Кайро
24 февруари 1964
Пиша от малката си, мръсна стая в развалината, наречена New Hotel в Кайро. След три дни ще станат два месеца откак съм Египет, а има вероятност да остана още няколко седмици, докато свърша с работата за музея. Не очаквах да се задържа толкова, но това е положението. Опасявах се, че ще преживея някакво второ Мароко. Кайро обаче се оказа доста европейски град в центъра, а Джо, който води през уикенда еврейското богослужение, и неговият кръг от приятели са съвсем модерни хора от ХХ век.
В интерес на истината Египет няма отношение към най-важното за мен тук – значителното време, прекарано в четене и мисли, докато траеше този принудителен отдих. По принцип сигурно щях да се пръсна от безсилие заради закъсненията и протакането и да проваля мисията си, като се изпокарам с един от водачите на еврейската общност. Вместо това приех това време като дар от Бога и изчетох где що намерих – най-вече на тема религия.
Около седмица след като пристигнах, се разболях от жълтеница и прекарах две седмици в италианската болница, за сметка на еврейската общност в Кайро, докато се възстановя от този хепатит. Никога не съм бил толкова близо до смъртта. Дни наред лежах като в несвяст, без да мога да приемам храна, пронизван от треска. Спомням си, че веднъж дойдох на себе си и си погледнах самонавиващия се часовник, който беше спрял. Може би наложената ми почивка беше благотворна, защото ме изтръгна от обичайния ход на времето и ми позволи да се събуждам, да чета или спя, когато пожелая, на пресекулки, когато ми хрумне.
Сестрите в болницата бяха монахини и затова с нетърпение очаквах да ме посети свещеникът, с надеждата, че ще ми обясни Новия Завет и ще отговори на безбройните ми въпроси по това, което ми се струват противоречия в него. Той обаче се оказа неотзивчив, когато се опитах да го въвлека в разговор на божествени теми, и накрая стигна до извода, че не иска да говори по въпроса. Жалко, защото имам много въпроси без отговор. Не мога да разбера един Месия, който казва: „Остави мъртвите да погребат своите мъртъвци“. Струва ми се сурово и непоследователно, както и много други пасажи. Засега нищо не мога да си обясня, макар да съм убеден, че един ден ще срещна някой, който ще ми отговори и ще задоволи дълбоките копнежи на душата ми.
Джо и Джордж се отнесоха много добре с мен. Джо е силно религиозен, премерен, сериозен и е отговорно момче, което управлява магазин и е глава на семейство. Религията му е повече в областта на ритуалите и обичаите, отколкото на духовните неща. Смятат го за „добър евреин“, защото знае богослуженията наизуст. Макар да е добър човек, лоялен и неуморимо преследващ интересите на общността, не показва чувствителност или някакви изключителни етични или морални разбирания. На връщане от Асуан ми нареди да не позволявам на никого да влиза в нашето купе, когато влакът спря на Луксор, въпреки че имахме няколко свободни места. Попитах го той как би се чувствал, ако му попречат да седне при това тежко връщане от юг, от пустинята. Той отговори късо: „Всеки за себе си“. После, в разговор с някои от другите евреи, с които общувах, повдигнах този въпрос и казах, че един добър евреин ще направи място, а добрият християнин дори би отстъпил мястото си. Идеята доста ги развесели.
Джордж, който е грък, е много възторжен, гръмогласен, емоционален и си е отвоювал определена роля в групата. Той е сприхавият фотограф, когото вечно трябва да умоляват и който се кара и препира на висок глас за дреболии, но когото обичат като някакъв широкоплещест талисман. После извъднъж започва да говори за смъртта и да се самосъжалява като надълго и нашироко обяснява колко е недостоен. Заобичах ги тези двамата и съм благодарен за помощта им.
