4 август, 1963 г.
Пристигнах вчера и какво да видя? Нямаше място в младежкия хостел. Уморен, гладен и потен седнах да чакам автобуса обратно за града и се чудех къде ще спя. В този момент един млад човек ме заговори на немски. Представи се и ме покани у тях. Приех с удоволствие и скоро се озовах пред отрупана маса до Хелмут и очарователната му млада съпруга Анна.
Настояха да прекарам нощта у тях и Хелмут поиска матрак от хазяйката, макар че щях да съм благодарен и на местенце на пода, където да постеля спалния си чувал. Дори преместиха детското креватче в тяхната стая, като при това се наложи да го демонтират и монтират наново, само и само да съм спокоен през нощта, ако детето се събуди и плаче за мама.
Хелмут и Анна са немци, но предпочитат да живеят в Швейцария. Смятат, че е по-свободна и по-демократична. Странят от всякакъв ярък национализъм и не виждат нищо необичайно в това да поканят чужденец без пукната пара да прекара нощта у тях. „Така е по християнски“, ми каза Хелмут с усмивка. Самата думичка ме жегна, но да си призная – чувствах се съвсем като у дома с тях и прекарахме вечерта в разговори около кафе и домашен сладкиш. Многократно ги питах дали не мога да заплатя за гостоприемството им, но те не искаха и да чуят, а само повтаряха, че така било „по християнски“.
Хелмут може би беше усетил, че в момента ме вълнуват въпросите на религията. Улавям се, че мислено все по-често се връщам на въпроса дали действително съществува някакъв жив Бог. Във всеки случай оцених факта, че той удържа разговора на неутрална територия и ме впечатли повече с искрената си, неизречена загриженост и съчувствие към мен.
Анна е привлекателна по неин си начин – с грубовато телосложение и въпреки това нежна и женствена. Апартаментът им е весел и чист, макар и лишен от всякакъв лукс, и да си кажа, мъничко завидях като гледах Анна как вещо се грижи за мъжа си и за дъщеря си и това очевидно ѝ доставяше радост. Според мен подхождаше идеално на Хелмут, у когото има нещо неспокойно и мечтателско. Усетих помежду им нещо красиво и нежно, но непоклатимо. Въпреки че бяха очевидно доста различни по темперамент и минало между тях цареше единодушие и ги свързваше любов без еквивалент в личния ми опит.
Каква голяма част от живота ми преминава без да мога да го облека в думи – в света на чувствата и усещанията – неща, които е невъзможно да се изразят! Външно бракът ни може да е изглеждал безпроблемен, но под повърхността се вихреше неукротим хаос, който дебнеше всяка пукнатина и пролука в повърхността, за да изкипи.
Някои потребности и желания, ако не бъдат утолени в обичайните взаимоотношения, търсят реванш в леглото. Но при неспособните да обичат, тази част от отношенията също страда – натоварва се с еротично и психично консуматорство, свеждащо се до взаимно мастурбиране на невъздържани и себични хора, които биха опитали всичко само и само да утолят глада си.
Няма любов в такива отношения. Как би могло да има? Сърдити прекарвахме дълги периоди на въздържание, прекъсвани от буйни сексуални схватки. Превръщахме леглото в полесражение за стаената помежду ни неприязън, маските падаха и изливахме всичката обида и горчилка, насъбрана между двама егоисти, принудени на съвместен живот без любов.
Ние сме символ на болното ни общество – в десетки хиляди спални сподавяното се превъплъщава в жестове, в маниерничене, дори в движения на тялото, издаващи неприязън, раздразнение и настървеност, които отравят до дъно душите на тези, с които правим любов. Това, което би следвало да е миг на върховна нежност се превръща, напротив, в оргазъм, сеещ след себе си само опустошение.
Берн, Швейцария
15 август l963 г.
С вдигнат палец към Женева. Французин на име Бернар ме качи при компанията от туристи в колата си. Само един от тях говореше малко английски, но няколко минути бяха достатъчни, за да ме поканят на обяд в техния хотел. След обяда ме закараха до Женева, въпреки че въобще не им беше на из път. Освен това, Бернар настояваше да прекарам една седмица у тях в Париж, като минавам оттам. Първо Хелмут и Анна в Локарно миналата седмица, а сега и Бернар. Не знам как точно да си обясня тази щедрост и гостолюбие към непознат човек. Не се съмнявам, че са непресторени – да не би все пак да има вродена доброта у човека?
