Щутгарт, Германия
1 септември 1963 г.
Сякаш съм направил голяма крачка назад в живота си. Бродя по познати улици и срещам призраци от миналото, чиито смътни очертания ме измъчват и ми навяват примесени с горчивина скъпи спомени. Днес минах по добре познатия път между армейския пост и къщата, където някога живееше Марго.
...Изминах на бегом последните две пресечки, но забавих край блока ѝ, за да не привличам вниманието. Ключът беше топъл и натежал в ръката ми. Отключих бавно и влязох. Тишината в коридора беше оглушителна, злокобна. Качих се по стълбите в тъмното, не исках да рискувам да светвам в този късен час. Подът изскърца шумно под краката ми и тихичко изругах.
Най-сетне пред вратата ѝ. Познатото матово стъкло ме посрещна в тъмното. Наострих уши, но чувах само силното тупкане на сърцето си. Усетих отново как ме жегна отвътре опасението, което изпитвах от момента, в който открих непознати фасове в пепелника. Ами ако има друг мъж в момента при нея? Потръпнах, но си казах успокоително: „Не, това не може да бъде“.
Ключът застърга и най-накрая се намести. Ключалката се завъртя и изщрака ужасно, все едно в патронника се наместваха с трясък огромни тежести. Тихо затворих след себе си и се напрегнах да я различа в мрака. През малкия прозорец проникваше достатъчно бледа, замъглена светлина и слабо осветяваше равното ѝ дишане. Спеше.
Седнах на ръба на леглото, наведох се и целунах бузата ѝ с аромат на сън. Тя въздъхна, обърна се към мен и упоена и сънлива сложи ръка на лицето ми. „Красавице“, прошепнах, „Аз съм. Dein Kätzle1“.
Тя изпъшка и се разбуди, преметна ръка около врата ми, „О, Kätzle, ти си тук!“. Радостта в гласа ѝ компенсира всички усилия и рискове, които бях поел, за да дойда. „Дай да видя лицето на моя Arthurle“, каза тя, щраквайки малката нощна лампа. „Това е по-добро от всички лекарства на света“.
Очите ми се пригодиха към светлината и разгледах бледото ѝ измъчено лице. „Какво каза докторът?“. „А, нищо, Kätzle, наистина няма нищо“. „А, нищо!“, изимитирах я аз. Тя се усмихна. „Отново бъбреците, а и гърбът ме боли. Това е“. „Добре де, какво каза докторът?“. „Отначало мислеше, че е kronisch, но после си промени мнението“. „Искаш да кажеш „хронично“?“. Защо не знам повече за тези неща? Чувствах се безпомощен и невеж.
„Трябва просто да си нося unterhosen2 и дълги вълнени чорапи“, добави тя. „Просто някаква инфекция или нещо такова. Хайде да не говорим за това, Kätzle. Вече се чувствам по-добре, щом си тук. Хайде, разтрий ми гърба“.
Усетих грациозното ѝ тяло под нощницата. Тук е, казах си, моята крепост и моята сила. С нея и с любовта ми към нея мога да посрещна и да победя каквото и да ми сервира светът. Бях победител на победителите, бог на боговете..
„Колко те обичам!“. Гласът ми беше дрезгав и сподавен. Наведох се досами рамото ѝ и усетих, че се потапям в един ефирен свят, в дълбини отвъд времето и думите.
Еслинген, Германия
4 септември, 1963 г.
Какви спомени само имам от това красиво място! Ръката ми трепери при самата мисъл, че се опитвам върху хартията да въплътя с мастило някои от мислите и спомените, в които се потопих, откакто пристигнах. Именно тук преди десет години се скитах по тесните алеи и калдъръмените улички, със странното чувство, че тук съм свой, че съм свързан с това място по някакъв почти мистичен начин, въпреки че никога не бях стъпвал тук.
Имаше нещо в този средновековен град — нещо, което не можех да проумея, а беше запленило сърцето ми. Никога не бях чувствал такава силна, почти духовна връзка с някакво място. Дали това има предвид Юнг, когато говори за „нишките на родовото съзнание“ — тези странни припознавания, които се предават от поколение на поколение?
Чак когато се върнах в Щатите и започнах работа по магистърската си степен в Бъркли, срещнах Еслинген в една историческа книга. Пишеше, че в този град вилнеещи кръстоносци принудили цялото еврейско население да се заключи в синагогата, след което я подпалили и ги изгорили живи! И всичко това в името на Христос!
1 Kätzle — коте, швабски диалект за das Katz (котка) (бел. прев.)
2 Unterhosen — кюлоти (бел. прев.)
