ПИСМО ДО ИНГЕР
Лондон
29 октомври 1963 г.
От два дни съм в Лондон и роднините на майка ми се грижат много добре за мен. Откак се разделихме в Дания бях няколко дни в Амстердам, където беше много хубаво, после по два дни в Антверпен, Брюксел, Гент и Брюж, преди да пристигна тук. В Брюксел пренощувах в един манастир, където имах възможност да водя разговор по „въпроса за Бог“, който ме вълнува много в момента. Имам чувството, че се доближавам до някакво много важно разбиране и промяна, която ще ме превърне в по-добър човек, но ми е нужно още време. Когато това стане, ще намеря онова щастие, от което отдавна се нуждая, и може би най-сетне ще намеря мястото си.
Чувствам безпокойство, тревога и болка. Нещо ме измъчва. Тази вечер, последна за мен в Лондон, гледахме пиесата Наместникът, в която, както в Обладаните преди няколко дни, се разглеждаше въпроса за покварата и моралната отговорност на човека. Коментарите на чичо Гилбърт в антракта и в колата на път за вкъщи бяха непоносими — дежурните клишета и повърхностни закачки, типични за манталитета на бизнесмен, които го освобождават от задължението да мисли и чувства. „Тоя луд Хитлер! Как е могъл един човек да направи толкова белѝ!“.
Последната сцена беше вълнуваща и философска — противопоставянето на доктора от СС в Аушвиц и свещеника мъченик — целият въпрос за съществуването на Бог е представен там блестящо. Разбира се, не мога да не се замисля що за Бог е този, който позволява да има такова зло на света!? И също ― как въобще може да има Бог в такъв случай!?
С усилие си наложих да остана учтив, но мисля, че ако трябваше да остана по-дълго, щях да загубя самообладание. Чичо Гилбърт и семейството му си живеят бездуховно и дори не се замислят върху живота. Вълнува ги единствено бизнесът и се радват основно на материалното. Те са евреи главно в кулинарен смисъл, т.е. готвят кашер, но отхвърлят като безсмислени всички други аспекти на еврейската вяра. Те са много порядъчни хора, любезни — особено леля Сади — но и най-силното им чувство е чиста сантименталност и никога не се питат в какво точно се състои животът им. Братовчед ми Джефри изглежда привидно доволен от този живот, но забелязах у него някои тревожни садистични наклонности и признаци на раздвоеност, които не особено интелигентните му родители са неспособни да усетят. Струва ми се, че с времето ще се пригажда все повече към техния начин на живот и ще задушава своята индивидуалност. Това ме отчайва, особено заради факта, че са порядъчни хора, но за жалост са загубили връзка с действителността.
Получих странна телеграма от Марго: „Пиши ми веднага, 80 Sixth St.“, която много ме притесни и снощи сънувах лош сън. По-заплетен и изпълнен със символи не си спомням да съм сънувал. Завърши как една нисичка и набита жена влиза тихо в апартамента на Марго, а аз стоя в дъното на дълъг вестибюл. Веднага разбрах, че тази жена смята да убие Марго. Спомних си, че предишния ден (в съня ми) бях седнал в кухнята или фоайето на този апартамент с някакъв висок непознат, който ми каза шеговито: „Една жена е била убита от братовчедка си в този апартамент“. И миг след това същата зловеща жена влезе през вратата, погледна ни без да каже дума, обърна се с гръб и излезе. Опитите ми да стигна до апартамента, за да предотвратя убийството, бяха осуетени от тълпи от хора в коридора, които трябваше да разбутам, за да стигна до вратата. Накрая я отворих и заварих стаята потънала в мрак и тишина. Или убийството беше вече извършено, или, както горещо се надявах, Марго се беше скрила някъде, под някоя мивка може би. И тогава подскочих в леглото. Много ме смути тази странна телеграма и няма да се успокоя, докато не науча повече.
Притеснението ми, чувствата, които събуди у мен пиесата, и общото ми състояние на смут относно мен самия и Бог ме накараха да коленича и да се опитам да се помоля. Но, подобно на Шекспировия Клавдий, и на мен ми беше съвсем ясно, че докато отправям непохватни думи към небето, мислите ми си остават приземни.
Тази вечер също свърших Жюстин на Лорънс Дърел, която със своята тайнственост само подсили особеното ми усещане за живота, като за нещо загадъчно и мъчително. Последният ред гласи: „Нима не зависи всичко от това как тълкуваме окръжаващото ни мълчание?“.
Последната част от пътуването ми изглежда сега много дълга и не я очаквам със същата бодрост и радостно чувство, които изпитвах при предишните си пътувания. Уморих се от места и от постоянно пътуване. Искам да спра някъде, да чета и да размишлявам. Липсва ми Марго, особено тази вечер, и се помолих Бог да благослови и утеши тази измъчена и нещастна душа и да ме води да постъпя правилно.
Дори на колене не престанах да мисля за себе си. Молих се Бог да ми покаже какво да правя, но през цялото време знаех, че ме интересува преди всичко на мен да ми е добре. Още не мога да приема идеята за един истински и жив Бог, да не говорим за това той да влезе в живота ми в отговор на молитва. Мисля, че съм обречен да си остана един безсмислен мерзавец. Наскоро забелязах, че се стряскам и ми е неприятно, като се погледна в огледалото; лицето ми е толкова недодялано и грубо и не издава никакво постепенно одухотворяване, сякаш дори се променя в обратна посока, и от време на време дори изглежда неинтелигентно. Знам, че когато изражението ми се промени, за да съответства на дълго чаканите вътрешни промени, тогава това изобщо няма да ме интересува. Каква ирония!
След четири часа трябва да съм станал и тръгнал за Париж. Един Бог знае за какво.