Женева е доста елегантен и туристически град с очарователна стара част. Събота сутринта минах през открития пазар, където продаваха всякакъв вид храни и какво ли още не и се надишах на вкусен хляб, наденици, сирена, зеленчуци и плодове. Какво изобилие, какви дълбоки, наситени цветове и първокласни стоки!
Фрайбург беше за мен първият „наистина швейцарски“ град. Той не е част от туристическите маршрути и има действително средновековна атмосфера. Там за жалост преживях и нещо по-скоро смущаващо. Една късна вечер се запознах в моя Gasthaus с Рене – бивш актьор в женски роли, който държи нещо като магазин за антики и вехтории. Покани ме у тях на чай след работа и ме помоли да поостана няколко дни. Предложи ми да ме разведе из града и околностите и след това да ме закара до Берн. Бях много доволен от гостоприемството му, докато на следващия ден не ми разкри картите си – каза ми, че е хомосексуален и ми се обясни в „любов“. Аз, от своя страна, набързо се ометох при първия удобен случай. Извратеността изглежда вездесъща, също като жаждата за любов.
Берн е наистина очарователен и изглежда идеално съчетание на прекрасна природа, река и исторически квартали. Има си своя изисканост без откровената суета на Женева. В общежитието срещнах двама студенти индийци, с които ще продължа към Интерлакен. През последната седмица имаше непрекъснати превалявания, но се надяваме на проясняване и на възможност да се качим малко из планината.
Интерлакен, Швейцария
18 август l963 г.
Станахме рано, тръгнахме нагоре и по обяд стигнахме до едно плато над Гринделвалд, на 2500 метра. Нито може да се обрисува, нито да се нарисува това, което видях и почувствах. Блестящата белота на ледника под прозрачната синева, назъбените планински върхове с извисяващия се над 1500 метра над нас Юнгфрау, серия от водопади към тъмно зелени долини в низината.
Моят приятел индиец се изкачи на огромен камък, седна, кръстоса крака като йога и впери очи към далечния хоризонт, а по красивите му тъмни черти се четеше възторг. Все едно виждах тибетски монах да съзерцава сините върхове на Хималаите.
Аз самият се чувствах замаян, почти зашеметен и сякаш с всяка дълбока глътка хладен планински въздух се прочиствах целия от отложените в мен утайки на цивилизацията. Чувствах пълното отсъствие на шум като мехлем за уморения ми ум. Нежният звук на повея, шумолящ между камъните и по планинската трева само подчертаваше тоталната тишина около нас.
Тук, в планините на швейцарските Алпи, можех да усетя копнежа на малкия човек да надскочи себе си и ограниченията си и да се съедини с първоизточника на вселената. Хрумна ми безумната идея да извикам в свистящия полъх: „КОЙ СИ ТИ?“. Потръпнах обаче и се насочих надолу към долината – дадох си сметка, че отговорът ще е просто същият въпрос: „КОЙ СИ ТИ?“.
Цюрих, Швейцария
20 август l963 г.
Трябва да опиша преживяната днес, примесена с болка радост, въпреки че в момента наистина се чувствам ограбен, след като Мери замина за Париж. Това че прекарахме само един ден заедно изглежда невероятно, но тя беше толкова искрена и добросърдечна, че и няколко часа ни бяха достатъчни, за да се опознаем.
Пристигнах в града тази сутрин, оставих раницата си в младежкия хостел и се понесох незабавно към старата част на града. Край реката видях стройна, тъмнокоса девойка, която автоматично взех или за германка, или за швейцарка. Беше сама, хранеше със сухари патиците и се смееше на пръските и суетнята им толкова весело, че не можех да откъсна очи от нея. Обърна се и улови втренчения ми поглед, а аз изпелтечих на немски някакво неграмотно извинение за проявената нетактичност. Как да опиша смущението си (но и облекчението!), когато тя се разсмя весело, протегна ръка за поздрав и ми каза на чист американски от Средния Запад: „Здравей, страннико! Ела да нахраним патиците“.
