Одолам | Adullam

Мадрид

16 юли 1963 г.

Два дни разходки из музеите и не можах да се наситя! Щедрите мазки, цветните слоеве боя, допирът до печена глина, мрамор или бронз едновременно ме зашеметяват и възбуждат. Колко е красиво човешкото тяло – пищнaта гола жена, изпъкналите мъжки мускули, играещите деца – радост, наслада и красота струят от тях и ме опияняват. Мислено проследявам движенията на художника в работата му – по-дебела четка тук, по-тънка там. Взирам се отблизо, за да видя как е постигнал някакъв ефект, а после отстъпвам, за да видя как красиво се вписва в цялото.

„Това го мога!“, казвам си, и мисля над това как завършената творба се е раждала слой след слой. Да можех и аз да изразя по подобен начин най-съкровеното в мен! Какво ли би се получило? Мисълта за огромното бяло платно – празно и готово да посрещне четката – ме изпълва и с ужас, и с наслада. Как ли бих го запълнил? Какво бих казал? Каква ли неописуема радост и удовлетворение бих изпитал, докато рисувам? Каква ли гордост пред завършената творба? Сигурен съм, че няма да е като творбите на онази школа, в която хрърлят и пръскат боите по платното, няма да е абстракция или геометрична загадка, а ще прелива от жизненост и красота, ще разказва за радост и болка, ще прониква и засяга дълбоко.

Вчера, в Прадо, бях поразен по друг начин. Изпълнен с благоговение е може би по-точно да се каже. Огромни зали, изпълнени с творби на Гоя, Веласкес, Ел Греко, Рубенс, Вандайк и други, чиито имена ми убягват. Навсякъде възхвала на човешкото тяло – от чувствените голи тела на Рубенс до измъчените, издължени фигури на Ел Греко. Шеметен водопад от извивки и форми.

Исус е господстващото вдъхновение тук. Исус по пътя към Голгота. Исус разпнат. Исус възкръснал. Исус, възнасящ се на небесата. Не мога да разбера какво намират в тази тема. Вчера за първи път долових огромното влияние, което упражнява тази едничка фигура, този Исус, върху творците. Кой е модерният му, достоен заместник? Коя тема буди днес подобна страст и преклонение у съвременния художник? Как е възможно безумието на един луд дърводелец и езическата му, еретична религия да отприщят толкова възхвала и красота? Ако трябва да съм честен – тази мисъл ме разстрои и не ме напусна цяла нощ.

С изключение на музеите, Мадрид ме разочарова. Вярно е, че има широки булеварди с дървета от всяка страна, осветени фонтани и площади, но като изключим очевидната разлика в езика и някои навици, Мадрид е като всички други големи, модерни столици по света. Седнал съм на открито, на площад Санта Ана – бродещ евреин с отекли от ходене крака – и тъжен осъзнавам, че тук бе измамена надеждата ми да намеря нов стил на живот. Заобиколен съм от буржоа. Същите млади върти-опашки, излезли на лов; сладкодумни мъже и техните умилкващи се спътнички...

Старата Испания все пак я открих в Севиля, Гранада и Толедо – пропити от история, прихлупени градове с тесни и лъкатушещи, калдъръмени улички.  Там попадах на площадчета с фонтани, зървах през врати от ковано желязо покритите с теракот и цветя вътрешни дворове. Всеки един от тези градове има своето старо еврейско гето, чиито улички носят имена като Calle Judaeo или Calle Levites. В някои от тях, синагогите днес са защитени като историческо наследство със своеобразната си смесица от мавърско и юдейско изкуство. Призракът на дедите ми наднича отвсякъде или поне така изглежда за романтичната ми фантазия.

Колко ли „местни“ трябва да са се чувствали испанските евреи преди окончателното им изгонване от Испания през 1492 г.? Със сигурност красивата и пищна синагога El Tránsito в Толедо е била строена с идеята да пребъде, а прекрасният квартал Barrio Santa Cruz в Севиля сигурно е бил огласян от смеха на еврейски деца. Има нещо необяснимо в еврейския народ – чувстват се у дома в Бруклин, играят бейзбол и ядат хот-дог; чувстват се у дома в Испания и служат като донове в кралския двор – но винаги в изгнание, винаги като чужденци. Кой знае дали стаята ми в Севиля не е била заета преди векове от евреин като мен, разчитащ на испанската си „принадлежност“, комуто после са отнели и дом, и имот, обричайки го на скиталчество.

