Кьолн, Германия
9 септември, 1963 г.
По пътя за Кьолн се отбих в Буцбах да видя Теодор, моя чернокож немски приятел. Десет години ни деляха от последната ни среща и времето не го беше пощадило физически! Беше пооплешивял и напълнял и въпреки това не беше загубил осанката си. Зарадва ми се и ме запозна с прекрасната си жена и красивите им деца. Каза ми, че се е върнал в университета и в момента заема влиятелен пост в немското Министерство на външните работи, дирекция „Африка“.
Преди да поемем към Кьолн наобиколихме старата казарма, вече безлюдна и тиха. Вървяхме през опустялото поле, обрасло с храсти и бурени. В ушите ми отекваха гласове от миналото.
... влажен и депресиращ съботен следобед; сива мъгла прониква през процепите и отдушниците на войнишката палатка и ни потапя в сладка меланхолия. Прекарали сме седмицата по хълмовете край Буцбах в изграждане на стрелбище и сега с наслада си почиваме от робията на лопатите и кирките. Повечето сме се скупчили в ъгъла. Разговори за дома, момичета и скапаната армия. „Какво не бих дал, ако можех да... и т.н.“ — безкрайните, безсмислени момчешки приказки, еднообразни и самохвални.
Часовете се нижат едва-едва, някой започва да дрънка на китара и да припява с мек южняшки глас. Появява се банджо, после хармоника и изведнъж из нийде изникват коняк, бира и бутилка уиски, незнайно как останали неразкрити при сутрешната проверка. Музиката се точи като сироп — балади от южните щати с какви ли не мелодии — ту сантиментална поп мелодия, ту неостаряващо кънтри, негърски госпъл и накрая, понеже не знаем нищо друго, някой химн, изпят с влажни очи и бирен дъх.
Всички сме другари, Изтокът среща Запада, бледоликото градско чадо среща червените лунички и гърления глас на фермерчето от Арканзас.
На вратата застава войник: „Хей, Кац, няк'ва чернилка питà за тебе“. Отделих се от групата, а останалите лениво се заобръщаха с любопитство. Повикалият ме се хилеше самодоволно и едва се овладях да не го просна на пода.
„Няма ли да се научите най-после?“, попитах отчаян. „Така ли се говори за един джентълмен?“. „Да бе“, измънка оня,„за мен си е чернилка“.
Беше Теодор. Запознахме се край стрелбището. Беше слязъл от малката си селска къща да се поразходи и да погледа строежа. Веднага ме впечатли — чернокож, който говори безупречен немски и английски и прилича на същински европеец. Изтънчен и образован интелектуалец, син на африкански принц, доведен в Германия по време на експанзионистичния им период преди Първата световна война. Изглежда и на него му се услади твърде краткият ни разговор и ми обеща да ме посети в казармите...
Теодор ме настани в своята гарсониера-кабинет в Кьолн, където току-що се събудих след освежаваща дрямка. Много очарователна стая с тиха и творческа атмосфера. Голямо бюро и стол с висока облегалка пред огромния прозорец на почти цялата стена към улицата, който щедро даряваше естествена светлина. На перваза — кован бакърен чайник в ролята на саксия за голямо растение. В средата на стаята — малка маса с два удобни стола. Отдясно — гардероби, а вляво — ниски шкафове с купчини книги и всякакви репродукции. Голям и солиден, разтегателен диван стои в единия от ъглите, а стените са целите в рафтове с книги. На малък шкаф с витрина са подредени на показ неолитни, римски, гръцки и средновековни предмети.
Прегледах богатата му колекция от книги и останах впечатлен от голямото разнообразие от теми и автори. Хенри Милър, Джеймс Болдуин, Херман Хесе, Жан-Пол Сартр и внушителна колекция от класици — немски, английски, френски и руски. Забелязах и доста книги по теология, сред които на Августин, Паскал, Киркегор, както и на Бонхофер, Бубер и Барт. Това обяснява новата сила на характера и зрялост, които усещам у Теодор, който изглежда на мястото си и спокоен в тази „бърлога“. Мъжът се нуждае от едно такова място, където да се усамоти, да чете необезпокояван и да поработи допълнително без да му мърморят или да го прекъсват семейство или колеги.