Мери се оказа студентка от методистки колеж в Канзас. Това не би заслужило и за миг вниманието ми, ако не ме беше заинтригувала с грейналото си лице и детската си непринуденост. Разказа ми за желанието си да стане медицинска сестра. Като я попитах защо ми каза: „Защото сме Божии творения и е редно да сме добри един към друг“.
Казано така просто това звучеше неопровержимо в нейните уста, но не се стърпях да попитам откъде знае, че тя е Божие творение, и въобще откъде знае, че има Бог. Постепенно почваше да ме дразни с нейното Бог-това, Бог-онова, а и честно казано ми беше писнало от всякакви клишета – особено от религиозните.
„Откъде знаеш, че Той съществува?“, попитах с усещането, че ми се удава възможност да я избавя от подобни глупости и опростенчество. Малко ли тъй наречени християни бях връзвал на фльонга в опитите им да ме убеждават в правотата на своята „вяра“? Това ли момиченце щеше да ми се опре с нейните банални истини, заучени в неделното училище?
Стоеше облегнала глава на ствола на едно старо дърво, на което поколения влюбени бяха несръчно издълбавали сърца със своите инициали в средата. Вместо очакваното дълго мълчание в търсене на задълбочен отговор, тя просто каза: „Бог е любов. Знам, че съществува. Той живее в мен“. Силата, с която го каза ме разтърси и това именно ме шокира. Разбира се в думите ѝ нямаше нищо интелектуално или богословски впечатляващо, но защо тогава бяха убедителни? После осъзнах, че бяха дълбоки, защото за нея те бяха истина. Как се спори с такъв човек? Лицето ѝ беше просветлено и такова лице не бях виждал нито в университетските, нито в марксистките среди. Не знам как, но това събуди у мен завист – какво ли не бих дал за тази просветленост.
Вървяхме заедно по тесните улички, ровехме в книгите из сергиите на открито и разглеждахме изложените по тротоарите произведения на изкуството; купихме си хляб, сирене и бутилка леко вино, което изпихме на меката трева близо до реката; държахме се за ръце и се смяхме, както не съм се смял от когато бях много, много млад. Говорихме си за любовта и според Мери човек може да я имитира, но я открива истински, едва когато опита от Божията любов.
Дъвчеше сирене и хляб, а в грейналите ѝ очи се четеше нотка сериозност: „Човек не трябва да преспива със случайни хора – неповторимата красота на това преживяване трябва да се запази за човека, с когото ще прекараш живота си“. Това ме жегна и измерих с поглед малкото разстояние, което ни разделяше физически – цяла бездна от невинност, която можех да прескоча само като осквернител – не можех и да мечтая за подобна свежест, за подобно неопетнено бъдеще.
Свикнал да коментирам жените свободно и нехайно, изведнъж се оказах неспособен да изразя какво точно чувствам спрямо Мери. Крачехме из смрачаващите се улички към гарата, а в мен се надигаше отчаяние пред задаващата се раздяла и се ужасявах от мисълта, че ще пусна нежната ѝ ръка.
Изглежда имаше само една дума, която не бях омърсил и изхабил от употреба и с която можех да я опиша адекватно. Прокарах пръст по бузата ѝ и по пълните ѝ устни и казах почти плахо: „Ти си добра“. Рядко ползвам тази дума и от внезапната влага в очите ѝ усетих, че ме разбра.
„Не аз“, каза тя живо. „Ако виждаш доброта в мен, тя ми е от Бога“. Стисна ръката ми и се обърна рязко, после бързо се изгуби в тълпата на перона. Останах сам с мислите си и размишлявах по пустите улици колко безполезна е реториката и полемиките ни за Бога, доброто и злото, за самия живот. Истината е в непосредствения опит и можем да я преживеем само, ако сме достатъчно здрави и отворени. Взирам се в сърцето си и се питам: „Аз такъв ли съм?“.
