Кайро
28 декември 1963 г.
ПИСМО ОТ САУЛ ГОЛДМАН
Току-що изядох огромна мешана зелена салата с крутони и сос Цезар. Много вкусно. Ще пиша писмото на порции през деня, защото следобед ще дават финала на източната срещу западната лига по бейзбол.
Прочетох това, което си ми писал за мистичния си уклон и чувствам, че трябва да защитя разума, който е най-полезното сетиво на човека. Може би с теб по много малко неща се разминаваме, но по тази тема изглежда не успяваме да се разберем. Човек може да говори за Исус като за нещо повече от обикновена историческа личност. Разбира се, че той е нещо повече от това — християните, във всичките им разновидности, са го превърнали в символ. А символите имат тази особеност, че се промъкват в нервната ни система и мечтите ни. Обяснявам Исус от научна (рационална) гледна точка, защото съм твърдо убеден, че така най-добре ще се разбираме. Фактът, че моята гледна точка е научна не означава обаче, че отхвърлям интуицията. Просто с помощта на научен принцип свързвам нещата, които разбирам интуитивно и ги поставям в рамка, която ми позволява да ги осмислям.
Всичко, което казах дотук е, разбира се, твърде общо. Ако искаме въобще да стигнем донякъде по тази тема, трябва да определим от самото начало какво означава „интуиция“ и какво „разум“, и след това да разгледаме конкретни случаи на двете. Ако си съгласен с това, аз съм готов. Кажи ми просто какво значи интуиция и до какво те води тя и аз ще ти кажа какво значи разум и до какво ме отвежда той. Защото чувствам, че ме отвежда донякъде. В заниманията ми с литературна критика се запознах с книгите на Айвър Ричардс и ред други много рационални съвременни критици. Техните идеи ми помогнаха да изясня собствената си позиция. Прилагам ти един лист с цитати от есето на Ричардс „Наука и поезия“, което изразява светоглед, много подобен на това, което преди мислех, че е твоят светоглед, но който отхвърля мистицизма, т.е. култа към неопределените човешки чувства. Без да отхвърля чувствата въобще.
Трябва да ти кажа, че докато си в чужбина пропусна нещо уникално, което никой от нашето поколение не е виждал преди в Америка. Имам предвид последиците от убийството на Кенеди. Сигурен съм, че си бил поразен при новината, но ми се искаше да видиш как това се отрази на сънародниците ни.
Марго ми се обади тази седмица. Говорихме сигурно половин час. Изглежда в добро психично здраве. Скандал в Ингълууд: Джуди Голдщайн излиза с негър. Не мога да си спомня името му, но става дума за оня висок, светлокож, добре сложен централен играч на баскетболния отбор миналата година.
Твърдо съм решил да ти пиша по-често и с нетърпение чакам впечатленията ти от Израел! Най-приятелски поздрав!
Саул
ПИСМО ДО ИНГЕР
Кайро
13 януари 1964 г.
Получих писмото ти вчера. Беше много важно и разумно и съвсем не детинско и ще ти отговоря сериозно, макар да знам, че ще ти е доста трудно с превода. За съжаление бях на кораба от Гърция за Египет по Коледа и не можах да ти се обадя. Надявам се да ме извиниш.
Питаш ме от каква националност са родителите ми. Майка ми е родена в Англия, а баща ми — в Русия. И двамата са евреи. Ако това те обърква, вземи една енциклопедия и прочети за мъките и скитането на евреите по света и прецени дали да си евреин е въпрос на етническа, религиозна или национална принадлежност. По това продължава да се спори. Всичко, което ми пишеш за Националния съвет на неомъжените майки изглежда доста разумно и ще се съобразя с него. Ще се явя с теб пред общината, когато дойда в Дания.
Ти си ми много скъпа. Уважавам те истински. Ти си най-чистата, най-благородна душа, която познавам. Ти ми отвори очите за смисъла на любовта със своята безкористна преданост към мен и чувствам дълбока привързаност към теб. Но не бива да имаш нереалистични очаквания и надежди за мен. Ще обичам бебето и винаги ще се чувствам дълбоко отговорен за двама ви, но само Бог знае каква форма ще приеме най-накрая връзката ни. Преживяванията в хода на пътуването ми изглежда породиха в мен един нов вид взаимоотношения със света. Тръгнах на път, защото търсех по-дълбок, по-широк и по-смислен живот и го намерих чрез теб и други. Вече не мога да се смятам само за американец, но за човек с връзки и приятелства по целия свят.
Що се отнася до теб: ще бъдеш ли доволна, ако връзката ни се изразява в това да си пишем често, да помагам финансово и да идвам да ви виждам с бебето почти всяка година? Както казах, връзката ни е необичайна. Искам да постъпя правилно и търся как да стане това. Всеки човек жадува за голямата любов, която ще запълни вътрешната му празнота, и се моля някой ден Бог да ме благослови с такава любов. Трябва да си подготвена за възможността да я намеря утре или другия месец, или догодина — с теб или с друга. На всичкото отгоре още не съм окончателно разведен, трябва да се изчака година и подозирам, че Марго още ме обича.
