Барселона
21 юли, 1963 г.
Прекарах четиринадесет изтощителни часа във вагон трета класа. Влакът тръгна от Мадрид в десет вечерта и пристигнах тук на следващия ден по обяд. Останалите пътници не говореха и думичка английски, но любезно споделиха с мен своето вино, плодове и вода. Очевидно им беше любопитно кой съм и какъв съм и се опитаха на няколко пъти да ме заговорят, без особен успех.
Един висок, слаб човек, облечен в сини дънки и фланелка с къси ръкави, носеше за късмет амулет с номер тринадесет в малкото джобче на панталона си. Начинаещ тореадор, запътил се към Коста Нова на почивка. Показа ми свои снимки в действие и брошурки, в които той беше част от програмата на различни, треторазрядни арени. Сочеше ми с ръкомахания колко белези имал в слабините от рогата на биковете.
По-късно наблюдавах кокалестото му лице и опънатата му кожа, докато спеше с леко прохъркване и широко отворена уста. Спомних си боксьорите в долнопробните клубове в Америка, прегърнали мечти, които никога няма да се сбъднат, вечно очакващи „да им дойде часът“, пропиляващи живота си на мрачни рингове, стиснали здраво шепа листовки сякаш държат ключа към славата.
Първото ми впечатление от Барселона не беше весело. Смазан от дългия път с влака взех такси през целия град до младежкия хостел. Зад стъклото се нижеше един сив, модерен град, без прекрасните булеварди и фонтани на Мадрид. В хостела се наложи да чакам повече от час да се появи уредникът. Всичко ми беше опротивяло и бях изтощен от пътуването, но прескочих до агенцията Cook's с надеждата, че светът, който бях оставил зад себе не е изчезнал. О, небеса! Чакаше ме писмо от Саул!
ПИСМО ОТ САУЛ ГОЛДМАН
Прекарах немалка част от почивните дни в мисли за теб. Харесва ми описанието ти на Мароко и Испания. Картинно си представих някои неща, докато карах тази вечер от булевард МакАртър към дома. Сравнявах с това, което виждах по пътя – неонови светлини, пицарии, сергии за хотдог, бензиностанции. Америка – страна без минало.
Взех Марго на разходка вчера. Карахме чак до Walnut Creek и ядохме мелби с шоколадова заливка – пробвай и ти да намериш такива в твоята част на света! Марго изглежда малко по-добре, но е все още доста депресирана, слаба и бледа. Изглежда мисли, че ще се върнеш при нея до края на годината и разбира се непрекъснато повтаря: „Защо му трябваше да спи с Рейчъл?“. Опитах се да я успокоя като ѝ казах, че в края на краищата двамата бяхте разделени, когато си го направил и естествено се опитах да намекна, че тя може и да не е част от плановете ти в бъдеще. Тя още те обича, Арт, и ако нямаш нищо против приеми скромен съвет от стар приятел – престани да ѝ пишеш нежни и съчувствени писма. Показа ми едно такова, в което дори пишеш, че може би цялото ти пътуване е напразно и сигурно ще е по-добре да се върнеш у дома при нея. Сега, ако смяташ да ѝ пишеш това през юли, по дяволите пиши същото и през декември или тя наистина ще грохне! (Тя продължава да мисли за теб като за един човек, а аз те виждам като трима). Впрочем така и така съм на темата – искаше ми се да прекрача добрия тон и да се включа и аз с малък коментар за хойканията ти. Защо трябваше да легнеш с друга и след това съвсем съзнателно да го разкажеш на жена си? Нима не разбираш, че която и да е жена ще се почувства унижена? Не искам да те наранявам, но знаеш колко съм привързан към Марго, като по-голям брат едва ли не, а тя е наистина жалка картинка напоследък.
Връщам се обратно в Калифорнийския през септември, за да работя върху магистърската си по английски език. Междувременно работя на непълно работно време за Марти, като поех някои административни задачи в Institute for the Righteous Acts – документационния център за спасяването на евреите по времето на нацистите. Занимавам се с кореспонденция със спасители и спасени и е доста интересно – впрочем научих, между другото, как католически свещеници са рискували живота си, за да спасяват евреи.
Нека ти цитирам едно изречение от собственото ти писмо: „Въпреки вчерашния изтощителен ден цяла нощ се въртях в една непозната стая и се чудех какво по дяволите правя тук; чувствам се подтиснат, защото както изглежда не знам какво търся и не намирам спокойствие“.
Изглеждаш самотен, приятелю. Писмото ти до Марго загатва за същото. Дано се справиш. В известен смисъл това твое пътуване го правиш и за двама ни.