... лято е и работата в Pratt and Woolman’s не е зле като за петнадесетгодишно дете. Поне ми позволява да чета в метрото до работа и обратно, а понякога и по време на работа. Томас Улф, Шопенхауер, Хърбърт Уелс... Опитвам се да разбера смисъла на живота и искам да изстискам всичко от тези автори. Днес чух един от продавачите зад щанда за бижута как говори за Ван Гог и Пикасо. Свят ми се зави. Имам още толкова много да уча. Трябва настървено да пробвам от всичко и да не изпускам момента.
Вчера разговарях през прозореца с Оливия, момичето от лявото крило до мен, която обработваше с пила разни джунджурии и събираше златния прах в малко хаванче. Под нас беше входът на метрото до Пето авеню. От деветия етаж ясно виждахме как тълпата извира от черната дупка в земята, после плъзва по тротоарите и изчезва във входовете. Представих си живота като разпиляна по бетонните тротоари сила, която в края на деня помитат и запращат надолу по тъмните тунели като утайка от кафе, която водата въртеливо увлича в сифона. Какъв е смисълът? Какво търсят всички тези хора долу? Какво правят? А ето ме и мен – като майстор на глупави дрънкулки, с които хората се кичат. С каква цел? Има ли цел?
„Духовният проблем на съвременния човек“ от Карл Юнг бе изложена централно на витрината в една швейцарска книжарница. Грабнах я, а после Юнг ме грабна. Представата му за търсенето на духовната реалност не е обида за сложно устроеното мислене на съвременния човек, а е по-скоро вълнуващо предизвикателство към способността му да разсъждава.
„Истински религиозният човек има такава нагласа. Той знае, че Бог изпраща всякакъв вид странни и неприемливи неща за преживяване и търси най-различни пътища, за да влезе в човешкото сърце. Затова във всичко той усеща невидимото присъствие на божествената воля... приемането на себе си е същината на моралния проблем и основното в човешкия мироглед“.
... Да нахраня гладните, да простя обидата, да обичам своя враг в името на Христа – това несъмнено са големи добродетели. Каквото правя за най-долните от моите братя, това правя за Христос. Но когато открия, че най-слабите между тях, най-бедните от всички просяци, най-нахалните от всички нападатели – самият враг – са в мен и че самият аз се нуждая от моята доброта, като милостиня – че аз самият съм врагът, който трябва да бъде обичан – тогава какво?.
...съвременният човек иска да открие за себе си как стоят нещата. И въпреки че това желание разкрива най-опасни възможности, ние не можем да не го разглеждаме като едно смело начинание, което заслужава известна симпатия. То не е нервна авантюра, а усилие, вдъхновено от дълбока духовна потребност още веднъж да се вложи смисъл в живота на основата на ново и непредубедено преживяване.
...в това, което може да се окаже една дръзка, но погрешна авантюра човек не трябва да има фиксирани идеи кое е правилно и кое – не, иначе отнема нещо от богатството на преживяването... и ако нещо, което ми се струва погрешно, е по-ефективно от истината, тогава трябва да следвам грешката, защото в нея са силата и животът“1.
Откак се сбогувахме се боря с носталгията по часовете, прекарани в Цюрих. Не ме измъчва толкова раздялата с Мери, колкото растящото чувство за празнота в мен самия, за изтощение, което не мога да отдам единствено на настоящия ми объркан живот. А може би не търся просто лек за болката, успокоение на съвестта, утихване на бурята? Може би търся още нещо?
Тази сутрин имах още една среща, която трудно ще забравя. За кратко разстояние ме качи в пикапа си млад техник на перални машини. Остави ме на главния път за Шафхаузен и постоях малко под ситния дъжд, гледайки преминаващите коли. Стоварих край пътя раницата си като безмълвен зов към шофьорите.
Съвсем скоро, само на няколко метра след мен, спря нов модел, скъпа на вид кола. Водачът – добре облечен и прехвърлил тридесетте – дойде до мен и ме поздрави с широка усмивка и мъжко ръкостискане.
„Guten Morgen! Накъде?“, попита той с интерес и останах със странното впечатление, че се радва да ме види.
„Шафхаузен“, отвърнах, учуден на ентусиазма му.