Два месеца в Египет! Освен това имам лоша настинка и нещо като слаба температура, заради което се въртях в леглото следобед, самооплаквайки се и представяйки си как отново се разболявам сериозно и то на хиляди километри от тези, които могат да ме утешат. Чета хубавите текстове на T. E. Лорънс и малко се засрамих от контраста между моите болежки и огромните физически изпитания, на които той е бил подложен. Вече съм на тридесет и пет и се предполага, че съм голям мъж, но въпреки това изпитвам терзания, както описах, и ме обзема горчива меланхолия заради объркания ми живот и неясното ми бъдеще. Нима на тези години един мъж не трябва да е вече здраво стъпил на земята? Всички, с които говоря обаче, са също толкова несигурни и неориентирани, колкото съм и аз, макар повечето да отказват да си го признаят и да се правят на безцеремонни, безнравствени, лекомислени или на прекалено набожни.
Предполагам, че това, което най-вече ме разклати, беше разочарованието ми от неуспешното ми поръчение тук. Тази сутрин по време на честването на Пурим видях някои от еврейските водачи и припряно успях да поговоря накратко с един от тях относно липсата на всякакъв напредък по въпроса за превоза на ценните артефакти. Поканиха ме на заседанието на съвета следващата сряда, когато ще вземат окончателно решение. Така че пак ще чакам няколко дни в някакво състояние на гибелно безделие, смекчавано само отчасти от книгите, които чета. Главата ми е като балон и ме боли, синусите ми са запушени. Чувствам се трескав, с температура и нещастен и се отвращавам от физическата си слабост и болнавост.
Чакам почти с трепет филма тази вечер, за да избягам от тия четири стени. Предполагам, че по-късно ще съжалявам, че съм отишъл, но имам нужда да се разсея от самосъжалението си. На всичкото отгоре, да си призная, ме измъчва и малко носталгия – копнеж по това, с което съм свикнал, по топлина и обич. Много ми липсва Марго тази вечер, мисля си за нея с нежност, както и за Ингер и майка ми. Имам нужда от женска обич.
25 февруари 1964 (1:30 ч.)
Току-що се върнах от прожекцията на The L-Shaped Room, който ми подейства все едно са ме простреляли с двуцевка. Докторът пита Джейн дали смята да се откаже от бебето. Защото в такъв случай, то няма да ѝ бъде показано след раждането, да не би да поиска да го запази. Потръпвах, като гледах някой друг да целува Лесли Карон, и си отдъхнах, че ми спестиха по-големи подробности в леглото. Дали тя не извиква в съзнанието ми някакъв дълбоко заложен първообраз, за който сърцето ми силно жадува, очаква и бленува? Сякаш сърцето ми е родено със спомени от нещо вече преживяно – от отминал живот, който предстои също. Винаги съм имал вкус към пикантното, към странната красота, към добродушието, което излъчват някои жени, които ми напомнят на феи. За такава една жена знам, че ще преобърна света и ще я обсипя с голямата любов, която отдавна е струпана в сърцето ми. Ще ме благослови ли Бог и ще ми даде ли да я намеря?
Бети Фридман констатира у мен „постоянна комбинация и предразположение“ към жени едновременно „самотни и наивни“. Но не мисля, че е наивност. Мисля, че това е способността да познаваш от опит света и човешкия живот без да бъдеш окалян от него, да останеш естествен, да не загубиш онази свежест на „наивността“. Съвършената жена, според мен, не подлежи на описание; цялото ми естество ще свидетелства за нейното съвършенство и ще съм в състояние да кажа за пръв и последен път, безвъзвратно, непоколебимо: „Ти си единствената. Ти си моят живот, моята съдба, моята търсена и постигната същност. Всичко, което съм преживял дотук е било само подготовка за теб. Отдавам се на теб, предавам ти най-тайните си съкровени страни, които съм държал заключени с години за теб, само за теб, защото това, което ти представляваш, може да ме разбере и обича целия, в онази моя пълнота, която ми позволява да обичам самата теб, цялата и без остатък“.
ПИСМО ДО ИНГЕР
Кайро
1 март 1964
Надявам се, че си разбрала дългото ми и сложно писмо и то не те е отчаяло. Все повече се доближавам до Бога и с негова помощ ще се опитам да направя това, което е правилно и честно за теб и за бебето. Но не бива да забравяш, че това не може да включва брак.
Не забравяй, че трябва да се върна в Калифорния до края на август, ако искам отново да работя като учител. Сега разбирам, че ми липсват учениците и училището, и ще се радвам, ако мога да върша богоугодна работа в класната стая. Освен това цяла година нямам доходи и, предвид ангажимента ми към теб и бебето, трябва отново да започна да печеля пари. Смятам да спестявам достатъчно, за да мога всяко лято да ви посещавам, теб и бебето.