Във влаковете и по улиците търся в лицата на испанците следи от онази жестокост, тъпота и кръвожадност, с които предците им са се отнасяли към моя народ по време на Инквизицията, когато по улиците на гетото са текли реки от кръв. Опитвам се да си представя der edle Jude¹ и чуждия за него съсед неюдеин като вековни врагове, но не намирам и следа от това у крачещите по улиците съвременни испанци.

Докато пиша това на площада пред мен са седнали седем зловещо начервени, топчести señoras с груби черти. Колкото и да се старая дрезгавият им смях ми пречи да запиша мислите си. Дотук все едно съм писал несвързани глупости. Всичко ми звучи насилено и грубовато. Но пък, ако не се насиля как ще проникна по-надълбоко и ще водя сносен дневник за душевните си преживявания? Надявам се така да разбера по-добре себе си и какво точно представлява животът ми.

Дали защото Мадрид ми прилича толкова на други познати градове, но хотелската стая и леглото ми се струваха особено чужди и снощи се чудех какво по дяволите правя тук, толкова далеч от вкъщи. А всъщност какво значи за мен вкъщи? От друга страна се изпълвам със завист при вида на хубави и слаби señoritas със стегнати гърди, уловили под ръка мъже, които са сякаш слепи за прелестите им. Бях зажаднял за любов, за ласки, за вкусове и аромати – не само в плътския смисъл, копнеех за утехата и насладата – физическа и духовна, които само една жена може да дари. Тази нощ умът ми и въображението ми разровиха спомени, едновременно сладки и мъчителни – първо този, после онзи, докато не се унесох в неспокоен сън. Писмото на Марго ме чакаше в туристическата агенция Cook's и допълнително ме разстрои. Хем мило, хем трогателно, с него изплуваха носталгични спомени от онези първи срещи в Германия преди десет години...

 

Немската бира, задушевната обстановка в претъпканата Gasthaus и музиката ме накараха да се отпусна. Облегнах се на стената и със замаяна глава гледах как тълпата на дансинга се сгъстяваше. Сред безброй бирени наздравици американските войници флиртуваха, омайваха и танцуваха с местните Fräuleins. Не можех да ги различа една от друга, виждах само едно разбунтувано море от мъгляви усмивки и лица.

Опрях изпотената си глава о стената. Постепенно започнах да виждам по-ясно един силует от другата страна на помещението... взирах се в мъглявата фигура на младо момиче, седнало само на една маса. Безцветна... дребничка... загадъчна... умислена. Главата ѝ се наведе леко напред, докато машинално въртеше чашата пред себе си. Не беше красавица, но силата и напрежението в чертите ѝ издаваха сякаш вътрешна схватка с тъмни сили. Контурът на челюстта ѝ, бузата и носа изглеждаше почти заплашително и враждебно, но устните ѝ бяха пълни и чувствени. Сивите ѝ очи бяха големи и зад тях прозираше живот, пропит от болка. Тънката шия бе продължение на стройно тяло, което се губеше в гънките на роклята ѝ.

Улових се, че я наблюдавам. Като че ли в този момент времето бе забавило задъхания си ритъм и бе спряло. Може би усети – очите ѝ погледнаха нагоре и срещнаха моите, после смутено и неуверено погледът ѝ се спря отново в моя, надявайки се на още внимание.

Не знам как стигнах до нея. Кимна ми като я поканих да танцуваме, сякаш в неосъзнато подчинение пред американската ми униформа. Бяхме погълнати от бушуващата тълпа на дансинга, където едва-едва пристъпвахме. Съвсем крехка тя се опираше в мен, а аз деликатно опознавах кожата на пръстите ѝ, все едно че някъде във влажните им гънки щях да намеря тайно послание. Заговорих предпазливо, исках да разузная, да погледна в душата, която скриваха тези неспокойни очи. Когато ми отговори на грижливо премерен английски въздъхнах с облекчение. Поне щяхме да си говорим! В препълнената Gasthaus обаче врявата беше оглушителна и всякакви други опити за разговор щяха със сигурност да прекъснат крехката връзка помежду ни.

Тази вечер имах пропуск до полунощ. Дойде време да тръгвам и изпаднах в паника при мисълта, че няма да я видя отново.

„Може ли да се срещнем отново?“. Мълчание.

„Питам ще излезеш ли с мен?“.

