теб да не казваш на никого, защото само на теб и на Бети имам доверие. Само чудо може да ме накара да се оженя за това момиче. По-предано сърце и по-искрена душа едва ли може да има на тоя свят, но тя е просто едно необразовано провинциално момиче. Английският ѝ е ужасен и ѝ трябват дни, за да прочете и най-простите ми писма. Никой обаче не ме е обичал толкова великодушно и безкористно. По-невинна връзка едва ли може да има. Веднъж спах с нея и бум! След седем бездетни години с Марго участвах в създаването на нов живот. Това чудно, емоционално, любящо момиче, което би ме последвало навсякъде, не иска да ме принуждава да остана с нея, ако не я обичам, и дори не иска да ме притеснява финансово. Иска само да съм до нея покрай раждането, което ѝ обещах, разбира се, и ще го сторя. Залива ме с писма и колети и в петте писма, които ме чакаха тук, ми разказва за все по-силните болки, как мърда в нея животът, как се страхува от смъртта и от хорската враждебност, от несигурното бъдеще. Всичко това ми къса сърцето и ме кара да усещам все по-силно тази покъртителна ситуация. До какво ще доведе всичко това? Не знам. Не мога да се оженя за нея – би било жестоко и абсурдно. Достатъчно ли е обаче да съм баща от разстояние? Раздвоен съм и разкъсван от много други подобни въпроси. Само Бог знае какво ще излезе.
Странното е, че не съм отчаян, но наистина тая надежда, което си обяснявам само с дълбоките вътрешни промени в мен самия. По това се надявах да ти пиша надълго и нашироко в отговор на твоите коментари за „човешкия разум“, но виж колко място ми отне дори само най-сбито да ти преразкажа последните събития!
Всъщност промяната в мен не се поддава на систематизирано описание,особено в сегашното ми объркано състояние и най-малко пред аналитичен и критичен циник като теб. Имам чувството, че съществува един много по-дълбок порядък, в който откриваме истината само с положителен акт на вяра, който означава да повярваме в неосезаемото, и разумът няма да ни позволи този акт, ако не сме готови да поемем риска да се самоунищожим в известен смисъл. Съществува йерархия, в която разумът, естетиката и етиката несъмнено имат своето заслужено място, но има една светлина, която ги превъзхожда и осветява, придавайки им истинска дълбочина и вечна значимост. Тази светлина е сферата на духовното. Без нея, всяка от тези ценности, или и трите заедно, може да се превърне в поредното бягство от истинско посвещение и потапяне в живота, както става, например, в академичния живот.
Но за да не си помислиш, че бедният, изтерзан от живота Кац се е предал, мога да те уверя, че всичко това не само, че не ми носи успокоение, но поражда в мен траен житейски конфликт и вярата ми е в непрекъсната борба със съмнението. Вярата пък води до това човек да се бори с тщестлавието си, със своята себичност и лични желания. Киркегор нарича вярата „парадоксална връзка с парадоксалното“. Сега разбирам, че да надскочиш познатото е онзи върховен акт на трансцендентност, който едновременно те освобождава, преобразува и вдъхва живот. Без това отвъдно измерение целият ни запас от духовност се превръща в тежък товар и дразнител. Ако твърде дълго пренебрегваш този извор на духовност, той често се извращава и превъплъщава коварно в други форми, които, колкото и да се стараем, не могат да ни удовлетворят. В общи линии това е посоката, в която ме отвежда моето търсене на истинското ми аз. Ти вероятно ще наречеш това търсене извъртане и бягство от горчивите, безкомпромисни истини на разума и че това е последното убежище за човека, който не може да приеме действителността такава, каквато е. Но кажи ми, приятелю, срещал ли си друг, по-подготвен от мен да живее и да се бори мъжки с живота? Моят живот е безкрайна серия от изпълнени с оптимизъм опити, от рисковани и смели стъпки, в търсене на същността, независимо от последствията. Познаваш ли някой по-способен от мен да живее в свят без смисъл и да намери такъв, да му вдъхне смисъл, ако такъв няма? Казвам всичко това без гордост и вярвам, че Бог ме намери или е направил възможно аз да го намеря, именно заради тези ми качества, а не защото не ги притежавам.
Светът се нуждае от изцерение, от дух на помирение, какъвто никоя институция не може да роди. Подобно отношение и чувства трябва да дойдат от сърцата на онези, които вече не смятат себе си за център на своя живот, които разглеждат живота си през призмата на вечността и вече не ги влече да са господари на самите себе си.
