Нерум, Дания
10 октомври, 1963 г.
Седнал съм на масата в стаята на Ингер, докато на долния етаж тя се суети да ми приготви ядене. Със Сил карахме по тъмно и пристигнахме тук в три през нощта, като се качихме на късния ферибот през пролива Йоресунд за Дания — продължихме, защото в Гьотеборг нямаше свободни стаи. Истинска наслада е да препускаш в безлюдната тъмнина и да се отдадеш на съзерцание и мечти. Сил спеше на седалката до мен.
Опитвах се да проумея накъде води моят живот и през ума ми, като на въображаем екран, прелитаха всевъзможни образи: Кац скулптора, Кац в Ню Йорк, в Израел, в Калифорния, в Европа... а през цялото време ме топлеше мисълта, че пътувам към човек, който ще ме приеме с радост по всяко време и във всякакво състояние.
Влязох в стаята ѝ и я заварих дълбоко заспала. Светеха и двете лампи, снимката ми стоеше на масата до нея, изпод възглавницата ѝ се подаваше последната ми картичка, а отстрани бяха речниците. Сепнах се колко е неугледна и ми трябваше малко време да свикна със странното ѝ лице. Но беше прекрасно да съм до нея, себичен и глезен, като дете.
Тази сутрин ми каза, че е бременна и ми говори за още нероденото бебе. Бях шокиран, особено като взема предвид седемте безплодни години с Марго. Опитах се да ѝ обясня, че съм едновременно щастлив и натъжен. Тя единствено иска да съм до нея през май или юни, около раждането. Това поне можех да обещая. Самата Ингер не може да си обясни моменталното си влюбване и вътрешната си борба дали да спи с мен през онази първа нощ преди да ми се отдаде. Смята, че зад всичко това има някаква цел и смисъл, но ме съветва да не го мисля много. Много се радва за детето, макар да признава, че се страхува от приказките на хората и как ще го отглежда сама. Няма да се ожени за мен, ако не я обичам, нито очаква или иска от мен издръжка, само морална подкрепа около раждането и също да обясня на лекаря, че не е „umoralsk“, т.е. леко момиче.
Не мога да се отърся от въпроса какво направих!? Не мога да повярвам, че предизвиках нещо, което не съм в състояние да поправя. Постъпките ми, както казва Кито, неминуемо влекат след себе си последствия. И аз отговарям за това, което правя. Как може досега да съм бил толкова сляп за това?
Има нещо ирационално във всичко това. Седем години с Марго ― и никакви деца. А сега изведнъж това обикновено и дребно момиче, към което не изпитвам никакви чувства, е бременно. Беше просто лудория и изведнъж бум ― ще си има бебе, ще дари човешки живот ― живот, който по всички морални стандарти е моя отговорност, мое дете.
Какво нещо е животът! Всичко изглежда толкова непредвидимо. По най-нелепия начин се озовах в ситуация със сериозни последствия. Не е ли странно, че точно днес завърших Фауст от Гьоте? Малко ме обърка тази книга. Темата е трагичната цена, която един млад човек трябва да заплати заради егоистичните си стремежи, вследствие на които съблазнява Гретхен. Също като Ингер и тя е простодушно и необразовано момиче, чието наивно сърце се поддава на чара и привлекателността на един изискан светски човек. Но не смятам положението ни за трагично по какъвто и да било начин, а тая̀ надежда, че нещата ще се избистрят и добият смисъл независимо, че на пръв поглед всичко вещае пълна бъркотия и хаос. За разлика от Фауст обаче все още мога да се надявам на спасение, тъй като договорът ми със злото засега не е окончателен (надявам се!).
Животът ми е на парчета и се моля по някакъв начин те да се подредят и образуват едно цяло, но често пъти почти се отчайвам, опитам ли се да осмисля всичко. Вече чакам някаква нова опитност да ме поведе нанякъде. Във всяко нещо Бог ми се кара, сякаш иска да каже: „Какво още трябва да сторя, че този човек да прогледне?“. Аз обаче съм още твърде глупав и не успявам да прогледна, но чувствам, че все някой ден и това ще стане. Повече от всичко ми се иска да постъпвам „добре“ и „правилно“, но макар да се стремя към това, засега не знам кое е това „добре“ и „правилно“. Знам само, че моите Мери, Брит, Зигрид и Ингер ми помогнаха. Дано Бог ми помогне да стана добър човек! Бях обещал на лекаря на Ингер писмо с обяснение. Не е кой знае какво, но ми е тъжно за нея и дано с това облекча евентуалното неудобство за нея, като си тръгна.
