Париж
12 ноември 1963 г.
Чакам на Gare de Lyon влака за Фонтенбло, откъдето ще продължа моя автостоп към Италия.
Пристигнах във Франция с известни опасения, задето приех предложението на Бернар да ме подслони. Страхувах се, че меланхоличното състояние, в което се намирам може да напрегне отношенията ни завинаги. Но не, оказа се, че изкарах едни чудесни шест дена, като кулминацията беше снощи с прекрасна вечеря в очарователен парижки ресторант. Опитах се да им кажа колко много значи за мен това посещение и също как първата ни среща в Швейцария ме беше повдигнала духом и разсеяла песимизма ми относно човешкия род. Истински сърдечното им отношение към напълно непознат човек, който не говори и езика им — при това евреин — действително съживи вярата ми. Тези хора са добри по сърце, особено Бернар, и това не се дължи на някаква религиозност. Толкова се сближихме, че майката на Бернар плака, като се разделяхме, и каза, че веднага съм ѝ се сторил sympathique. Няма да забравя как Бернар идваше до площад Пигал след работа, въпреки умората си, само и само да не чакам цял час автобуса.
Самият Париж не ме развълнува толкова, може би защото съм вече уморен от пътувания, но по-скоро, защото ми писна от големи градове и техните тълпи от хора с притъпени чувства. Сякаш столицата изцежда цяла Франция, за да живее в разкош, което, според мен не си струва. В музея на импресионистите видях картини на Гоген и ме порази една мисъл: тази свръхестествена палитра му е била дарба и той е търсил начин да я изрази. Чудя се дали това не важи и за други.
Получих писмо от Зигрид, която описваше, че е на ръба на нервен срив — не можела да спре да мисли — което потвърди впечатлението ми, че е измъчена душа. Писмото на Марго беше саркастично и за пореден път се оказа, че стоим на противоположни полюси. Въобще не е схванала духа на последното ми писмо, което смятах за особено нежно, дори духовно.
Тази сутрин се събудих около 5 часа, въпреки че си легнах към 1:30. В главата ми се блъскаха разни идеи за бъдещето, но най-вече тази да напиша роман. Съставях наум духовитата първа глава и си мислех, че поне няма да отстъпва на Леон Юрис или Юджийн Бърдик, а може и да е нещо много добро. Темата ще е може би универсалният човек, един микрокосмос на съвременния свят, търсещ смисъл. Дали ще мога?
Рим
16 ноември, 1963 г.
Пътуването от Париж беше ужасно: намръщени шофьори гледаха право пред носовете си и веднъж ме оставиха под дъжда цели три часа. Единствената ми утеха бяха техните угризения, заради които несъмнено съм им бил омразен.
Качиха ме близо до Лион, първо един инженер, а след това един химик и накрая един търговски представител, който ми уреди да ме качи после един италианец. Тази вечер, след като прочетох писмата си, които винаги ме чакат в офиса на Cook's, седнах и писах на Брит от Стокхолм.
ПИСМО ДО БРИТ
Разумно ли е да ти пиша и да поддържам живи чувствата ти към мен, след като това най-вероятно ще ти причини още повече болка? Колко пъти съм ти казвал, че не съм достоен за теб? Освен всичко друго, ти заслужаваш човек, чиито чувства са дълбоки и ясни, колкото твоите, а не някой като мен, който не е наясно със себе си. Знам, че ако бях до теб, щях да се чувствам отново точно, както се чувствах преди в Стокхолм. Но в момента различни мисли и чувства смущават и замъгляват обичта ми. Опитай се да осъзнаеш, че аз се нося по течението в този свят, а ти си здраво стъпила на земята.
Представи си ме как крача по улиците на Рим, след като съм прочел всичката си кореспонденция — писма от различни части на света, които винаги ме чакат в Cook's. Пишат ми всякакви хора, до един различни и които ги вълнуват различни неща, всеки със своите очаквания спрямо мен. И аз чета, и се опитвам да подредя всичко това в главата си.
Чувствам се виновен, че заради мен не се интересуваш от други момчета и си самотна и нещастна. Ти заслужаваш толкова много, а аз не мога да ти обещая нищо. Ако сметнеш за по-разумно да не се занимаваш повече с мен, ще те разбера без проблем и няма да ти се сърдя въобще. Момичето в Дания не е в сърцето ми, само морално съм отговорен спрямо нея (което не включва брак), така че не бива да я смяташ за съперница.
И още нещо. Казваш, че писмото ми не звучи като написано до жена, която обичам. Че било много студено. Тук отново се връщаме към това, което ни отличава и за което сме говорили и преди. Ти винаги приемаш света и човека положително. За теб така е правилно. Смяташ, че ако човек обича, той трябва да е автоматично топъл, щедър и т.н. — защото ти самата си такава. А не мислиш ли, че ако нечия психика не е толкова здрава, колкото твоята, човек може да е не само студен спрямо човека, когото обича, но дори и жесток? Знам, че бях раздразнен, когато ти написах последното си писмо. А възможно ли е да съм бил раздразнен на себе си? Знам, че веднъж в миналото ухажвах една европейска девойка от различна среда и с различна религия — таях за нея най-идеалистични надежди. Заведох я в Америка и преживях с нея няколко тежки години. В известен смисъл връзката ни още не е приключила, а може и никога да не приключи.