Знам, че сутрин сигурно ти прилошава и те тормозят не само болки, но и съмнения, несигурност и общо чувство за несполука. Моля те, прости ми, че ти причиних всичко това. Вече помъдрях, но твърде късно.
Ще можеш ли да понесеш нова среща и нова раздяла? Обещах да дойда пак в Дания и не се опитвам да се отметна от обещанието си, но дали идването ми за кратко няма да е по-скоро жестоко? Ти как мислиш? Докато съм в състояние, ще спазя обещанието си, но се чудя дали си премислила всичко това.
Предай най-сърдечни поздрави на семейството ти. Някой от тях говори ли английски? Нямам търпение да се запозная с тях.
Артър
Кайро
4 март 1964
Вчера следобед получих още едно писмо от Бети Фридман. Беше цяло удоволствие, освен един многозначителен пропуск. Нямаше нито дума за Марго. Това премълчаване, което не вещае нищо добро, ме притесни и не можах да заспя до 3 сутринта. Писах и на Бети, и на майка ми. Сякаш са се наговорили да не ми казват нищо.
Днес следобед размишлявах над идеята да прекарам още една година в чужбина, през която ще имам време да осмисля и доразвия настъпилите в мен промени, както и да изживея по-пълно земята, към която съм се запътил от самото начало на пътуването си и която е моята най-важна дестинация. Но желанието ми да служа някому е толкова силно, че не мога повече да не учителствам. Ще трябва да се върна, изглежда, в състояние на незавършеност и ще трябва да намеря смисъла на живота си във въртележката на ежедневието. Сега осъзнавам по-ясно от всякога, че всичките си важни въпроси и екзистенциални проблеми човек трябва да решава на мястото, на което се намира – един микрокосмос в макрокосмоса – и не мисля, че отново ще жадувам за „по-зелени пасбища“ другаде.
ПИСМО ДО БЕТИ
4 март 1964
Не е нужно да ти казвам, че светът е друг, когато знаеш, че има Бог. Но човек лесно може да се заблуди: всичко изглежда същото и все пак всичко е коренно различно и е заредено с нов смисъл и предизвикателство. Нещо по-голямо от мен самия заема сега централното място, макар да не мога да го дефинирам въобще. За това не ми достигат нито знанията, нито способностите ми, но сега откривам нов източник на сила и светлина. Моите заложби не са мои, но са ми били дадени, за да мога да „вдигна своя кръст“ не в сервилно подражание на Исус, но предано и честно, както Той е носил своя.
Както виждаш, ти се надяваше да стана „евреин“, но е възможно и да „надмина“ очакванията ти. Опитах се „да си играя на Бог“ и каква разруха, какво нещастие и мъка оставих след себе си! В безсилието си осъзнах, че съм неспособен да преодолея ограниченията си, които вече не оспорвам, но открих нова, огромна, безгранична земя, която тепърва започвам да изследвам с трепетните, несигурни стъпки на дете. Очите ми дирят нови знаци, а ушите ми – някакъв най-съкровен шепот, отвъд шумната глъчка на света. Бог ме изкорени късно – бавно и внимателно. Ако ми се беше разкрил в цялата си слава, щях да се търкалям на пода заслепен и с пяна на устата, като полудял, в екстаз, опиянен. Той обаче е мъдър и знае, че сърцето ми лесно се възторгва, затова позволява съмненията ми да ме спъват и постепенно повдига булото пред очите ми.
Описвам нещата, както ги виждам в момента с човешкото си отношение и разбиране, но ако това не е Божията воля, ще сменя посоката. Този проблем ме занимава повече от всичко и Бог знае, че не съм способен да проумея как в крайна сметка е може би правилно да постъпвам. Във всяка молитва искам от Него да ме води и да ми показва посоката. През следващите месеци ще бъда нащрек за гласа му. Уча се моят собствен глас да не е толкова силен, че да заглуши неговия, в случай, че ми проговори. Иначе все повече усещам, че някой ден Бог ще нахлуе в сърцето и живота ми и изцяло ще ме погълне в някой непредсказуем момент, когато най-малко го очаквам.