14 октомври, 1963 г.
Уважаеми д-р Кристиансен,
Ингер ме помоли да Ви пиша. Това мило и обикновено момиче ме обича безусловно и ми се отдаде след истинска вътрешна борба. Ако някой носи вина, това съм аз, но кой мъж може да бъде обвинен, че е приел такъв чист дар?
Възнамерявам да направя всичко, което е по силите ми за Ингер и за живота, който е на път да се роди. Макар да храня към нея най-истинско уважение и чувства, аз не я обичам, а тя е момиче с много достойнство и ме обича безкористно, и при това положение няма да поиска да се ожени за мен. Не иска и финансова помощ от мен, която така или иначе не би била съществена, докато съм далеч от работата си и пътувам из Европа. Ще приеме обаче доверителен фонд за детето, който ще създам при завръщането си в Съединените щати. Обещах ѝ също, ако разбира се не се случи нещо непредвидено, че ще се върна в Дания през май или юни, за да ѝ помогна около раждането на детето.
Не се колебайте да се свържете с мен по какъвто и да е повод. Благодаря Ви за грижите и доброто отношение спрямо Ингер,
С искрени чувства,
А. Кац
Намерих този цитат от Жан-Пол Сартр, който бях надраскал в дневника си преди да напусна САЩ:
„Миналото не предопределя бъдещето. По-скоро можем да кажем, че ако човек иска да има еди-какво си минало, трябва да постъпва еди-как си. Мога да избера и продължа някоя традциия, мога да наруша или изпълня някое обещание, да се поуча от опита си или да го игнорирам, да надмогна някоя своя слабост или да я използвам. Във всеки случай аз управлявам свободно миналото си и го трансформирам в мотивация за избора си, който ще направя в бъдеще.“
Усещам, че от началото на пътуването ми възгледите ми наистина са претърпели промяна, макар и едва доловима. Миналото е действително неизменна част от нашето настояще и бъдеще. Свободни сме единствено да изберем начина, по който то ще моделира нашето бъдеще, а не дали ще го моделира.
Антверпен, Белгия
22 октомври, 1963 г.
От Дания взех ферибот до Германия и една млада американка ме качи по тъмно с новия си Мерцедес-Бенц. Беше самотна, жадна за общуване и изобщо не беше сигурна накъде отива. Убедих я да отиде в Амстердам през Бремен, където си отдъхнах като видях, че в младежкото общежитие има отделни крила за мъже и жени. Платих си обаче за жеста ѝ, като прекарах два дни в бездушната ѝ, стерилна компания.
Беше като изгубена и блуждаеше без посока, уплашена и неспособна да се наслади на възможностите, които предлага Европа. Дойде с мен до къщата на Ане Франк в Амстердам ― сега музей. Предполагам, че не трябваше да се изненадвам на пълната ѝ апатия, докато аз самият бях запленен от атмосферата в малкото таванско помещение, където това семейство евреи са се крили от нацистите, и си тръгнах неописуемо тъжен.
Разгледах Антверпен за един ден и останах два дни у Ян, осемнадесетгодишният интелектуалец, когото срещнах в Авиньон. Говорихме много по „темата Бог“, която вече ме вълнува в много по-личен план от времето, когато колебливо разисквахме с него този въпрос в Авиньон. Казах му, че вече почвам да чувствам угризения за проваления си брак. (Марго ми писа, че документите за развода били в процес на разглеждане). Ян ме заведе при свещеника си, който не ми донесе просветлението, на което се надявах. Говореше ми единствено за нуждата човек да изпълнява дълга си и съвсем директно ми каза, че не е трябвало да оставям Марго. „Изпълнението на съпружеските задължения е угодно Богу“, това ми заяви. Цитира ми и Писанието: „Това, което Бог е съчетал човек да го не разлъчва“.
Бъдни вечер, 1953 г. Марго чакаше в Bahn Cafe, красива и сериозна, облечена в блуза и пола с малкия си куфар, положен в краката ѝ. Лицето ѝ беше замислено, вглъбено. Не усети как се приближих до нея.
