Коринт, Гърция
8 Декември 1963 г.
На палубата на гръцкия кораб пътувах в претъпканата трета класа с най-пъстрата смесица от хора, бебета, пилета и пуйки, която може да си представи човек. Огромни плетени дамаджани с вино, бидони със зехтин, торби с храна... беше почти невъзможно да се провреш напред без да настъпиш някого или нещо. През нощта корабът се люля ужасно в бурното море и си представих колко нещастни трябва да са били пътуващите в самия кораб.
Един евреин математик на име Сид Цимерман, от добрата стара средна класа на Ню Йорк, беше мой брат по съдба в тази окаяна пътническа класа. Той е писател и не се интересува кой знае колко от юдаизма, но пък е идеален спътник, с когото да поспоря наволя. От всички, които срещнах откак напуснах Калифорния, той най-много прилича на Саул. Запланувахме следващите няколко седмици заедно да обикаляме из Гърция.
Когато му споменах за нарастващия ми интерес към Бог, Сид извади един малък Нов Завет джобен формат, който му подарили като се качил на кораба в Ню Йорк. Досега не бях никога разтварял страниците на Новия Завет (нито пък на Стария!) и съответно изразих веднага интерес и го попитах дали може да ми го заеме, за да убия дългите часове. Той се съгласи без проблем.
Прекарах остатъка от вечерта на пода, притиснат между двама гърци, а от прозореца над мен долитаха музиката и смехът на пътниците от туристическата класа. Зачетох се сериозно в тази необикновена книга. Веднага усетих, че е съвсем различна от всичко, което бях чел досега. Образът на Исус ме привлича все повече без да знам все още кой е той. Струва ми се обаче, че той е всичко, от което светът отчаяно се нуждае.
Без да обръщам внимание на невъобразимата глъчка около мен — бебета реват, мъже и жени спорят с пискливи гласове, хора се спъват в краката ми — сгънат до една преграда, четох без да спирам, изцяло погълнат от живото описание на човека на име Исус. Съвършено разбирам сблъсъка му с религиозните водачи от онова време! Представих си разгорещените спорове, когато буквално е пробивал повърхностния живот на онези набожни фарисеи. Спомних си срещите си с Мария, Едвин, Ханс и Теодор — все хора, чийто живот свидетелстваше за съществуването на този Исус.
Чета и не намирам нищо от скучното, слабохарактерно и блудкаво сантиментално овчедушие, с което бях свикнал да свързвам образа на Исус. Напротив, всичко изглежда наистина реалистично и силно — един човек избира да се противопостави пред това да направи компромис.
Улових се, че му симпатизирам и че се отъждествявам с този дърводелец, който твърди съвършено фантастични неща — че бил едно с Бога: „Който е видял Мен, видял е Отца... и не съм дошъл да разруша, но да изпълня Закона“. Изглежда винаги е бил способен да обори тези, които са оспорвали правотата му или силата му.
Когато стигнах до случката с жената прелюбодейка (в Йоан 8-ма глава), пулсът ми се учести и драмата се разигра едва ли не пред очите ми. Класически случай на правораздаване. Според Закона на Мойсей жената трябва да бъде убита с камъни. Исус обаче учи за прошка и по-напред казва: „Бог изпрати Сина си не за да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него“. Бяха му устроили клопка. Почувствах насладата на тези, които го бяха вкарали в тази задънена улица. Какво ли щеше да им отговори?
Затворих книгата. Не исках да видя как унищожават новооткрития ми герой… неговото мъжество и проницателност, куража му, дълбокото му разбиране за живота, състраданието и любовта му към унизените. Изглежда всичко щеше да бъде смазано от група себеправедни набожници, скалъпили всичко това, за да се отърват от човека, заплашвал фарисейския им кодекс за справедливост и праведност. Сърцето ми направо прескачаше и дланите ми се изпотиха като си представих мъжете около него, очите им пламнали от омраза и завист, от устните им се стича слюнка от злорадство.
Какво щях да отговоря аз, ако бях на мястото на Исус? Рових и превъртах наум всички логически и разумни доводи и накрая признах, че нямам отговор. Примирих се, че трябва да очаквам най-лошото и отворих да продължа. Прочетох как Исус се навежда и почва да рие в прахта с пръст. Колко си приличаме, казах си, и той търси да спечели време. После поглежда нагоре, право в очите на противниците си. Представих си изкривените им физиономии пред тихото му самообладание... лицето му изразява невинност и решителност. И тогава им казва: „Нека онзи, който е безгрешен да хвърли първия камък“.