„Чудесно, и аз съм натам!“. Шофьорът-доброволец вдигна мръсната ми раница и я хвърли върху фината тапицерия на задната седалка на автомобила, кимна ми да се качвам отпред и се понесе към страната на водача, сякаш сме стари приятели, тръгнали на приключение.
Пътувал съм на автостоп, но досега никой не ме е качвал точно по този начин. Казваше се Едвин и през първите няколко мили бъбрихме за предимствата на пътуването пеш или на стоп и как това позволява непланирани престои или отбивки от маршрута, срещи с всякакви хора и въобще дава възможност човек да вижда държавите така да се каже без грим.
Едвин напълно ме предразположи и бях щастлив, че ме качи. Разказа ми за себе си съвсем непринудено, почти безучастно, което не ми попречи да остана с впечатлението, че пътувам с човек, който се чувства господар на съдбата си. Улових се, че го поглеждам косо от време на време, сякаш да „го разузная“, и се чудех кое му вдъхва едновременно такава увереност и спокойствие. Не можех да устоя на заразния му и сърдечен смях, в който избухваше, изметнал назад глава.
Едвин ми каза, че е женен, но нямат деца, и че е учил пеене и изкуство. Очевидно начетен – ей такива хора търся! Аз му разказах за моята преподавателска кариера в Калифорния и за общото ми разочарование от свръхматериалистичното ни общество, което според мен постепенно пропада и върви към разруха и смърт. Едвин кимна замислено, без да коментира.
„Като евреин съм особено добре запознат с двойните стандарти на нашата западна цивилизация...“, но не успях да продължа. Едвин плесна с дясната си ръка по кормилото и възкликна: „Ти си евреин! Страхотно! В такъв случай би трябвало да знаеш, че решението на дилемата, която измъчва днес човечеството, бе разкрито на еврейския народ преди хиляди години!“.
Едвин сияеше и макар да не схващах какво точно иска да каже не можех да му се начудя. Досега никой не е реагирал с такъв ентусиазъм на принадлежността ми към еврейския род. Държеше се сякаш съм специален, сякаш е извадил от калта край пътя някакъв камък, който след почистване се е оказал диамант!
На влизане в Шафхаузен Едвин коментира, че градът е бил бомбардиран по погрешка от американците през войната. Помислих си колко абсолютно безсмислени и разрушителни са безкрайните ни войни. Какво сме постигнали с тях?
Едвин предложи да ме поразведе из града и спряхме първо за по кафе в една скромна гостилница. През парата на чашите с черно кафе той ме погледна с толкова неприкрит и искрен интерес, че внезапно ми се прииска да излея сърцето си пред този нов приятел. Той сякаш прочете мислите ми и ме попита: „Кажи сега, защо пътуваш?“.
Започнах съвсем бавно и с риск да прозвуча доста смешно, в стил поток на съзнанието, нещо като изповед на съвременен човек, чийто живот се разпада и е разклатен из основи. Като някой, който отчаяно търси по-дълбок смисъл и абсолютна истина, на която да се опре. Едвин ме изслуша докрай, леко усмихнат и през цялото време вперил поглед в мен. Разкрих сърцето си с лични подробности от еврейското ми детство, брака ми с Марго, проблемите в Inglewood... очаквах по лицето му да се изпише същото непоносимо отвращение от разказа ми, както у приятелите ми. Той само кимаше леко, сякаш вече знаеше всичко за живота ми. Изведнъж нещо ме стисна за гърлото и побързах да изпия няколко глътки кафе.
Никога не съм споделял толкова интимни мисли с никого, дори и с Шаул. Потъвах от срам – бях разкрил всичките си слабости. Погледнах плахо към него и видях, че Едвин търси погледа ми. После ми говори за необходимостта от смирение и каза, че това, от което светът се нуждае е хората да си измият един на друг нозете! Докато говореше си представих как гордите и самодоволните смирено измиват краката на слабите и презрените. В главата ми нещо просветна. Колко по-дълбок е този скромен дух, помислих си, от всяка философия или идеология, която някога съм чувал. За един ден и без кръвопролития той може да промени света! Замислих се за първи път в края на краищата до какво са ни довели всички съперничещи си идеологии освен до раздори, противоборства, страдание и смърт? Изведнъж осъзнах простата мъдрост на този странен човек и го слушах внимателно как говори за своето разбиране за живота.