Теодор има две коли и телевизор, но е добре запознат с опасностите, които крие новият му заможен живот. Всъщност съм впечатлен повече от всякога. Прекарахме чудесно време в обсъждане на всякакви теми. Теодор има будния ум на изследовател, съчетан със способността да „доразвие“ всяка една идея. Беше вълнуващо да видим заедно докъде се простират разумът и познанията ни! Според Теодор на всички ни е нужна една неподвижна точка, като изходна позиция за хипотезите ни — основа, на която да стъпим и без която е невъзможно да се разсъждава разумно и сме обречени на хаос в живота и мислите си. Мога да приема това за логично, но не и неподвижната точка, която твърди, че е открил, а именно Исус Христос. Остава ми само да се надявам, че човек с неговата проницателност и дълбока аналитичност ще има смелостта да надскочи подобно наивно и ограничено виждане.
12 септември, 1963 г.
Срещнах Каспър по пътя — качи ме на стоп през Шварцвалд до Фрайбург — и му обещах да го потърся в Кьолн. Каспър е олицетворение на изтънчения ерген, който познава добре що е то „еврейството“, има много приятели евреи и симпатизира на Израел, независимо че по потекло е прусак от богатата средна класа. Той изглежда и се държи като богат американец, говори добър английски, носи якичка с копченца и си купува костюмите в Съединените щати.
Самият той изглежда не изпитва никаква нужда от по-задълбочен вътрешен живот и посрещна коментарите ми за духовното у човека с повдигане на рамене и обичайната реплика, че религията била „опиум за народите“. Според него живеем в материалистичен свят, в който човек неспирно открива и овладява тайните на Вселената и на самия живот. Това обаче не изглежда да го въодушевява особено.
Берлин
15 септември, 1963 г.
Опитвам се да си припомня смесицата от чувства и размисли, които ме вълнуваха снощи в концертната зала, докато слушах „Патетичната“ симфония на Чайковски. Самата зала, с нейното архитектурно изящество и краен модернизъм, въплъщава доста точно впечатлението ми от новия Берлин и до голяма степен от цялото западно общество. Тя е пълна противоположност на грандиозния, надут стил на малкото останали довоенни сгради от имперски Берлин и е символ на големите промени, настъпили в рамките на едно поколение. Старият Берлин бе пометен и от неговите пепелища бе изникнало нещо неописуемо ново, дръзко, енергично, но и безлично. Изглежда всички достойнства и недостатъци на съвременния свят се преплитат в този пулсиращ град, който прелива от красиви стоки за потребителя. Никое друго място не ми е напомняло толкова много за Америка.
Източен Берлин предлага обаче друга реалност — един свят, в който и днес се говори за класова борба и „пролетарска истина“. Там повече се усеща старата имперска атмосфера с Бранденбургската врата, широките булеварди и частично възстановените сгради. Все още неразчистените грамади от отломки, пустите парцели и развалините навяват спомени за не толкова далечното минало. Една прекрасна изложба — „Германия: 1933-1963“ — проследява възхода на хитлеризма и представя марксистката трактовка за този период, която звучи правдоподобно. Една до друга, разделени от бодлива тел и бетон, битуват две реалности, които са съвсем логични всяка за себе си. Идеологически и исторически съм се запознал последователно и с едната, и с другата, така че двете половини на Берлин представляват значими фрагменти на собствения ми живот и това ми помага да разбера по-добре причините за вътрешния ми смут. Ако не бяха смайващите разкрития на Хрушчов за ерата на Сталин и информацията, която изтичаше от Югославия за тамошните политически реалности, сигурно щях да съм още марксист и Източен Берлин да ме вълнува не само като турист.
„Концепцията на Маркс за комунизма като за най-развит социален строй е единственото решение за изначалните противоречия на световните проблеми“ — седях и слушах запленен брилянтната лекция на Хърбърт Аптекер, който излагаше твърдо и решително убеждението си, че марксизмът е наистина отговорът и че вътрешните противоречия на капитализма ще доведат до окончателното му поражение и банкрут.