Наречай ме луд, ако искаш, но чувствам, че всичко преживяно дотук не е било случайно и че засега не ми е писано да знам до какво води всичко. Душата ми се разкъсва между места (Окланд, Дания, Париж...), между лични връзки (Марго, Ингер, Рейчъл...), между идеи и идеали (гръцкия и юдео-християнския мироглед), между вярата и неверието, между моралния порив и животинския апетит и безброй други неща. В това разпъване бивам и създаден. Животът ми никога не е бил толкова объркан и несигурен, колкото е сега. Стигнах дотам да не мога да кажа къде ще бъда или какво ще правя догодина. Почти всичко е възможно. И въпреки това съм странно радостен и уверен и се чувствам по-близо до истината от когато и да било.
Сега, по същество за това, което ми пишеш. Права си. Ингер се надява, че като видя детето, така ще го заобичам, а и нея заедно с него, че няма да съм в състояние да си тръгна. Предупредих я да не таи напразни надежди. В сърцето ми има място за какво ли не и умът ми и духът ми не са обвързани с географски и общоприети граници, така че съм наистина добре подготвен да открия и навляза в този нов вид отношения със света. Ингер ще разбере, сигурен съм.
Не съм приключил с Рейчъл или с когото и да било впрочем, който е влязъл и оставил отпечатък в сърцето и в живота ми. Никога няма да съм свършил с Марго, без значение какви ще са окончателните ни юридически отношения. Сърцето ми помни всяка радост и мъка и често е толкова изпълнено с горчилка или меланхолия, че крещи: „Стига! Стига!“. Но вече съм свикнал да ми тежи и не бих променил нищо. Не се страхувам, че ще ме боли – отдавна съм решил, че друг път няма. Няма да се пропия или да полудея, или да се случи някоя от другите ужасни възможности, които ти си представяш. Марго не ме е направила по-малко мъж и макар ти и останалите да треперите за мен, в крайна сметка излизам наранен и все пак невредим и по-силен. Ще ми е ужасно сложно да удържа на думата си пред Ингер, но мога ли да я оставя да се измъчва, като си хвана пътя? Смятам да съм свързан доживот с това дете, а не да съм просто неизвестен изпращач на чекове. Права си. Следващата раздяла ще е болезнена и жестока, но тя ще ми повярва, като ѝ кажа, че няма да е завинаги.
Кайро
6 март 1964
Току-що си дойдох след срещата в 13 ч. и вече не съм толкова ядосан. Заседанието протече бурно, много разбъркано, както е всяка сряда следобед. Дискусията продължи в коридорите и в съседните стаи на френски, английски и арабски. Хората седяха, викаха, ставаха, умоляваха за нещо, имаха искания и спореха. Главата ми още бучи. Първо говореха за разделни пратки. Никакво съгласие. Накрая се оказа, че дори след цели два месеца още не са решили наистина дали въобще да изпращат нещо, така че всички трябва да дойдат в неделя в мазето на синагогата, за да огледат всичко и да решат. Чак ми се гади. Знам какво ще се случи. Ще се отчаят, като видят колко много са нещата. За тях всичко е свещено и идея си нямат как да изберат какво да ми дадат и какво да запазят. Очаквам в безсилието си да ми отпуснат няколко дреболии и останалото да го оставят в прашните килери да изгние от влага или да бъде унищожено при следващата война. Бог знае, че направих всичко по силите си, за да спася тези скъпоценни предмети, но ако трябва неговата воля да се осуети от твърдоглавието човешко, аз не мога да направя нищо повече.