Твоят бизнес на застраховател ми звучи добре. Винаги съм подозирал, че си нереализиран бизнесмен и не се съмнявам, че ще успееш. Ще се опитам да те придумам да се върнеш в училището, защото това ти е призванието. Сега може би ще ти е по-лесно, с този допълнителен доход, за който сигурно не се изисква пълно работно време.
Прощавай за това кратко и разбъркано писмо. Не се притеснявай, старият Кац не се предава и няма опасност да се превърна в религиозен фанатик като Кен Джордан.
Твой приятел,
Арт
ЕРУСАЛИМ
3 април 1964
Какво да кажа за всичко, което чух и видях? Водих диалози и слушах монолози, спорих с ултраортодоксалните в Mea Шеарим – ортодоксалният квартал в Ерусалим, с един ортодоксален професор по юдейско право, д-р Кон, и с един благочестив млад евреин, завърнал се към вярата си след надживяна светска кариера и интерес към християнството. Какво ли не ме нарекоха – зъл, опасен, глупав, неразумен. Увещаваха ме да се посветя изцяло на изучаването на Талмуда, за да се върна към „корените“.
Бях пристигнал едва преди няколко дни, когато срещнах отново Бен Шоу. Отплавахме заедно с него от Ню Йорк преди девет месеца и след пристигането си в Ерусалим, той станал ортодоксален евреин. Носеше кипа, когато го срещнах на улицата и се прегърнахме. Разказа ми духовното си преживяване и аз му разказах нещо за моето търсене и за вътрешното просветление, което ми се дава от известно време, под въздействието на външни обстоятелства. Казах му как буквално ме преследва мисълта за този Исус от Новия Завет. Той беше шокиран, но ме прие като предизвикателство и ме уреди да спя в неговото общежитие в Еврейския университет, където съм вече от няколко дни.
Когато не говорех или не спорех със студенти и преподаватели в университета, четях книги за християнството и мормоните – въпреки войнствените ми чувства спрямо религията на Брит. Тя още ме вълнува толкова много, че съм решен да изчета всичко, за да науча повече за нейната вяра. Четох и книги от еврейски автори (Кауфман и Бубер), които ми даде Бен. Той съзнателно и отчаяно се опитва да ме отдалечи от пътя към християнството. През цялото това време обаче се наслаждавам на красотата и дълбочината на Новия Завет, който вече смятам за най-великата от всички книги.
„…Артър, нима и за миг може да ти хрумне, че ще успееш да ме заблудиш? Вече си второкурсник и би трябвало да си наясно, че веднага мога да позная един преписан текст. Получаваш двойка на това задание и ако се повтори няма да си вземеш изпита“.
Направо съм изумен! Тази самоуверена гимназиална учителка ни даде да напишем коментар на книга и сега ме обвинява, че съм бил преписал моя. Според нея не е възможно да съм го писал аз, понеже в час съм несериозен. Тя не знае, че на път за училище чета в метрото неща, които тя дори не може да разбере: Ницше, Шопенхауер, Улф.
Щом е така си обирам крушите и напускам гимназията. Нека приятелите си блъскат главите на матурите. Аз през това време ще чета. Приличам на огромна пора, потна, възбудена, която диша с идеите, които се изливат върху нея от страниците на книгите и ги превръща в нещо лично и преживяно.
Приличам на Томас Улф, който обичал книгите, но и се страхувал от тях. Като вляза в библиотека десетките хиляди томове ме хипнотизират, всеки един от тях прелива от знание, което чака нечие внимание. Книгите са ключът към обучението, обучението – към знанието и истината, а знанието и истината – към живота. Ще търся, докато не позная истината, а истината ще ме направи свободен...
Един от най-поучителните за мен моменти в Ерусалим беше срещата ми с д-р Кон, известен и почитан професор по юдейски закон и признат авторитет по Талмуда. Изясниха ми се доста неща и успях да разбера някои от разликите между равинския и месианския юдаизъм. Бен уреди д-р Кон и съпругата му да ме поканят на вечеря, където станах свидетел на може би най-автентичния израз на религиозния живот сред днешните израелци. Домът им е място на спокойствие, мир, искреност и любов.
Според Кауфман ритуалите ни осигуряват редовна възможност да чуем Гласа, който иначе сме склонни да забравяме. Спомних си за това съвсем ясно, когато, по време на дългата благодарствена молитва в края на вечерята за Шабат, усетих, че и аз съм имал „време“ да благодаря лично, което иначе никога не би ми хрумнало да сторя. Фактът, че не слушах напевите на професора, а скалъпих моя си молитва на благодарност и възхвала не ми се стори особено важен в онзи момент, но сега го приемам като знак за нещо по-дълбоко, отколкото си мислех.