„Guten abend, fraulein Maekle“, направих се аз на забавен с моя никакъв немски.
„О, Артър!“, усмихна се тя с облекчение и хвана ръката ми. „Колко си хубав в цивилни дрехи!“.
Проверихме разписанието на влаковете и решихме да пътуваме през нощта, вместо да чакаме до сутринта. Щяхме да пристигнем изтощени, но нощта си има своето очарование и решихме, че ще е приключение. Бях разпитал насам-натам и накрая бях решил, че ще отидем в градче на име Митенвалд, в Бавария. Исках да е спокойно и селско, друго не исках. Oбещахме си да не говорим за моето скорошно заминаване за Щатите; нищо не биваше да разваля радостта ни от тези три дни заедно.
Първите няколко часа във влака бяхме много оживени и ентусиазирани. Играхме на игри ― тя много обича, но ми беше трудно да запазя търпение, когато разсъждаваше без всякаква логика. За миг ме обзе мрачно предчувствие и си помислих, че в действителност слабо познавам какво се крие под унилата външност на това пораснало момиче на своето време. Отърсих се от тези мисли и после на смени дремахме всеки на рамото на другия, пушихме, приказвахме, после отново задремвахме.
Мюнхен. Слязохме от влака и се скитахме по безлюдните и тихи улици в 4 сутринта. Почти загубихме представа за времето, докато се разхождахме пред витрините на магазините и в тъмното се взирахме да видим какво ли се крие зад тях. Наложи се да тичаме за влака и задъхани седнахме на местата си, докато градът се изнизваше пред погледите ни в облаци пара, пронизвани от сребърните нишки на зараждащото се утро. Влакът беше пътнически и спираше на всяка керемида. Долепихме лица на стъклото в почти пустия вагон и гледахме жадно красивата Бавария.
Слънцето с мъка печелеше надмощие в новия ден. Бледото му сияние образуваше ореол над главата на Марго и видях с нови очи колко неземно чаровна е тя. Злокобните мисли от нощта вече ги нямаше и хванах ръката ѝ, за да я задържа завинаги близо до мен. Тя се отвърна от прозореца, погледна ме в лицето и ме целуна без да каже нищо.
Не бяхме резервирали или организирали нещо — предпочитахме неизвестността и изненадите. Влязохме в един малък магазин да купим за нея вълнена шапка, а за мен шал. Снегът скърцаше леко под обувките ни и в топлото магазинче се почувствахме много добре. След като се разплатихме, жената на касата плахо попита дали не съм евреин. Потвърдих и тя с тъга заразказва за връзката си с млад студент евреин преди войната. Една нощ го отвели към пещите без дори да успеят да се сбогуват. Тя леко потупа ръцете ни на тръгване, с което изрази дълбоката си носталгия при вида на еврейско момче и немско момиче да крачат заедно по улиците на Митенвалд.
Намерихме квартира при една бъбрива и грижовна hausfrau в края на града. Самата къща ни привлече ― с гипсови орнаменти, в нео-баварски стил, със селска стряха и изглед към Алпите. Просто лъхаше на романтика и топлина на фона на заснежените планини — истинска коледна картичка. Хазяйката ни заведе в стая с чердак и отиде да приготви огромната закуска, която ѝ поръчахме. Бяхме уморени и изгладнели като вълци. Измихме се и се освежихме, бяхме си станали достатъчно близки и не чувствахме за нужно да се правим на свенливи. Изправихме се един пред друг в средата на стаята и се огледахме за последно преди да слезем на закуска.
През прозореца виждахме как величествените заснежени Алпи се извисяват в мъгливото утринно небе. Марго се промъкна зад мен и ме обви с ръце през кръста, сгушила глава между плешките ми. Нежната ѝ топлина се разля по гърба ми и страстта, която бях спотайвал в себе си цяла нощ ме изпълни внезапно. Завъртях се да я прегърна и я усетих как трепери. Възможно ли е в такъв пълен с радост и тъга миг времето да спре?...
Брюксел, Белгия
23 октомври, 1963 г.