10 март 1964
Окончателното разглеждане. Последни мъчителни подробности. Търпение, Кац, още само едно заседание. Петък вечерта се почувствах зле и се оттеглих в хотела вместо да присъствам на службата за шабат, както бях обещал на Джо. Според него, дори ако просто присъствам там, може нещо да ми влезе в главата. Само след няколко часа вдигнах висока температура, главата ми натежа и прекарах ужасна нощ, като се въртях в леглото, с кошмари и т.н. На следващия ден лежах като мъртъв, толкова слаб, че не можех да помръдна. Все едно всички симптоми на хепатита се бяха върнали и си представях как този път ще лежа още по-дълго в болницата. Докато ме тресеше, си представих как издъхвам в Израел, в Обетованата земя, за да мога да се „наслаждавам“ в смъртта, на това, което ми бе отказано приживе. Накрая, около четири следобед някакъв любопитен прислужник отвори вратата ми и аз едва успях да му направя жест да влезе. Трябва да съм изглеждал доста окаян, лъскав от пот и проснат на леглото, което приличаше на бойно поле. Показах му с жест да ми даде хартия и писалка и надрасках бележка за говорещия английски рецепционист – да се обади на Джордж, моя приятел грък, защото Джо нямаше да си вдигне телефона на шабат, и да му каже да дойде, защото съм болен.
През нощта дойдоха Джордж, Джо и лекаря и с голямо облекчение си отдъхнах, когато лекарят заяви, че имам вирус и че не е повторение на жълтеницата. Трябваше да остана на легло поне три дни и да взимам лекарства. Но на другия ден, неделя, беше ГОЛЯМОТО последно заседание в синагогата и не можех да пропусна това, пък каквото ще да става. Лекарят каза: „Добре, ти си решаваш колко ще живееш. Но се върни веднага в леглото, като приключите с всичко, и не се преуморявай“.
Неделя. Великият ден. Станах още в четири сутринта, мислих и се молих. Джо ме взе от хотела и макар да бях много слаб, издържах два часа седнал кротко и загърнат в палтото си – в този топъл ден – докато главният равин разгледа старите книги, които с Джо бяхме извадили от прашната купчина с боклуци. Други членове разговаряха на малки групи или спореха на френски през масата. Джо беше до мен и го ръчках в ребрата да ме държи в течение на всички точки, които засягат, за да мога да им отговоря, когато ми се удаде случай. Превозвачът също беше там, въпреки че и на него му беше дошло до гуша всичкото това бавене. Най-накрая, след около два часа, стигнаха до решение. Усетих го, понеже някои започнаха да се промъкват към изходите, за да може най-невинно да се измъкнат веднага щом бъде съобщено решението. Слушах и не можех да повярвам на ушите си.
„Можете да вземете книгите, старите изпокъсани пергаменти на Тората и два класьора с изрезки“. Бях ужасèн. „Нищо друго? Нищо от списъка? Никакви документи? Ръкописи? Артефакти?“. Бяха непоколебими: „Не!“.
Не мога да опиша много обективно какво точно последва. Казах много неща, които не си спомням. Всичко беше много разгорещено. Имаше голяма врява, бъркотия и суматоха. Влязох в спор с водача на общността, моя главен противник. Но всички бяха много твърди, тръгнаха си бързо и ме оставиха там като убит.
Върнах се в хотела залитайки, с омекнали крака, главата ми бучеше, трескав, с пресипнал глас и парещо гърло. Бях отвратен и просто вече не ми пукаше.
13 Март 1964
Още съм в Кайро. Ужасно силно главоболие ме изпрати набегом при д-р Тамеко, но никакви хапчета не успяха да победят болката. На другия следобед ме болеше вече толкова силно, че отидох заедно с Джордж в кабинета на доктора. Беше пълно с пациенти, но Джордж засече лекаря по коридора между две стаи и той ми прегледа набързо ухото. Каза ми: „Вземете си няколко болкоуспокояващи и утре ще бъдете по-добре“. „Видя ли?“, рече Джордж, „казах ти, че няма нищо“.
После той ме покани у Дениз – едно добро, дебело и симпатично момиче, и тя ми направи малко чай и изпрати Джордж за глицерин, който след това стопли в една чаена лъжичка и изля в ухото ми. Вече бях изпил четири хапчета – шест е максимумът за двадесет и четири часа – и усещах известна болка, но се чувствах по-отпуснат. Виното помогна и скоро водехме приятен интелектуален разговор около бутилката.