Откакто напуснах гимназията не бях спрял да се противопоставям с младежка себеправедност и романтична жар на статуквото, на лъжата и измамата в живота, на лицемерието, несправедливостта и потисничеството. Виждах в марксизма идеала, върху който да изградя живота си и едно ново общество. За първи път една идея ми изглеждаше адекватна на реалността и исках да я прегърна. Бях очарован от начина, по който марксистите боравят с диалектическия материализъм, като с инструмент, който им позволява да анализират обществените и политически явления; бях запленен и убеден, че тук, в Jefferson School of Social Science, съм уловил Истината.
Чайковски ме развълнува с романтизма си — и на тази епоха съм наследник — и се замислих за дълбоката си самота. Подозирам, че само на някой като мен, роден през 1929 г., миналото може да изглежда така далечно, а настоящето така чуждо. Това усещане се засили като отидох след концерта в едно „речно“ кабаре, където на едно корабче поколението на танцуващите туист се бяха разгорещили със своите островърхи обувки. Трудно ми е да повярвам, че музиката и танците, които ме вълнуваха, и още ме вълнуват, вече почти никой не слуша и че и аз съм вече „демоде“.
Това посещение на Берлин изглежда потвърждава думите на Теодор, които не престават да звучат в главата ми — че светът бил навсякъде един и същ, включително в Израел. Понякога ми се иска да приема смирено и да се примиря с моя дял в този живот: защо да не се огранича до „каквото Бог ми е дал“ и да се кротна у дома, да оставя всичките си глупости и Ubermensch Absichtung — желанието да съм свръхчовек? Защо не запълня празнотата в живота си с рисуване, музика, четене, риболов, тенис...?
Чудя се обаче дали да се върна към преподаването. Какво въобще мога да предложа на тези деца? Изглежда съм човек без твърди убеждения и безкрайно непоследователен и неясен мироглед. И освен това, дали мога да се излекувам от тази страст, с която гледам на живота, която е толкова опасна? И дали въобще искам да се излекувам? Жадувам да намеря истински смисъл на живота си — нещо възвишено — но все повече съм наясно, че май не ми е заложено! Изглежда няма да намеря мястото си никъде. Изграден съм от такава смесица от полукачества и не притежавам интелектуалната, артистична или емоционална сила, за да се издигна. Същевременно презирам посредствеността и обикновения живот и копнея за нещо по-различно. Чакам на магията или на чудото на любовта, от която така отчаяно се нуждая да ме преобрази, но се чудя дали ще я намеря навреме. Или е моя вината, задето не я намерих с Марго или с която и да била друга? Завиждам на Теодор за красивото му семейство, но едновременно с това съм благодарен, че съм необвързан. Толкова много въпроси ме „измъчват“ — въпроси, които изискват абсолютно посвещаване в един относителен свят. При повечето хора самият живот носи решенията, така че не им се налага да избират, а трябва просто да следват изподир и да изживеят възможно най-добре орисията си. На мен се е паднало да преследвам илюзии и се моля, ако мога така да се изразя, все някога това търсене да ме отведе някъде.
Снощи лежах и четох Гърците на Кито и този пасаж ме порази:
„За гърците е било обичайно да разсъждават трагично. Не защото са били отчаяни от живота, а напротив — защото са подхождали към него с толкова наслада, радост и възторг... Жадували са за всичко — с тяло, ум и сърце.
...Това им помогнало да съзрат по-ясно от други предопределеността в човешкия живот... с която и самите богове трябва да се съобразяват. За гърците всички постъпки неизменно повличат след себе си и последствия, които са по необходимост трагични, когато човек направи лош избор...
...Трагичността в Илиада и в по-голямата част от гръцката литература е резултат от противостоенето на тези две сили: страстната наслада от живота и ясното разбиране за неумолимите закони, на които той се подчинява...
...Характерно за ограниченията и дори за парадоксите на живота, е че това, което наистина си струва да притежаваш често можеш да добиеш единствено с цената на самия живот“.
Във всичко това се видях така добре обрисуван, че направо не бях на себе си и с усилие на волята си наложих да не изтичам навън и като луд да закрещя: „Аз съм грък! Аз съм грък!“ — и наистина съм!