По време на дългата вечеря г-жа Кон, която е много чаровна и любезна жена, описа случай, при който тя и д-р Кон веднъж не могли да ядат, защото приготвената специално за тях кашерна храна не била достатъчно кашерна! Професорът усети, че съм шокиран от идеята евреите да се делят заради някакви безкомпромисни ритуали и се почувства длъжен да ми обясни, че е необходимо да бъде опазена евейската идентичност. На което отговорих: „Надявам се, че не богохулствам, но ми се струва, че някои неща са по-важни от това да се опази еврейската идентичност, ако въобще трябва да обръщаме внимание какво твърдят равините“. Кое е по-важно? Формата или съдържанието? Това се превърна в основната тема за разговор на вечерта.
Според Бен придържането към ритуалното е необходимо, за да се посадят семената на благочестието, макар в началото самата форма да изглежда безсмислена. Той казва също, че формата трябва да се спазва най-стриктно (например във всичко свързано със съботата), ако не искаме с времето тя да се опрости и най-накрая да изчезне. Аз възразих, че по характер, опит и темперамент предпочитам живота, който е непредвидим, в който има напрежение и молитвено очакване, пред това да прекарам дните си във вечно подчинение на набор от правила.
Всички тези разговори ме накараха да се замисля за бележитата земна практичност на конвенционалния юдаизъм в сравнение с непрактичния и неземен юдаизъм на Исус. Почвам да виждам как най-важните неща на този свят могат да бъдат постигнати само от хора, които се отказват от него. В ситуацията, в която съм бих приел и двете религии за верни и валидни. Според Бубер в Пътят на човека, всеки може да се доближи до Бога, ако подходи искрено. Иска ми се да се съглася с това, но чувам гласа на Исус от Новия Завет, който казва: „Аз съм пътят, истината и животът. Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“. Кой е прав – Исус или Бубер? Д-р Кон без колебание казва, че е Бубер.
На вечерята използвах аналогията с щафетното бягане, при което всеки член на отбора е подготвен специално за частта, в която той бяга и така щафетата се предава на всеки следващ, докато последният достигне финала. Изказах предположението, че Исус е изпълнението на юдаизма, неговият завършек и кулминация. Последва порой от възражения. Опитах се също да опиша измерението на вярата, която предполага да надскочим разума, за да схванем „абсурдното“, но Кон прие това с насмешка и похвали юдаизма като „рационален“.
Получи се и една конфузна ситуация, когато д-р Кон ме попита какви са ми плановете. Казах му, че оттук заминавам за Дания. Той ме попита защо и аз отвърнах откровено: „Едно момиче там забременя от мен и аз ѝ обещах да съм до нея покрай раждането“.
Разговорът изгасна все едно бях извадил щепсела! Огледах сътрапезниците си – всеки беше зает да реже пиле, да си облизва вилицата, да се избърсва със салфетка или да посяга към чашата с вино. Преди миг бях в центъра на разговора и изведнъж вече не съществувах. Срещата с тази „греховна“ реалност от живота беше толкова болезнена, че цялата група просто отказа да я погледне в очите. Дори д-р Кон изглеждаше шокиран и ужасèн, но тутакси се окопити и зададе на Бен някакъв въпрос, който нямаше нищо общо с разговора ни.
И аз бях шокиран. Това е голямата дилема наживота ми. Това е ситуация с морални измерения, която буквално ме задушава до смърт. Нямах намерение да я разкривам, но сега като я бях споделил се надявах, че този велик учител на Божия Закон ще ме дари с някакво прозрение. Пред мен стоеше виден авторитет по въпросите на Тората, символ на най-добрата ерудиция в юдаизма и аз исках да науча какво мисли той въз основа на Божия закон. Какъв е мъдрият съвет на юдаизма в тази ситуация? Но той не каза нито дума, просто смени темата и вечерята продължи сякаш не бях там. Тази тишина ми отвори очите за много неща!
На път за вкъщи Бен ме укори, че съм бил груб и не съм помислил, че мога да обидя домакинята. Отново почувствах колко измамен е този свят, който затваря очите си пред грозното, пред отблъскващото. Кипях от гняв вътрешно като гледах как хората се занимават с привидното, вместо със същността. Това, което трябва да сторим, му казах, е да използваме материала, който ни дава собственият ни живот и да не се страхуваме да застанем голи един пред друг. Той смяташе тези въпроси за лични. Дори каза, че всеки културен човек, бил той и християнин, би се шокирал от моята нетактичност. Отвърнах му с пренебрежение, че неговото определение за „културен“ е синоним на „страхлив“.