Дъхът ми секна. Меч ме прониза до дъното на душата ми. Бях едновременно потресен и развълнуван, защото отговорът беше напълно съвършен. Надминава всякакъв рационален анализ. Засяга всички основни въпроси, с които някога съм се блъскал в живота си. Какво е истина? Кое е справедливо? Кой е праведен? Какво значи да си почтен? Знаех, че това, което току-що бях прочел превъзхожда човешката логика и разбиране. Така би говорил само Бог.
Тези думи в миг изскочиха от страницата и се врязаха в мен. Когато поотмина шокът, седях смаян и със съзнанието, че вече знам — Бог не просто е имало, има Го и днес, и аз четях Неговата Книга, а описаният в нея Исус е бил действително този, за когото се е представял! Не измисленият от нас бог. Не някакъв далечен бог. Не бог от пергамент и хартия. Не консервираният бог на институционалната религия. А един жив Бог.
Това откритие едновременно ме стъписва и отблъсква. Седя в стаичката си в древен Коринт и най-откровено признавам, че ме е страх от перспективата живият Бог да нахълта в живота ми. Освен това ме смущава и дразни фактът, че попаднах на това откритие в Новия Завет и сега съм „вързан“ с този Исус. Инстинктивно се боя, че ще трябва да стана „християнин“ и че ще се окажа в компанията на разни фанатици и Ку Клукс Клан. Затова се съпротивлявам. Знам обаче, че няма да мога да забравя тази истина и тя ще ме преследва, докато не намеря начин да помиря факта, че съм евреин с това, че Бог се е разкрил в Христос!
Атина
16 декември 1963 г.
На връщане от Ираклио на о. Крит към Пирея с нас пътуваше един венецуелец сюрреалист на име Алфредо Казанова. Сид не можа да го изтърпи и го причисли към безбройните подобни на него отрепки. Алфредо е пияница и „патафизик“ — дисциплина, която, според него, се гради на абсурдността на живота. Майка му всеки месец му праща по двеста долара с идеята да го държи далеч от вкъщи, където той, както подразбрах, правел скандали. На кораба той бързо се напи за най-голямо удоволствие на пътниците, които само търсят някакво забавление. После, подтикван от ексхибиционистични желания, се промъкна в туристическата класа, където се опита да прави стриптийз. Веднъж вече го бяха изгонили, при което той беше заявил на всеослушание, че отказва да забавлява тези „капиталистически мръсници“, които се били подиграли с неговата спонтанна щедрост.
Пътувам на палубата и се чувствам малко като страничен наблюдател; забелязах острите класови различия по всички гръцки кораби. Забавленията и танците в туристическата класа ми се сториха много сантиментални, особено като ги сравня със спомените ми от Ираклио. Там ни поканиха със Сид на едно празненство, където страшно ни харесаха живите и темпераментни народни танци и песни.
На сутринта Алфредо беше още по-пиян и така пропуснах възможността да го питам за очевидното противоречие между това, че презира „капиталистическата класа“, а живее на неин гръб. Той ме харесваше и беше особено впечатлен от моята „детска простота“, като му показах Библията, която чета. Каза ми, че е бил изключително религиозен като малък, и че това го довело до скованост и сексуални фрустрации, или поне така си мислел. Харесват му малки момченца, особено тези сладките, със „зехтинова“ кожа. Изведнъж ми се стори, че видях хомосексуалността в друга светлина ― като изкривена преливаща жизнерадост и любов към живота, които в този свят често остават несподелени. Във всеки случай нямаше как да не ми хареса и на мен Алфредо и ми стана тъжно за живота му и очевидната му безпътица.
На кораба към Крит срещнахме със Сид един критянин на име Джон, който ни покани да го посетим в неговото село Зарос, ако се случи да минем оттам. Така и направихме, което малко го изненада, но после бързо се окопити и ни посрещна чудесно. Животът в селото е първобитен, както е предполагам и в по-голямата част от Гърция извън големите градове. Баща му изглеждаше много по-възрастен за своите шейсет години и каза, че не бил ходил в Атина от 1924 година. Семейството живее в две стаи над нещо като комбинация от измазана „кухня“ и плевня. Варяха месо в примитивна камина и стаята беше малко задимена. След вечеря се върнахме в кафенето, където мъжете се събират, за да убият времето, да пият кафе и вино и да превъртат броениците си. Безпокояха се за цената на зехтина, който за тях е всичко, и разчитаха на новото правителство да им помогне. Опитах се да им подскажа, че са жертва на традиционната бедност на селските райони, които разчитат само на една култура, и че се нуждаят от решения, които са по-сложни от едното повишаване на цените. Никой не разбра въобще какво искам да кажа. Притесняваха се, че младите мъже напускали селата и отивали в градовете и в страни като Германия. И кой би ги упрекнал? Според тях, ако се построят фабрики това щяло да им помогне и се почувствах безсилен и неспособен да ги убедя, че индустриализацията не означава задължително щастие; от друга страна знам, че и селската немотия не е романтична алтернатива. Хората са много обикновени и непринудени, щедри и топли и често пъти много хубави — особено мъжете.