„Да, предполагам“.

Не обърнах внимание на безучастното примирение в отговора ѝ и развълнувано надвиках глъчката: „Тогава сряда, на това място! Окей?“.

Тя кимна и се усмихна, а аз се добрах с лакти до вратата.

Навън нощната мъгла ме обгърна с влажния си плащ и малките капчици по лицето и ръцете ми символично ми напомняха за нея. Заслепиха ме фаровете на такси и чух лая на ефрейтора: „Скачай приятел, закъснели сме!“ – сякаш от друг свят. Тръшнах се на задната седалка и изведнъж се сетих, че дори не зная името ѝ!

Говорехме за много неща. Родителите ѝ бяха типични представители на стария германски ред – строги и непреклонни, роби на навиците и формализма си. Не можеха да разберат защо тя се е откъснала от маниерите и нравите на довоенна Германия. Сега обаче живеехме след войната и Марго бе закърмена с немилостивата и зловонна храна, с която се хранят победените. Навсякъде се усещаше окупацията – в американския жаргон и непринуденост, в дъвките, силната музика, цигарите и непрекъснатото „побратимяване“. Младата Fräulein, хванала под ръка наперен американски войник получава безплатни услуги, цигари, бира, достъп до войнишките дажби, найлонови чорапи и известен статут в една нация, чиито млади мъже бяха избити.

Любовта – самата дума или това, което тя предполага – рядко се споменава или преживява. Съгласието е машинално. Невежеството и алкохолът водят до бременности на петнадесет и до последващите аборти, извършвани от некадърни касапи в задните стаички на мизерни дюкянчета. След това, като свърши службата, войниците се връщат у дома и изкачвайки се по мостика оставят в подножието му мъгляви обещания. Цяло поколение жени чакаха, много от тях, носейки в корема си излъганите си мечти.

Бащата на Марго не беше лош човек, а тя ми каза, че по някакъв начин е бил и отвратен от отношението към евреите в квартала, когато на хоризонта се появили мрачните облаци на войната. Бил е обаче само един обикновен човек и смътно се е надявал всичко да се нареди.

Машината на войната по своеобразен начин улавяше хората по отделно, но ги смилаше заедно, докато започнат всички да мислят еднакво. Така била приета в редиците на Hitlerjügend. Радвала се на спортните занимания, които развивали у нея и другарите ѝ ново чувство за единство и цел. Докато мечтаела обаче за великия „Нов ред“ невинният ѝ идеализъм бил употребен за цели, които не подозирала.

Тътенът на артилерията, грохотът на танковете и приглушеният екот от падащите бомби били знак, че се задава нещо друго. Скоро бомбите стигнали и до Щутгарт. Воят на сирените станал ежедневна прелюдия за разрушени улици и сгромолясващи се сгради. Между нападенията, тя и майка ѝ брали гъби по пущинаците, за да компенсират липсата на белтъчини в храната си. След това, един кошмарен следобед на излизане от бомбоубежището, видели с ужас как пламъци поглъщат дома им заедно с всичките им вещи. Това я белязало и тя си останала бледа, слаба, нервна и уплашена до смърт.

И най-сетне поражението, съпроводено със смесени чувства на облекчение и печал, на загуба и смущение, на срам и вина при миришещите на газ разкрития за Белзен, Бухенвалд, Аушвиц и Дахау. От развалините на Холокоста израснало това дете-жена. Счупената глава и изкорменото тяло на куклата ѝ бяха неми свидетели за едно изгубено детство. По надупчените и непроходими от развалини улици тя се борела пипнешката за оцеляване, за подслон. Чувствала как жлезите ѝ се пробуждат, как гърдите ѝ растат и тя се превръща в жена.

Понякога, когато женствеността ѝ можела да ѝ набави някаква услуга, тя се отдавала без да мисли и без да го преживява. Било като да береш гъби – средство за оцеляване в един мизерен и смахнат, следвоенен свят. Някъде дълбоко в нея, мятайки се по железните решетки на своя затвор, живеела чувствителна душа, която отчаяно търсела начин да избяга.