„Знаеш ли Арт, няма друг изход“, каза той спокойно. „Вашите древни пророци са увещавали хората да се смирят пред Бога, 'да се върнат от нечестивите си пътища и да търсят Божието лице'. Бог от своя страна им обещал да направи техните криви пътища прави...“.
„Пророците ли!?“, изсумтях аз и прекъснах това, което усещах, че се превръща в някаква проповед. „Животът е твърде сложен за такива наивни отговори“.
„Не само пророците, Арт“, каза Едвин и се усмихна търпеливо. „Карл Юнг, който, между другото, е роден в Шафхаузен, отбелязва, че съвременният човек се нуждае от лична връзка с Бога, ако иска да запази разсъдъка си“.
Позоваването на това невероятно изявление на Юнг запали любознателността ми. Не е ли странно, че току-що си бях купил книгата му?! Не можех да оспорвам авторитета на Юнг по въпроса за здравия разум у съвременния човек – а само извода му, че Бог е отговорът.
Едвин се наведе напред, опря лакти на масата и заговори с някаква неотложност. „Павел го нарича 'глупостта на кръста'. Не ме питай защо Бог е избрал този начин. Едно нещо е ясно – всички хора се нуждаят от Месията, от когото и евреи, и неевреи са се отдалечили“.
Той се поколеба за миг и в този момент изпитах чувството, че залитам на ръба на тъмна и дълбока бездна, в която ако падна няма никога да изляза. „Не е ли достатъчно човек да живее като Христос, без да му се покорява лично?“, попитах го аз.
„То е едно и също“, директно ми отвърна той. „Тайната е в един Месия, жертван за нашите грехове. Възкресен. Едно живо присъствие в сърцето на всеки вярващ“.
„Абсурд!“, поклатих аз глава. „Моят народ е преживял всякакви жестокости в негово име“. Продължихме да спорим, но не можех да си затворя очите пред дълбокото му убеждение, нито пред поведението и излъчването му, които свидетелстваха в полза на всичко, което говореше.
Едвин настоя да ме заведе на родното място на Юнг над водопада и продължи да говори за необходимостта хората да се издигнат над формата и да преживеят лична среща с Бога. Като последен жест на приятелство ме заведе до крепостта, проектирана от Албрехт Дюрер и ми изтръгна обещание да го посетя на връщане през Швейцария. Каза ми, че ще се радва да ми намери работа, ако искам да поостана.
Разделихме се като най-добри приятели. На какво дължи Едвин това спокойствие на ума, за което и аз копнея така отчаяно? Дали ще го намеря някога? Цял ден валеше на пресекулки и се скитах по улиците в очакване на следобедния ферибот през реката, а разговорът с Едвин не ми излизаше от ума. Преследваше ме парадоксът на един очевидно добре образован интелектуалец, изградил разбирането си за живота върху фантастичните твърдения на един побъркан дърводелец от Галилея.
Прочетох Юнг от кора до кора за няколко часа. Какво облекчение почувствах като прочетох, че говори за необходимостта от търсене на преживяване с Бога Създател и първоизточник на битието без да го свързва обезателно с Исус, за когото така и не можех да се насиля да мисля. Истина е обаче, че не бях срещал толкова истински жив – толкова здрав човек – като Едвин. После се сетих за Мери под старото дърво в парка. И за думите ѝ: „Знам, че Бог съществува. Той живее в мен“.
Фрайбург, Германия
27 август l963 г.
На ферибота от Шафхаузен до Щайн на Рейн се разговорих с мъж и жена германци, които забелязах скоро след като се отделихме от пристана. Изглеждаха доста изискани и видях на няколко пъти как гледат към мен. Малко преди да стигнем брега те прекосиха палубата, за да се запознаем. Мъжът се представи като Ханс Майер, художник и преподавател по изкуство близо до Щутгарт. Поканиха ме да ги придружа на остров Райхенау в езерото Бодензее, където бяха отседнали. „Мястото е красиво и пропито от история. Жалко ще е да минете толкова близо и да не го видите“, ми каза той.