Ти си човек уверен и не се съмняваш нито в Бога, нито в мен. Ти знаеш, защото душата ти говори през чистата ти природа, а аз не знам по точно обратната причина. Затова имам чувството, че всички въпроси са свързани с въпроса за Бога. Когато „реша“ този един въпрос, всичко останало самò ще се изясни. Единственото, което мога да ти гарантирам, е още болка и като казвам това, не театралнича. Тук отново не мога да не видя поразителния паралел с Бог, който изисква живота ни, а изглежда че в замяна може да ни предложи само болка и мъченичество. Колко повече бих уважавал християните, ако бяха „добри“ само от искрена любов към човека и Бога, дори това да им коства много, а не защото се надяват на някаква награда в „небето“. Продължавам да търся човека, който е готов да умре, за да извърши волята на Бог.
Четох писмото ти няколко пъти. Много мъдро улавяш, че има опасност да си пишем от време на време писма, които изразяват само моментни чувства. И аз се опитвам да осмисля цялостно живота си ― в различни „моменти“ или етапи от него съм откривал само различни части от себе си. Но стига с това...
Мислено заставам до леглото ти, плъзвам ръка под гърба ти и те повдигам, за да пия от устните ти. Тези целувки ти ги пращам.
Твой мъчител,
Артър
Вчера уредих окончателно пътуването си до Египет. Успях да се представя за студент и съответно да се сдобия с по-евтин билет, било то и на палубата. Притесних се, че като евреин няма да ме пуснат в Египет и се принудих да се обявя за християнин. Сега притежавам удостоверение от американското консулство в Рим, в което пише: „Артър Кац декларира днес официално, че е християнин“. Какво ли не прави човек за каузата!
А иронията е, че „каузата“, за която се съгласих да отида в Египет, е мисия за еврейския музей в San Francisco Bay Area — същата институция, за която работи сега Саул Голдман като изследовател! Плащат ми разходите, но при положение че не е съвсем безопасно, заминавам със смесени чувства.
Бети Фридман ми писа да ми напомни, че целта на мисията ми е останалите там евреи да ми предадат оцелелите и неосквернени стари религиозни и художествени предмети. От няколко стотин хиляди евреи са останали по-малко от три хиляди души след двете войни между Израел и Египет. Според нея, ако не спасим тези предмети сега, още една война може да доведе до пълното им унищожение. Много от тях са били предавани от поколение на поколение, а сега се съхраняват малко немарливо в разни мазета и килери по синагогите. Става дума за свитъци на Тората, нейни инкрустирани калъфи от дърво и слонова кост, свитъци на книга Естир (Мегила), синагогални завеси, сребърни показалци за четене на Тората (четящите Закона не докосват с пръст пергаментите, а ползват тези сложно изработени сребърни показалци), сребърни капаци за Тората, седмосвещници, коментари от древни книжници и равини, документи и архиви на еврейската диаспора в Египет, древни брачни договори, Mezuzahs и безброй предмети с религиозно и историческо значение.
Таранто, Италия
2 декември 1963 г.
По пътя от Бари до Бриндизи, където ще хвана кораба през Йонийско море и Коринтския канал до Пирея, почувствах, че трябва да се отбия в Таранто. Точно тук, седемнадесет годишен стъпих за първи път на европейския континент. И както в Германия спомените ми се съживиха от гледки, аромати и звуци, но си дадох сметка и за друго — спомних си как вярвах, че човек е господар на вселената, в което все повече се съмнявам.
Над мен се простира балдахин от премигващи ярки звезди. Чувам единствено плисъка на водата при носа на кораба, който се плъзга напред, и далечното думкане на огромните дизелови двигатели някъде под мен. Лежа в предната част на кораба и го усещам под корема си как се повдига и потъва, оглеждам откритото море за плаващи мини и знам, че това е истинският живот.
Никога не съм виждал толкова ясeн небесния купол. Необятнотo море ме изпълва със страхопочитание. Утре вечер влизаме в протока Гибралтар, където светлините на Северна Африка ще се проточат отдясно, а на фона на небето отляво ще се открои силуетът на огромния гранитен нос на Европа. Не мога да разбера останалите от екипажа. За тях това е просто поредната черна работа. Никой от тях изглежда не усеща невероятната възможност да вкусим от живота в естествения му вид. Говорят само за Италия или за жени.
Снощи бях на вахта на руля, управлявах по компас и усетих как тупти мощният кораб, на който бях господар. Опияняващо е да знаеш, че от теб зависи какъв курс ще поемат и машини, и хора.
Преди да напусна Италия трябва да спомена, че бях шокиран и опечален от убийството на президента Кенеди. Цяла Италия е в траур. Колко непредвидим изглежда животът, колко безсмислен и зависим от прищевките на съдбата, от разни пориви и моменти на безумие. Нима няма в него никакъв зададен ред? Никакво провидение? Или и другите, също като мен, се лутат и съдбата им вечно зависи от нечий чужд каприз?