За родителите на Марго аз съм verboten. Те определят правилата за поведение, часа на прибиране и излизане; чакат да им се докладва за прекараното време... и всичко това с най-добри намерения, закъснели обаче с много години. Чувстваха се наранени от неподчинението ѝ, а с мен се държаха враждебно. Срещахме се и тайно. Като деца на брега на морето, плахо разглеждахме и докосвахме мидичките и съкровищата на другия, предпазливо оставяхме морската пяна да оближе краката ни и оставяхме след себе си стъпки, които щяха да ни следват завинаги. Любовта ни беше хибридно цвете, в което се бяха кръстосали във времето и пространството две чужди култури и националности и което черпеше сили от случайността, невинността и нуждата...

 

На този мадридски площад, съм заобиколен от влюбени двойки, които бъбрят, хихикат се или се смеят. Поразява ме очевидният и откровен интерес, който си засвидетелстват един на друг. Дали любовта е за тях нещо просто и естествено? Или въобще не изпитват любов, а просто си вярват, че обичат? Моят собствен опит ми показва, че човешкият вид е едновременно самобичуващ се и жесток спрямо ближните. Трябва ли любовта, която е несъмнено в центъра на вселената, да е винаги някаква „чужда страна“, а ние като изгубени и обречени чужденци да се скитаме вечно далеч от дома?

Нито „забранените“ антракти, нито установеното домошарство ме привличат като решение. Имам ли обаче друг избор? Дали това, че съм ненаситен и искам да опитам от всичко означава, че съм ненормален или е знак, че аз съм здравият, но живея в един болен свят? Или просто още не съм намерил онази всепоглъщаща любов, която ще е отговорът на всичките ми копнежи? Ако я намеря ще бъда ли щастлив и доволен, независимо от професията си – учител, млекар или какъвто там се случи? Или в основата на неудовлетворението ми се крие стремежът ми към един по-творчески живот?

Честър – преситеният от удоволствия, бисексуален писател, когото срещнах на кораба до Гибралтар, твърдеше, че ако търсим любовта неизбежно и винаги ще бъдем побеждавани, неудовлетворени и наранени, дори и да успеем да я намерим. Аз обаче си задавам въпроси. Дали пък чистата любов и творчеството не извират от един и същи източник? В такъв случай трябва ли да погледнем отвъд себе си, отвъд чисто човешките взаимоотношения, за да я намерим? Дали това е непознатата земя на истинската реалност, на истинската самоличност, към която аз, странстващият евреин, се чувствам привлечен заради някакъв непреодолим вътрешен импулс? И все пак усещам, че навлизането в тази земя изисква някакъв вид пълно посвещение на личността, което винаги съм смятал за чуждо на изтънчения и абстрактен интелект. Изгаряне на мостове... безвъзвратност... отказване от пълна свобода. Това обаче, което изпитвам сега свобода ли е? Чувствам се така, сякаш съм обречен, поради очевидната ми безчувственост, винаги да разбирам отчасти някои неща, които обаче никога не мога да преживея действително.

„Автобусът тръгва за града след десет минути, Кац“. Гласът на сержант Брей. Чувах стъпките му да се отдалечават надолу по стъпалата на бараките. Последен ден. Бях вече уволнен и носех цивилни дрехи. Седях на ръба на студената пружина, в празното помещение. Запалих цигара. Ръката ми трепереше.

Дочувах отдолу гласа на сержант Брей как гърми към новобранците. „ОК, войници!! Това са нарежданията право от капитан Уотсън. В рота D носим нарядните ризи загащени. Освен това ботушите се лъскат всеки ден. Ако някой от вас...“.

Погледнах към празното ми шкафче. Дюшекът ми без чаршафи беше сгънат и разкриваше студените, голи пружини на леглото. По нищо не личеше, че съм бил някога тук. Чудех се, дали и земята може да се отърси от спомена за хората, ако някой я помете и опразни както шкафчето и леглото ми. В моменти на печал бях сподавял плача си в тази възглавница. В моменти на ярост бях блъскал с юмрук по вратата на шкафчето. В моменти на радост се бях боричкал и лудувал в това легло. Тия мебели бяха чули всичките ми изповеди и стояха като неми свидетели на слабостите и безумието ми. Сега всичко беше отново на мястото си.

Отвън, скърцането на ботушите по чакълената алея означаваше, че идва нов обитател. Изправих се и застанах на вратата, хвърляйки един поглед на пътеката между шпалира от метални легла, със съзнанието, че изляза ли, ще бъде все едно никога не съм прекрачвал този праг.

Възможно ли е това да е прискърбният коментар, написан под имената на всички, освен на малцината избрани да оставят своя отпечатък върху историята? Вярно ли е, че като умрем сякаш никога не сме били?