Разбрах, че законът е недостатъчен, че не стига да си специалист и душевният ти живот да е подреден, за да се пребориш с корена на някои проблеми. Професор Кон беше напълно неспособен да ми даде съвет за моето положение с Ингер или да ми покаже съчувствие – този най-обикновен израз на човещина. Срещнах само морално безразличие, макар и поднесено достойно и сдържано. Мълчанието му ми показа колко неадекватна е една такава позиция спрямо моето положение. А въпросното положение, макар и лично мое, е всъщност модел и е общовалидно за всички хора. Чудя се как някой съвременен християнин би реагирал на състоянието, в което се намирам? Как ли би реагирал Исус?
Снощното ортодоксално богослужение, на което ме заведе Бен, беше много впечатляващо, но след всички тези спорове оставам с чувството, че в посланието на Новия Завет виждам повече от оня дух на помирение и изцерение, от който се нуждае светът. Законът има свойството да се превръща в самоцел и да привлича хората повече към буквата, отколкото към духа на написаното, а само от любящото сърце може да се роди нещо добро. Освен това, ритуалите и спазването на законовите обреди от страна на евреите пораждат разделения и по-скоро отчуждават онези, които би трябвало да привличаме обратно към Бога чрез примера си – имам предвид случката, която разказа г-жа Кон за недостатъчно кашерната храна.
4 април 1964
Току-що завърших Вярата на един еретик от Кауфман. Порази ме това, че равинският юдаизъм приема човешката природа такава, каквато е, докато християнството се опитва да я преобрази.
Бен ми каза: „Арт, защо трябва да се отричаш от своята вяра? Чудесно е, че усещаш присъствието на Бога и изоставяш атеизма, но защо трябва да прегръщаш нещо чуждо!?“. Аз нямах отговор, но той продължи да настоява: „Колко добре познаваш в действителност своята религия?“.Трябваше да призная, че не много добре. Като повечето еврейски момчета и аз бях само повърхностно обучен за целите на Бар Мицва, а по-късно бях отхвърлил юдаизма като нещо изцяло лишено от екзистенциално значение.
Исках да напиша своя реч за Бар Мицва, но равинът не се съгласи. Всичко това беше за мен отвратително изкуствено, дори когато тананиках своята част от Хафтора: „Благословен да бъде Този, който ме освобождава от отговорността за делата на това дете“.
Беше редовна служба за Шабат, която продължи почти три часа. Стоях прав, дори изпънат, преструвайки се на радостен и с изкуствена усмивка. Вътрешно ми идваше да заплача или да се смея. Но отсреща ме гледаше майка ми с грейнало лице и заради нея бях готов да мина през религиозните ритуали и за да ѝ угодя бях готов да изиграя тази игра, само да ме оставят после на мира. След като приключи всичко, отидохме вкъщи на трапеза, отрупана с храна и вина. Шегувахме се много, защото бях получил като подарък няколко писалки. Излязох от синагогата и вместо да пея: „От днес аз съм мъж!“, пеех: „От днес аз съм писалка!“.
Снощи се обадих на Мартин Бубер по телефона. Той се е пенсионирал и вече не преподава в университета, но все още е смятан за най-великия от всички еврейски теолози. Прочетох книгата му за юдаизма и християнството и тъй като имам чувството, че не мога да следвам едновременно и двете в моя живот, се надявах, че той ще ми помогне. Възможно ли е да вярвам в Исус и да си остана евреин?
Гласът му беше слаб, но ми отдели няколко минути, за да ми разкаже старата басня за равина Ицик и неговия сън за съкровището, заровено под един мост в Прага. „Има едно нещо, което може да се намери само на едно място. То е голямо съкровище и ако го намериш, животът ти ще е имал смисъл. Мястото, където може да се намери това съкровище е мястото, на което стоиш“.
Бях впечатлен и благодарен за това прозрение и след разговора се излегнах за около час и се опитах да проумея дълбочината на тези няколко думи от този велик мъдрец, но не успявам да се освободя от раздвоението си.
Усещам тук – в Ерусалим – някакво уникално родство с този град. Познавам слабо миналото му или героите от Стария Завет. Аз съм човек, който търси. Каква е връзката ми с тази земя на чергари, в която моите деди са били овчари, в тази безводна, суха пустош, аз, който съм израснал сред асфалт и тухли? Но тук има нещо странно познато, сякаш съм бил тук и преди, като че ли това е всъщност моята родина и за първи път в живота си аз се „завръщам“. Усещам го в топографията на страната, усещам го в самите хора. Може би са камъните със златисти отблясъци или голите хълмове, или слънцето, чието сияние се отрязва в трептящия розов град, в кубетата на джамии и църкви. По причини, които не мога да проумея Ерусалим е наистина градът от злато.