Нека те пазят всички ангели-пазители и дано Истинският Бог ти се разкрие.
Екзистенциално твой,
Саул
Ах, каква заплетена мрежа плетем само... и изглежда аз разбирам от тези плетки повече от всички. Рейчъл... Марго... Защо? Спомням си ужаса на Марго, когато ѝ разказах. Щях ли да се въздържа, ако знаех, че ще я съкруша по този начин? Избягах на другия край на света от тези разлетели се отломъци от миналото ми, но това не смекчи нито болката, нито смущението ми. Не намирам решение. Дали не съм се надявал смътно, че всички проблеми ще се изпарят магически с едната смяна на обстановката?
Снощи се запознах с Джери Мандел – друга една търсеща еврейска душа. Заговорихме се, когато се опита да ми продаде скутера си, защото се връща вече в Съединените щати. Тръгнал от дома си и десет месеца пътувал на автостоп из цяла Америка. После успял да стигне до Израел, работейки на борда на израелски кораб. Живял в кибуц няколко месеца и накрая пътувал през Италия до Испания. Работи върху роман, но по нищо не прилича на бъдещ романист. Очарова ме с това как говори съвсем практично за какво ли не и призна, че не предвиждал никаква епохална теза за книгата си, която щяла да разказва как се променя животът на две момчета в колежа. Студент е по право и политически науки в Калифорнийския и гледа реалистично на това какво ще му донесе животът. Впечатли ме колко е оправен. Пътуването му излязло четиристотин долара. Еврейските му корени изглежда не играеха никаква роля за него и напразно очаквах да ми разкрие нещо дълбоко и смислено, което да е открил в Израел – земята на Авраам, Исаак и Яков!
Тази сутрин си беше тръгнал без да се обади или да остави бележка...
24 юли, 1963 г.
Срещнах Салвадор в младежкия хостел. Двадесет и седемгодишен брадат гибралтарец, студент в университет в Ирландия. Хихикането му отначало ми се стори малко странно, но прекарахме три дни заедно и постепенно компанията му започна да ми харесва. Говореше великолепен английски и испански, което ми позволи да проведа страхотен, два часа и половина разговор с доста философски настроен испански анархист, който е здраво омаян от екзистенциализма. Останах доволен от словесната партия и съм сигурен, че го впечатлих!
За да избегнем вечерния час на хостела в 23 ч., Сал и аз наехме евтина стая в града. Най-вече той настояваше за това, понеже така виждал възможност да се прости с девствеността си. Беше съзрял възможност да се прости с девствеността си с помощта на моята безцеремонност при контакта с проститутките. Говореше открито за греха като за идея-фикс, която го довела почти до психическо разстройство и накрая го накарала да напусне семинарията, в която се готвел за свещеник.
Обикляхме под дъжда улиците в квартала на червените фенери. Никога не бях виждал на едно място такива карикатури на женския пол. Всичките бяха грозни и грубо нагримирани и изглеждаха сякаш излезли от платната на Тулуз-Лотрек. Рояците мъже, които пъплеха из тесните улички ми приличаха самите те на най-долни човешки екземпляри. На всяка пресечка имаше нещо като диспансери, където се продаваха кремове, противозачатъчни, продукти за хигиена и прочее. Натам се отправяха всички след края на „мръсната работа“. Беше един от онези редки случаи, в които най-бруталните стереотипи се оказват самата истина. Проституцията без съмнение трябва да е най-долното от всички занимания и човек лесно може да си представи на какви позорни унижения са подложени тези жени всяка нощ, за да заприличат на чудовища. Излишно е да казвам – върнахме се в стаята си, Сал – не по-малко девствен.
Ранното сутрешно слънце ме бодеше в очите, докато излизах по вътрешната стълба към палубата на грамадния Liberty. Бяхме акостирали в Катания, Сицилия и тъкмо бях навършил седемнадесет. Отдясно на борда виждах залива, където един зад друг като надгробни камъни стърчаха от водата носовете на полупотънали кораби – мълчаливо свидетелство за току-що завършилата война.
Миналата нощ не ми излизаше от ума. Двете италиански проститутки се бяха разположили в старата картечарска кабина на кърмата и целият екипаж се нареди на опашка, като се шегуваха и задяваха един-друг, снимаха през прозорчетата и си предаваха бутилките с вино. Наредих се и аз, с буца в корема. Колкото и лошо да беше, че антисемитите от екипажа ми викаха „Сами“, то девствеността ми вече беше съвсем непростима. Представях си секса като ключ към царството на щастието, но това снощи беше кошмар, някаква мръсна игра с много пот и сумтене. На брега можеш за пакет цигари да си купиш китара, а за една цигара можеш да си наемеш тринадесетгодишно момиче за цяла нощ.
