Копенхаген, Дания
26 септември 1963 г.
Едва ли можех да си представя, че в тази чудата страна на яхнали велосипеди и пушещи пури достолепни дами, ще се оплета в преживявания, които още не мога да проумея.
Срещнах един цветнокож американец на име Силвестър в Рендсбург, точно преди да хвана ферибота за Дания. Интересен ми беше не само неговият странен малък двуместен автомобил, задвижван от двигател на мотоциклет, но и самият той — един такъв красноречив симпатяга, който търси себе си, също като мен. Беше пропътувал цяла Африка с надеждата да попадне на корените си, за да осъзнае накрая, че самият той е твърде много продукт на западната цивилизация и това не му пречи да се припознае в дивото. Семейството му са баптисти, но той се разграничава от това наследство и го смята за част от негърската култура, която отрицава. Хранеше големи надежди за Скандинавия, защото бил чул, че там хората са „расови далтонисти“ и цветнокож като него би могъл да намери своето място в обществото им и да го приемат за това, което той действително се чувства, че е. Фактът че Сами Дейвис младши, един цветнокож американец от шоу бизнеса, се ожени наскоро за руса шведска филмова актриса, допълнително разпалва амбициите и желанията на Силвестър.
И двамата имаме съвременни възгледи, произлизаме от малцинства и сме в периферията на съвременното общество. И двамата сме устояли и сме постигнали успехи в професиите си след детство, прекарано в бедност, и въпреки това и двамата не сме вътрешно удовлетворени, но чувстваме празнота, преследваме неуловимия смисъл на всичко и се питаме кое е истинският живот.
Наехме си стая в частна къща в Копенхаген и първата вечер попаднахме на старомодно кабаре, нещо като класна винарска изба с много танци. В края на вечерта се озовахме на една маса с няколко медицински сестри и помощник-сестри в компанията на един отблъскващ, пиян американец. След известен размисъл поканих една от датчанките на танц — по-скоро, за да я отърва от оня простак, а не защото бях особено пленен от чара ѝ. Казваше се Ингер и се оказа, че знае съвсем малко английски. Уговорихме си среща за следващия ден и тя ме покани на вечеря в апартамента ѝ в Нерум.
Не искам никога да забравям как седях с изпънат гръб и слушах с интерес как Бог, струва ми се, ми говори чрез Ингер. Беше урок по любов или по-скоро за това какво е любовта и какъв е смисълът ѝ. С нейния жалък и недостатъчен английски тя успя да ми покаже разликата между еротичната любов, моя отдавнашна радост, и „истинската любов“ — т.е. безкористната любов. През последните няколко дни тя ме обгради с любов и не бях срещал досега толкова обич, преданост, радост и грижи от един единствен човек. Порази ме, защото е от онези рядко срещани хора, които просто живеят и не е нито толкова умна, нито толкова изтънчена, че да разграничава абстрактно чувствата и преживяванията си. Знаеше, че не я обичам и вероятно никога няма да я обикна и въпреки това ми показа, че тя самата ме обича безусловно и всеотдайно.
Знам, че последната нощ, която прекарахме заедно е едно от дълбоките преживявания в живота ми. Чувствах сякаш виждам нещо от самата същност на любовта (дали Бог е любов?) в характера на това необикновено обикновено момиче. Питах я какво би направила, ако трябва да избира между това да остана завинаги с нея или да ме изгуби, за да мога да открия себе си другаде. Без да се поколебае, тя избра второто.
Стокхолм, Швеция
4 октомври 1963 г.
Аз и Силвестър сме разквартирувани в младежкото общежитие, което е плаващ кораб, вързан за кея. Първата вечер срещнахме Брит в операта. Тя седеше пред нас и се разговорихме в антракта. После ѝ предложих да се видим на другия ден и тя се съгласи. Тя е посветен мормон и говори красив английски. Струва ми се, че от нея би излязло идеална съпруга. Дългата ѝ червена коса, падаща през леко луничавото чело и около зелените ѝ очи и пълните, червени устни, ме намагнетизира. Говорихме много за Бога, но съм много повече впечатлен от нея лично, отколкото от вярата ѝ. Ходих с нея в нейната църква и тя после ми се кара, задето се заядох след службата с двама мормони американски мисионери. Смеейки се ми обясни колко вироглав изглеждам отстрани, когато издавам напред брадичката си, докато споря. Въпреки дружелюбните ни разногласия на религиозна тематика чувствам себе си все по-обвързан — в нещо като любов — и това ме прониква и привлича към нея, което ме кара да се страхувам от деня, в който ще трябва да се разделим. Не преставам да се питам дали най-сетне не съм намерил жена, може би „жена-та“, която да сбъдне и най-дълбоките ми копнежи. Започвам същевременно да усещам, че животът ми вече не ми принадлежи.