В десет вечерта се върнах в стаята си с надеждата да спя добре. Взех си хапчетата, почетох малко и изгасих лампата. Сън обаче не ме хващаше. Вместо това болката в ухото се влоши. 1:00... 2:00... Пих още хапчета. Опитах се да лежа във всички възможни пози. Станах и ходих из стаята. Болката вече беше силна, непоносима и вече въобще не ставаше дума за сън. Още хапчета. В отчаяние си сипах от капките за нос в ухото с надеждата да го отпуша. Още глицерин. Нищо. 4:00... 5:00. Не можех да издържам! Черепът ми щеше да се пръсне! Облякох се и се втурнах по пустите улици. Ориентирах се до кабинета на д-р Тамеко. Навсякъде беше тъмно. Асансьорът беше изключен за през нощта. Довлякох се сам през четири етажа и натиснах звънеца.
„Трябва да те види УНГ“, ми каза докторът. „Но къде... само в италианската болница има такъв“.
Опрях пламнала глава на студената стена и го слушах като нямо животно, след това пипнешком се върнах на улицата и спрях такси. Дали никога няма да си тръгна от Египет? Пак съм в същата болница. О, Фараоне, пусни този син на Израиля да си върви! 5:30 – бях изпил дванадесет хапчета и не бях спал двадесет и шест часа – само пет часа сън през последните петдесет. Лекарят, млад стажант, погледна ухото ми и каза на сестрата да ми бие една инжекция да се успокоя. Вървях по коридорите и ревях. Докога? Боли, боли... Господи... Господи. В трескавия ми ум проблясваше образът на Моисей как се опитва да се измъкне от тази проклета страна. Реших да изчакам да ме види специалистът по УНГ, който трябваше да дойде в 9:00 ч. Петнадесет минути. Половин час. Един час. Болката не изчезна, а нарастна. Пулсирането беше толкова силно, мислех, че главата ми ще експлодира. В 8:00 ч. не можех да седя, а се препъвах по коридорите, поглеждайки часовника си на всяка минута. Най-сетне 9:00 ч. Никакъв доктор. Идваше ми да крещя. В 9:15 ч. ме прегледа.
„Остра инфекция от вируса“, каза той. „Трябва да взимате пеницилин и витамин С на инжекции всеки ден, глицерин на капки в ухото и горещи компреси денонощно“. Отпуснах се в един стол и се съгласих да ме приемат. Почти веднага някаква сестра започна да ми бие инжекции, даде ми хапчета и бутилка с топла вода. Най-накрая заспах.
На сутринта на втория ден се чувствах малко по-добре, макар че не можах да спя много добре и имах пронизващи болки. Попитах лекаря дали мога да си тръгна и той ми разреши, при условие че продължа с лечението.
Влязох в магазина на Джо в 10:30 ч., небръснат и изглеждащ по-скоро мъртъв, отколкото жив. Той се изненада, като ме видя, и ми се скара, че не съм се обадил. Поръча закуска и след това ми отнесе нещата обратно в хотела. Вече за пети път се регистрирах. Служителят каза, че според него съм боледувал заради климата, но аз му казах, че е от мръсотията. Просто не съм си изградил имунитета на тези, които живеят отдавна в страна, където хората плюят навсякъде.
Утре, слава Богу, заминавам към Александрия и към свободата; моля се на Господ да раздели морето, ако е необходимо, и да ме измъкне от това проклето място.
Александрия, Египет
18 март 1964
Пристигнах тук вчера и носех със себе си само една кутия от Тора и няколко стари книги. Тази сутрин открих, че съм забравил митническата си декларация в банката в Кайро и прекарах един лудешки половин час да организирам да ми я пратят утре преди да отплава корабът. Отидох с един от еврейските водачи до превозвача, който каза, че или всичко тръгва заедно с мен, или всичко остава и че за „услугата“ му дължим 50 £. Също така ме посъветваха да не отивам в Кипър, нито да рискувам да отнеса всичко със себе си, тъй като най-вероятно съм в черния списък заради дългия престой и моята дейност. Само чакат случай да провокират инцидент и ме наблюдават да видят какво ще взема със себе си, като напускам страната. Така че и в двата случая съм в капан. Пред мен – морето, зад мен – египтяните. Вече ще мисля и ще планирам с чувството, че нищо не може да бъде по-лошо от това, което преживях като роб в Египет. Ще разчитам на Бога да ме избавя, каквито и злини да ме очакват.