Стиснах парапета. Слънцето бе изчистило хоризонта и носовете и мачтите на потъналите кораби хвърляха остри сенки във водата. Настъпваше нов ден и сигурно можех да забравя противното чувство от вчера. Неволно погледнах надолу към гладката като огледало повърхност. Мръсна пяна се полюшваше леко с отлива и миеше пристана. И тогава разбрах, че миналите дни остават завинаги с нас. Водата беше осеяна със захвърлени, провлачени, плаващи презервативи.
Коста Брава, Испания
26 юли, 1963 г.
Сал и аз взехме влака до Arenys Del Mar на Коста Брава, поплувахме, пофлиртувахме с две германки и на другия ден се придвижихме на автостоп до друг един морски курорт, пълен с туристи, предимно англичани.
Същата вечер отидохме на кабаре, където имаше най-вече млади англичани от ранга на продавачки в магазин или шлосери. Нямаше едно озарено от интелигентност лице и всички танцуваха по един лишен от въображение, безрадостен начин, който определено не беше испански, а английски. Гледах как едно красиво русо момче, облегнато на стената и приело ужким безгрижен вид, хвърля погледи на една сервитьорка, а после плати за една кока кола с банкнота от сто песети и дръвнишки ѝ каза да „задържи рестото“.
Тази сутрин обиколихме римските останки, извисяващи се в скалите над морето. Гледката направо опиянява сетивата с тези червени пясъчни скали, наситено зелени извити кипариси и прозрачно синьо море, осеяно със скали. Представих си как римляните са съзерцавали това място, далеч преди нашествието на туристите и бутиците за сувенири и им завидях! Следобед Сал се връща в Барселона, а аз продължавам с автобус и на стоп.
Авиньон, Франция
28 юли, 1963 г.
Прекарах цял ден в разходки из този ограден със стени, изпълнен с история стар град. Палатът на папите е изумителен. В младежкия хостел срещнах двама симпатяги. Единият беше двадесет и една годишен португалец, прекарал два месеца в затвора за участие в политическа студентска дейност срещу режима на Салазар. Доста е стимулиращо да срещнеш отново екстремист от такъв сой. Разгорещи се, когато говореше за бедността на народа си, за господството на капиталистическата класа и потискането на свободата в неговата страна. Разказа ми за разпита, който е преживял и за едномесечния строг тъмничен затвор в килия, в която не е можел да се изправи или излегне в цял ръст. Не разкрил обаче нищо от това, което искали властите, а сега се връща в Португалия, след обиколка из Франция, най-вероятно, за да се изправи отново на съд.Американците са мразени, ми каза той, заради политическата им и икономическа подкрепа на фашисткия режим, а също и заради невъзпитаното им държание като туристи в Португалия.
Другото момче беше седемнадесет годишен белгиец на име Ян, висок и слаб, ужасно чорлав, от което изключително изпъкналото му чело и големият череп нарастваха още повече. Чертите на лицето му изглеждаха струпани на едно място. От него лъхаше на интелект, чийто израз бяха езиковите му способности (фламандски, немски, английски и френски), голямата начетеност и способността му да води кадърен разговор. Ян не е благосклонно настроен към Западна Европа, която смята за свръхцивилизована и строго националистки настроена. Най-много обича Италия и я описва като най-малко цивилизованата (най-истинска и непосредствена) страна, от всички, в които е ходил.
Пътува почти без пари, живее на хляб и откраднати плодове. Поканих го да яде с мен, взех му адреса и му обещах да го посетя в Белгия. Отново бях поразен от страхотната оправност, да не кажа дързост, на тези европейски хлапета. В сравнение с тях американските им връстници са направо питомни зайци. А с каква лекота превключват от един език на друг! Английски говорят дори по-добре от повечето американци!
Ще се движа на автостоп от тук до швейцарската граница. Вътрешното ми безпокойство не ме напуска и случайните ми срещи с подобни на мен странници изглежда само задълбочават чувството, че се скитам без посока. Пътешествалите месеци или дори години не изглеждат по-просветлени, отколкото при тръгването си. Общото между всички тях изглежда е изключително негативното и критично отношение към собствените им страни. Вечно се изтъкват недостатъците и аз – странстващият евреин без идеали – усещам, че внезапно закопнях за поне малко добродушие. Странно!