Исус казва, че е грях, престъпление в очите на Бога, да напусне човек жена си, освен заради прелюбодейство, и тъй като съм все по-склонен да вярвам, че Исус е Месията на евреите, не знам какво в крайна сметка бих сметнал за свой дълг. Преживявам значителна промяна през последните няколко месеца.Чета и мисля постоянно за Бог, религията и нейното приложение в живота ми и съответно не мога да кажа как ще се наредят нещата за нас в бъдеще. Твоят характер и твоята невинност ми подействаха и породиха у мен мисли в тази посока и съм ти много благодарен. Трябва да имаш смелостта и надеждата да се изправиш пред това неопределено бъдеще без да ме притискаш или да изискваш нещо, макар, разбира се, да имаш пълното право на това! Мога да обещая да се опитам да дам най-доброто от себе си, но само Бог знае сърцето ми. Надявам се да можеш да ме разбереш, защото има неща, които са скрити още по-дълбоко вътре в мен. Може би сега можеш да разбереш по-добре каква точно „сродна душа“ търся в жената до мен. Още не съм успял да я намеря или, ако съм я намерил, още не съм осъзнал това или любовта си към нея.
Радвам се, че се гордееш, че бебето ще има баща евреин, но какво казват за това твоите родители и близки?
Арт
ПИСМО ДО МАРГО
Кайро
5 февруари 1964 г. (5:00 ч.)
От известно време нещо ме кара да ти пиша, но все отлагам, изчаквайки твоето писмо, което така и не идва. Повече не мога да чакам.
Не е лесно да се прекъсне седемгодишна връзка и, докато пътувах, често ме занимаваше мисълта дали това е правилно. Това, което най-накрая ме накара да се реша — не, това е много силно казано — по-скоро, това, което ме увери, че е безсмислено да останем заедно, беше последното ти писмо. Да, това сигурно те озадачава, защото в него пишеш, че си готова да ми простиш всички обиди, да забравиш миналото, да махнеш с ръка и въобще да се нагодиш на човека, който ще се върне при теб, независимо колко е променен.
За мен е очевидно, че подобно заявление е само на думи и изкуствено, защото за да е истинско и искрено, трябва да е предхождано от дълбока трансформация на характера. Представих си как се измъчваш, докато го пишеш стиснала зъби, като човек, който прави признания насила. А за това, че е лъжовно свидетелства остатъкът от писмото, изпълнено с познатото вечно самосъжаление, недоволство, оплакване и чувство за онеправданост. Държиш се и пишеш сякаш съм бил безкрайно несправедлив спрямо теб, но сега най-покорно и смирено си готова да ми простиш всички черни обиди и да ме посрещнеш обратно. Така няма да се получи и скоро отново ще си очерним живота.
Завършваш с нежното „твоя, ти знаеш защо“. Това ме наведе на спомени за нашите лишени от любов, напрегнати, еротични схватки, напълно лишени от духовност. Може в миналото да съм ти партнирал в това с готовност, но не мисля, че сега съм способен на това. Сигурно имаш пълното право да си обидена за всичко, което се случи между нас, но трябва да го превъзмогнеш иначе няма надежда за отношенията ни. Никакво повърхностно нагаждане и словесни декларации няма да са достатъчни, защото ако под тях се крият яд и горчилка, те ще отровят всичко. За да се променят нещата истински и дълбоко, ще е необходима нещо като революция в характера ти. И ако тук първата ти мисъл е: „А ТОЙ какво прави за СВОЯ характер?“, значи съм прав.
Така и така сме почнали тази тема — как да достигне човек до тази „революция“? (Дръж се да не паднеш). Според това, до което съм достигнал до момента, вярвам, че човек трябва да стане истински вярващ. Аз самият не съм се извисил дотолкова, но пък мога да преценя, че за теб няма надежда, ако не си простиш за всичко, с което си способствала за сегашното си страдание. Аз си простих за всичко и вярвам, че и ти можеш да сториш същото, ако само би погледнала на всичко с по-духовни очи, от тези, които изглежда, че имаш в момента.
Ще кажеш: „Ц-ц-ц... а беше толкова добро еврейче“. Странно, но никога не съм се усещал толкова евреин и толкова горд от това, колкото сега. Виждам юдаизма и това, което представлява Исус не като противоположности, но като единна последователност, в която Исус е наследник на юдаизма и го задълбочава и възвисява в духовен план. До какво точно ще ме отведе това мое заформящо се разбиране засега още не знам. Това означава доживотна и непрекъсната преоценка и търсене и нерядко съм ужасно объркан и смутен и жадувам за яснота и посока. Уча се да се моля и често пъти думите засядат в гърлото ми. Осъзнавам също, че голяма част от това, за което съм се борил да изработя и развия в живота си — моето достойнство и интелектуална арогантност, моя героичен мироглед, в който човек е центърът на вселената, презрението ми към всяка скромност и простота — всичко това вероятно ще трябва да бъде принесено в жертва, а засега още не съм съвсем готов да го сторя, както може би се досещаш от тона на писмото ми. Не искам да съм овца като Кен Джордан и още не съм си изяснил дали да се поклониш на Бога не означава да се откажеш от достойнството си.
В мен тече процес на прераждане с напрежение, което ми носи едновременно болка и наслада. Където и да ме отведе този процес, имам вярата, че ще е за добро. Вече не можем да поправим стореното, но ще се стремя в бъдеще да съм най-добрият човек, който мога да бъда, и да живея най-смисления живот, на който съм способен. Съжалявам за всичко, което ти изтърпя в този процес, но вече нищо не мога да променя.
Може би сега повече от всякога ме смяташ за ненормален. Ако това е така, значи сме си чужди, колкото сме били, защото вярвам, че коренът на умората и безпокойството на съвременния човек е повече духовен, отколкото физически, макар двете да са тясно свързани. Отговори ми честно и прямо, не както мислиш, че би ми харесало на мен, но както го чувстваш наистина.
Твой, без да знам защо,
Арт
Писмото до Марго замина. Сега ми се иска да го бях написал по-нежно и мило. Мога ли сам да се освободя от чувството за вина? Нещо ме гложди, някакъв вътрешен глас, който ме сочи обвинително с пръст.