В Кносос ме впечатли цивилизацията, за която свидетелстваха руините, фреските и артефактите. Както казва Хенри Милър, тя изглежда се е основавала на радостта, а не на забрани и страхове. Религиозна в най-добрия смисъл ― всеки миг е трябвало да носи наслада. При развалините на Фестос срещнахме Александрос, същият водач, който през 1940 г. казва на Милър „Бог те праща“. Каза ни, че още си пишели с Милър, който му пращал пари и всяка книга, която публикувал. Това ми се стори доста „по християнски“.
Атинският Акропол е, струва ми се, първият „известeн“ обект, който посещавам без да се разочаровам от това как изглежда в момента. Лесно си представих как хората са можели да се смятат за богове на това възвишение и с тази невероятна гледка. Стоях на хълм с панорамен изглед към полетата на Гърция и си се представих като Зевс, Аполон, Дионисий или Плутон. Дали дъхът Божий не дреме във всяка душа? Защо иначе духът ми ще полита и сърцето ми ще се разтуптява при мисълта за красота или могъщество? Позволих си да помечтая, че седя в подножието на Твореца на всичко това.
Трябва да има Бог, който да е загрижен, разбиращ и обичащ. Той трябва да е повече от просто първопричина, Създател и Силата, родила Вселената. Трябва да е личност, и ако е личност, със сигурност иска да се разкрие на Своето творение. Но как? Как би могъл Богът на Вселената да разкрие Себе Си на хора като нас, които предпочитат да си губят времето в материалните и повърхностни неща от живота? Дали това е налудничавият въпрос на един луд човек? Или е най-истинският въпрос, който някога съм задавал? И може ли отговорът наистина да се крие в този Исус? А как стана, че точно мен ме занимава тази мисъл!
Облегнал съм се на парапета на палубата и се взирам в хоризонта. Морето е необятно, само вода и небе и тук-таме някой наперен кораб дими на хоризонта и предизвиква стихиите.
Пада здрач и целият хоризонт е в оранжево-златни багри, стоя на подвижната палуба и поглъщам избледняващия залез. Колко ужасно незначителни сме обречени да се чувстваме, си казвам. Тази грандиозност ме кара да се чувствам като прашинка, като зрънце нищожност, тогава обаче размислих за изобретателността и умението на човек да построи този кораб, за смелостта и разума му да плава по тия морета. Това значи ли, че човек е наистина значим? И че залезът е само едно природно явление — просто слънцето прозира през атмосферата? Да, така мисля. Човек е най-важното нещо на този свят. Всичко останало, включително Бог, е продукт на човешката изобретателност или въображение.
Поемам дълбоко въздух и чувствам морето с лицето си. Ако бях маймуна в гората, щях да се бия в гърдите. Но съм малко по-нагоре по стълбицата на развитието и наместо това потупвам парапета на кораба, изпълнен със задоволство от собствената си важност във вселената и слизам при моите колеги моряци.
Гръцките търговци изглежда действат по логиката, че всяка цена е правилна, щом има кой да я плати. Тази вечер в Атина ми беше интересно да наблюдавам лицето на кръчмаря, докато изчислява сметката ни и как за миг беше болезнено раздвоен между алчност и почтеност. Алчността победи.
При пътуването до Крит дочетох малката Библия. Някои неща ми се струват объркващи. Особено идеята за старозаветния Бог — привидно отмъстителен и ревнив, в сравнение с Исус — изпълнен с любов и доброта. Подчертах доста пасажи и се надявам да си ги изясня в хода на пътуването си. Утре заминаваме за Делфи, Тива, Епидавър и други древни градове. Другата седмица се разделям със Сид и отплавам за Александрия, и скоро след това, надявам се, за Израел.
ПИСМО ДО САУЛ ГОЛДМАН
Олимпия, Гърция
21 декември 1963 г. (1:00 ч.)