Осло, Норвегия
8 Октомври 1963 г. (00:45 ч.)
Сигрид! Странно момиче. Фактът, че е норвежка и едва деветнадесетгодишна няма абсолютно никакво значение. У нея има нещо тайнствено, неподвластно на времето и безценно, не само в начина, по който изразява мислите и чувствата си, но и в това как изглежда физически — дори в самото ѝ тяло при допир. Отначало се изумявах, че някакво момиче от малко крайбрежно село разбира Кафка, но вече не. Оставаш с усещането, че знае и познава всичко — сякаш притежава нещо повече от това, което обикновено наричаме проницателност — някакво най-проникновено познание за скрития смисъл на човешкото битие и неговите неволи. В нея бушува някаква лудост, която кипи под измамно спокойната ѝ външност и може всеки момент да избие навън. Каза ми, че би искала да кръстосаме шпаги, с надеждата, че ще успея да я укротя, и аз ѝ вярвам. Усещам обаче, че ако станем интимни, това ще я унищожи окончателно.
Тя има душата и терзанията на Едвард Мунк и пожеланията ми към нея за щастие, успехи и удовлетворение бяха напълно абсурдни, защото нейната личност е по начало несъвместима с щастието. Докато разговаряхме видях у нея много от себе си и по-специално онази егоцентрична нагласа, която ме кара да разглеждам света като създаден специално за това аз да го изучавам и аз да му се радвам. Едва ли мога да преувелича колко са различни с Брит, която е въплъщение на здравата личност, нещо като „майката земя“, създадена за любов и деца, от чиято уста почти всяка дума изразява умереност и здрав разум. В нея няма тъмни жилки като в Сигрид, но и двете са направени за съзидание — едната в живота, другата — в изкуството. Едната ще ме дари с мир, уют, красота и ведрина, а другата с безпокойство, смут или дори с буйство. Сърцето ми копнее и за двете.
Проклинам глупостта си и неспособността си да проумея докрай какво означават опитностите ми с тези три толкова различни скандинавки. Всяка от тях се докосва до нещо жизненоважно за мен — във всяка от тях намирам безброй поучения, особено когато ги съпоставям една с друга. Дали любовта ми е толкова широко скроена, че да обхваща и да стига и за трите? Или пък дивото ми естество просто плаче за пълнота чрез любов и, понеже полюсите се привличат, съзирам себе си в Ингер, Брит и Сигрид, в техния копнеж по пълнота и се устремявам към тях, търсейки неудържимо да се съединя със своя двойник, да се слея с другата си половина и да намеря целостта и пълнотата, които търся?
Не бива да оставям писалката преди да съм казал няколко думи за Осло. Този град ми напомня Съединените щати през 30-те и определено ме впечатлява, понякога неочаквано. Изкуството на Вигеланд и Мунк (единият скулптор, другият художник) ме трогва дълбоко и е навсякъде тук — в операта, но също в балета — темата за мъжа и жената заедно присъства постоянно. Учудват ме безбройните скулптури у този най-малоброен и по-беден от скандинавските си съседи народ. Има нещо примитивно и диво, като ехо и наследство от викингите, в изкуството на Вигеланд и Мунк и дори в Сигрид. Може би суровият климат и неприветливата природа обясняват до голяма степен душата на Норвегия. В тази сива и мъглива утрин не мога да се сетя за по-добро място, където да изпаднеш в меланхолия или да се простиш окончателно с всякакъв порядък в мислите си. Сещам се за един надпис от Мунк върху офорт, озаглавен Geschrei („Писък“) — нещо като първичен изблик, роден от болезнената безизходица, в която се намират всички живи.
Утре тръгваме към Копенхаген, следобед и нощувка в Гьотеборг. Улавям се, че мисля за следващата ми среща с това странно дете на Дания, Ингер.