Прекарах почти цял ден легнал в моята стая в YMCA, в четене, размишление, дрямка и мечти. Идеята да стана художник ме привлича все повече. Представям си монументален цикъл от творби, великолепно замислени, нарисувани и оцветени, изобразяващи онези универсални моменти, в които Бог се разкрива на хората ― моменти, в които дълбоко ни пронизват обичайни за всички хора опитности, които обаче са неподвластни на времето, вечни. Обмислях идея след идея, но една се открои сред останалите, опитах се да я уловя върху новозакупения си скицник ― мъж, сгушен в прегръдките на любимата си. Очите му са отворени и гледа в противоположна на нея посока сякаш, за да улови смисъла на мимолетното усещане за вечност, което е изпитал. Тя е затворила очи и гали косата му, усмивката ѝ изразява дълбока радост и удовлетворение. Знам колко лесно подобни теми затъват в сантименталеност, но може би това е моята особена мисия — да разкрия Бог и живота пред хората именно по този начин. Наясно съм, че подобна амбиция и необходимите за постигането ѝ умения могат да погълнат остатъка от живота ми. Как жадувам да изразя нещо, което е уникално и което да изразява това, през което аз съм минал. Може би тази картина ще изразява това?
Умувам над различни представи за Бога и вчера влязох наслуки в две църкви тук, в Брюксел, надявайки се по някакъв начин да усетя Неговото присъствие. Улових се да говоря под мустак: „Боже, това не е твоят дом“. Днес пробвах нещо като молитва-размишление, което ми донесе известна утеха. Остава ми още един ден в Брюксел и довечера ще преспя в францискански манастир (уреди ми го Ян). Така ще мога да гледам La Bohême утре вечер и после да отида на танцова забава в университета. След това продължавам към Брюж, Остенде и Лондон.
24 октомври, 1963 г. (6:15 ч.)
Събудих се призори от долитащото през прозореца ми приятно хрускане на чакъл под сандалите на монасите. Седя на перваза на прозореца в манастирската си стая и ги гледам отгоре, навели глави в съзерцание, сключили благоговейно ръце, които се подават изпод гънките на дългите им кафяви дрехи, обхождащи бавно и тихо перфектно поддържаната градина.
В утринния свеж въздух се носи аромат на кедри. Зад манастирската стена растенията са в есенни багри, а върховете на сребърните кленове са огрени от слънцето, което струи над покрива на приличащата на замък сграда, в която съм отседнал. Загледах се в цветната градина под прозореца ми. През старата решетка виждам, че сланата е убила розите. Вчера сияеха, а тази сутрин са кафяви и увехнали. Скоро снегът ще покрие градината и леко потръпнах — сякаш усетих студеният северен вятър да докосва душата ми. Какво чудо е пролетта.
24 октомври, 1963 г. (полунощ)
Музиката и настроението на операта тази вечер събудиха носталгията ми и малко оставаше да се разплача. Как може Пучини да има такова чудно дълбоко разбиране за човешкото сърце? В заключителния акт Родолфо казва на Мими, че е красива като зората. Тя му отговаря, че сравнението е погрешно и че е трябвало да я сравни със залеза. След това, като в сън, тя пее своята трогателна фраза от арията си в първо действие. Двамата влюбени си припомнят щастливи моменти от миналото, как са се влюбили един в друг, как са търсели ключа в онази нощ в тъмната таванска стая. Рофолфо ѝнапомня, че е бил воден от Съдбата. Но над цялата сцена тегне мрачно предчувствие, защото се усеща как нежността на Родолфо и привидната безгрижност на Мими са напразни опити да предотвратят трагедията.
Нощ е, есенният дъждец бие по готическите прозорци на белгийската ми къща в манастира. Като в блян, сърцето ми е в плен на мелодиите на операта и се опитвам да си спомня собственото си минало. Дали съм имал и аз щастливи моменти? Много малко.
Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“
пълзи от ден на ден с крачета ситни,
дорде изгризе сетната частица
на срока ни. А всички наши „вчера“
са светели по пътя на глупци
към мухъла на гроба. Фу, угасвай,
свещице кратка! Тоз живот е само
една нещастна движеща се сянка,
актьор бездарен, който се явява,
измъчва и изпъчва своя час
на сцената и след това изчезва.
История, разказана от луд,
със много шум и бяс, в която няма
ни капка смисъл…1
Приличам на Макбет, който оплаква смъртта на любимата си. След като е зърнал как животът му е ръководен от „съдбата“ той губи благоволението ѝ заради безразсъдството си. Тази вечер се питам дали и аз не съм орисан да завърша трагично.
1 Макбет, превод Валери Петров, издателство Отечество, 1986 г.