Събудих се преди няколко минути без видима причина, преплетох пръсти под главата си, загледах се в тавана на тъмната стая и се сетих за теб. В Делфи, а сега и тук, в покоите на древна Гърция, човек очаква, че ще спи спокойно. През последните три нощи обаче сънят ми беше накъсан и неспокоен по причини, които мога да определя само като „мистериозни“. Сещам се сега за едно голямо ято гарвани, които кръжат безспир над руините на Делфи, сякаш в изпълнение на зловеща орис, като духовете на човеци, осъдени от боговете да гледат отгоре как цели полкове празноглави туристи бродят през местата на древна слава и оставят след себе си смачкани кутии от цигари и опаковки от дъвки.
Е, друже мой, сега трябва да намеря начин да ти предам събитията от последните дълги месеци. И не толкова събитията, колкото вътрешните промени, които са далеч по-трудни за описване. Имам чувството, че ще се възмутиш, ако ти кажа, че най-важната промяна се върти около въпросите за Бога и вярата, които не си спомням някога да сме обсъждали, понеже ги смятах просто за безсмислени. Засега само плахо пристъпвам в тази посока, но мога да кажа, че те са продиктувани от тази моя способност да търся интуитивното и мистичното, на която ти отдавна се надсмиваш. Всичко, което съм преживял дотук, преди и след като тръгнах от САЩ — четенето на Юнг, Сартр, Стария и Новия Завет, разни мистици, Милър, мормонска литература и книги за юдаизма, библейски коментари, Уилям Джеймс, в съчетание със срещите ми по пътя с хора, чиито личности се оказваха значими за мен — всичко сякаш ме отвежда в тази посока.
Далеч съм от всякаква яснота по отношение на Бога и много от описанията на Бог и Исус в двата завета ме отблъскват и противоречат на убежденията ми. Засега поне мога да кажа, ако ще и по-късно това твърдение да ми се стори глупаво и прибързано, че много трудно един открит и честен човек би прочел Новия Завет и би заключил, че Исус е обикновена историческа личност, дори и като се абстрахира от поетичния ореол в описанието му. Не съм сигурен как ще реагираш на всичко това, но си представям как мислиш, че твоята дружка Кац се е предал и е избягал от реалността и нейната непредвидимост и разочарования, за да задоволи нуждата си от утеха и смисъл.
Напротив, усещам, че този път може да ме накара да направя рязък „обратен завой“ в разбиранията си за живота в интелектуален, емоционален и физически план. Засега не се чувствам готов за нито едно от трите. Мисля, че беше прав, когато каза, че това пътуване е плод на моя „неспокоен романтизъм“, но мисля, че той вече се задълбочава и изменя в нещо съвсем различно. Мисля, че това, което ме чака в Египет, и особено в Израел, ще бъде от голямо значение и с нетърпение очаквам възможността да се застоя на едно място, където да мога действително да помисля и почета. В известен смисъл искам да поиграя на „Ницше срещу Бог“, тъй като те олицетворяват двата полюса, и в зависимост от резултата на този сблъсък да направя своя избор в личен, професионален и „душевен“ план. Става дума за въпроси на живот и смърт за мен.
На кораба от Италия за Гърция срещнах един още непубликувал нищо млад писател (на 23) от Ню Йорк и отседнахме заедно в Hotel Cecil в Атина, същият, който Милър хвали в The Colossus. После се разходихме до Крит, а сега кръстосваме Пелопонес. Той ми напомня на теб в много неща и, макар да е доста погълнат от проблемите в собствения си живот, успяваме да си сверяваме взаимно часовниците. Навсякъде пътувахме „последна класа“ сред кокошки, бидони със зехтин, торби с плодове, бутилки вино и недодялани, жестикулиращи селяни. Незабравимо.
Скоро ще съмне и ще обиколим храмовете, стадиона, монументите и обществените сгради на Олимпия и прочутия ѝ музей. Като се наобядваме тръгваме към Атина, откъдето заминавам в сряда за Александрия. Как ще се развие там моята „мисия“ аз не знам, но се надявам на кратък и успешен престой. Вече почти седем месеца се скитам и съм уморен и нетърпелив да стигна в Израел.
Ако мога да ти досадя с още нещо и ако събереш нужната смелост, би ли се обадил на Марго? Вероятно от няколко месеца не сте се чували и ако ѝ звъннеш ще се зарадва. Най-добри пожелания и на теб, старче, за една наистина творческа Нова Година.