По-късно същата вечер, след като се наскитах из Щайн на Рейн като самотно куче и се качих на стоп до готическия замък през влажни и зловещи гори, реших да ги потърся и то на часа. Ханс ме посрещна на дока. Беше осигурил стая за мен в рибарската виличка, където беше отседнал и той със съпругата си. Тя приготви леко ядене със сирене и вино и неусетно прекарахме няколко часа в спокойни разговори за книги и изкуство. Стана ми много приятно като открих колко близки са вкусовете и интересите ни.
Един художник, приятел на Ханс, се присъедини към нас за малко и разпалено сподели мечтата си да проникне до същността на живота чрез картините си. Тази вечер се почувствах сякаш четиримата сме част от едно по-голямо „братство на лаиците“, в което националността не играе никаква роля. Интересите и мирогледите ни ни сближаваха много повече, отколкото ни разделяше националността ни. Тази нощ си легнах стоплен и щастлив и спах както не бях спал от седмици.
На другата сутрин Ханс ме заведе до една рушаща се църква от осми век, където прекарахме цял час на една от задните скамейки, заобиколени от олющени стенописи, докато той се рееше в спомени за Германия от 30-те и 40-те години. Разказа ми как е пораснал в едно село близо до Улм и че дори не бил срещал жив евреин до юношеските си години. Очевидно познаваше отлично политическите и икономическите аспекти на възхода на Хитлер до властта, но далеч повече ме учуди като заговори сърцераздирателно, приписвайки си чужда вина, за отношението на германците към евреите. Сякаш намираше облекчение в тази изповед пред мен и ми разказа как познавал и дълбоко уважавал някакъв възрастен, заможен евреин от Виена, голям познавач на конете. Един ден, в края на 30-те, отишъл да го посети и научил, че евреинът бил внезапно изчезнал. Изглеждало му невероятно, че подобни неща се случват в неговата родина и че той е безсилен да промени каквото и да било. Отлагал военната си служба, колкото можал и успял да избегне фронта. Бил изпълнен с омраза към национализма и към идеята, че човек трябва да служи на страната си, независимо от каузата ѝ. Обичал родината си и чувствал, че времената са абсолютно трагични, плод на несъзнателните постъпки на цяло поколение. И въпреки това не беше сигурен, че достатъчно сме се поучили от преживяното, така че то никога да не се повтори.
Можех идеално да се поставя на негово място – уловен в капан, безсилен да промени каквото и да било или дори да се противопостави. Въвлечен във война, която не одобрява и превърнат във враг на онези, които искрено уважавал – евреите. В края на войната открива вярата в Исус и казва, че това му дало сили да издържи.
„Кажи ми защо вие евреите още не можете да видите в Исус вашия истински Месия?“, попита ме той.
Не очаквах такъв въпрос от този чувствителен и толерантен приятел на евреите, и набързо му изброих някои от по-очевидните отговори – преследванията, потисничеството – всичко в Негово име.
Прочетох в очите му съгласие, а не укор, и той не възрази. Отдъхнах си. Вече се чувствах преследван от призрака на този галилеец – непрекъснато попадах случайно на последователите му.
Същия следобед Ханс и съпругата му, с малкия им дакел, ме изпратиха до корабчето под проливния дъжд. Напразно ги молих да не излизат, за да не се измокрят, но те ме придружиха надолу по хълма до самия док. Докато се отдалечавахме от брега, те стояха на кея, а клетият Ханс храбро удържаше нависоко малък чадър, с който проливният дъжд си играеше. Какъв преобраз на целия му живот – храбрите усилия на един по-слаб от стихиите човек. Въпреки различията ни усетих, че сме братя и пътешественици в един чужд свят. Налегна ме съжаление и печал, когато ги изгубих от поглед и параходът навлезе в швейцарски води.
1 Карл Юнг, Съвременният човек в търсене на душата, стр. 206, 207, 211, издателство Еа, Плевен, 2002 г. (с минимална редакция, бел. прев.)
