Веднъж имах честта да се срещна с изтъкнатия автор Ели Визел, който е румънски евреин и известен носител на Нобелова награда за мир. Той самият е оцелял от Холокоста и е може би един от най-великите авторитети по въпросите за Холокоста. Едва ли има по-изкусен говорител от него. Ако нямаше Бог, тогава той би олицетворявал онова Еврейско благородство, етичност и нравствена чувствителност, които биха събудили всобщо възхищение. Ако обаче има Бог, същото това, което иначе би ни впечатлило, по ирония става отблъскващо за Бога. Защото Бог има свое мнение за човека, пък бил той и най-добрият!
След края на неговата реч, го попитах насаме: “Г-н Вайзел, до каква степен бихте се съгласили да признаете, че страданията, които изпитахме ние евреите във всички наши беди през историята и особено в Холокоста, са изпълнение на Божиите наказания, изречени пророчески, като предупреждение, в последните глави на книгите Левит и Второзаконие?”. Потресен, той ме гледа известно време безмълвен и тогава отрони: “Аз отказвам да разгледам тази възможност”.
Дали тези думи не са отеквали оттогава на небето? В действителност, не е ли това един вид обобщение начовешкото себевъзвеличаване над Бога? Многозначително, най-отпред стои вечното “Аз”. В този случай, не става толкова въпрос за това дали казаното е правилно или не, но че въобще има нещо повече от Божието Слово – това “Аз”, което може да Го одобри или да Го отхвърли. Не е ли това човешката арогантност въздигаща своето мнение, мисъл и воля над самия Бог? Отказът ни да разгледаме думите на Бога, означава, че поставяме себе синад Неговото Слово. Косвено, ние само отричаме Словото, но в действителност ние го “убиваме”. Откъде ни е познато това? Не постъпвахме ли така с пророците си?
“Аз отказвам да разгледам това” – защото да се занимая с това, ще означава да разнищя корените на моите философски, идеологически и религиозни категории, които аз приемам, и чрез които се самоопределям. Аз се възприемам, като почитания с право носител на Нобелови награди, като човека възхваляван, както от еврейската общност, така и от целия образован свят. Въобще всичко, чрез което аз възприемам реалността трябва да се стопи, ако аз разгледам това. Затова аз отказвам. Не мога да го понеса. Това ме поставя пред неблагоприятна оценка за състоянието на Еврейството и на човечеството въобще, а моята гордост не може да ми позволи това. Освен това, немислимо е такава невероятна жестокост да е извършена от Бога и то в нашата модерна съвременност. Човешки погледнато това е немислимо. Напълно вероятно е, именно такива да са скритите мисли на човешкото сърце, когато се изправи пред толкова решителна и пронизваща дилема.
Ако човек, който е изпитал на гърба си наказанията описани в Левит и Второзаконие, включително унищожението на собственото му семейство и въпреки всичко не желае да разгледа това, за какво въобще се надяваме ние? “Дориако Бог е казал това – аз все пак отказвам да се замисля над него”. Дали Бог ще бъде впечатлен от подобен коментар и дали няма да се надсмее над всичките ни нищожни предположения? Като че с нашия отказ сме надвили Бога!
Не е ли това човешко възвисяване над самия Бог? Ако отношението ни към Словото на Бога е и отношение към Бога, то отхвърлянето на Словото Му ще означава отхвърляне на Бога. Не е възможно да имаме възвишено виждане за Бога и в същото време да презираме Словото Му. Бога, когото почитаме, не е Богът от Словото, но бог, излязъл от нашето собствено въображение – и това е трагичното. Цяла култура може да се изгради върху тази илюзия, но в крайна сметка нейната измамност ще ни убие, както и всъщност стана. Това е, като деня, в който Илия се изправил срещу лъжливите пророци на Ваал и им заповядал да си построят свой олтар и да призоват своя бог. Самият той казал, че също ще призове своя Бог. Тогава прогласил :
“Оня Бог, който отговори с огън – той нека е Бог !” (3 Книга на Царете 18.24).
Лъжливите пророци се съгласили с това, защото наистина вярвали, че техният бог ще отговори. Толкова дълбока била заблудата им и те скачали около олтара си цял следобед. Но отговор нямало. Те очаквали отговор и именно втова е заблудата – дори да не знаеш, че си заблуден и да очакваш, че богът, когото зовеш е бог, който ще ти отговори.
Дали не е тогава само по себе си доказателство за отстъпничество, самото нежелание да се спрем на Словото на Бога и на неговото ясно обвинение на евреите в грях и невярност? Не важи ли това с още по-голяма сила за този, който както Вайзел, е претърпял предсказаните последствия и все пак отхвърля това, което би трябвало да е първото и най-очевидно обяснение за тези последствия, особено за евреина?
Този отказ, идващ при това от най-изтъкнатия коментатор – самият той оцелял от Холокоста, може да е сам по себе си обяснение за Холокоста – дори бих казал обяснението. Ами ако се окаже, че коренът на причините за Холокоста е Божието осъждане на греха, състоящ се в себевъздигането на човека за сметка на Бога, поставяйки мнението на човека над Божието Слово!? Когато човек стигне до арогантно превъзходство над Бога, така че тойда решава кое е мислимо и кое немислимо (при все, че Самият Бог е говорил), тогава тази именно гордост е същността на това, което Бог осъжда. Във всеки случай това говорят Писанията.
“Горко на ония, които подраняват сутрин, за да търсят спиртно питие, които продължават до вечерта, догдето ги разпали виното! И с арфа и псалтир, с тъпанче и свирка, и с вино са техните угощения, но не се взират в делото Господне, нито внимават на действието на ръцете Му.” (Исая 5.11-12).
Ние просто не разглеждаме събитията от живота и историята, като дело на Бога и като резултат от Неговата намеса.
“Затова Моите люде са закарани в плен – защото нямат знание; па и почтените им мъже умират от глад, и множеството им съхне от жажда, затова става преизподнята по-лакома и отвори чрезмерно устата си, и в нея слизат славата им и множеството им, и великолепието им, и ония, които се веселят между тях.” (Исая 5.13-14).
Следствието на това отхвърляне на върховенството и всемогъществото на Бога е да бъдем осъдени. Не обръщаме внимание, защото познанието ни за Него е неадекватно. Поведението ни е несъвместимо с познаването на Бога. Крайното следствие от това, не е само изгнание и последици в този живот, но и в онзи, който продължава вечно.
“И навежда се долният човек, и унижава се големецът, и очите на високоумните се навеждат; а Господ на Силите се възвишава чрез правосъдие, и святият Бог се освещава чрез правда.” (Исая 5.15-16).
Това са забележителни, ключови теми в тези поетични думи на Исая. Бог, който е свят, ще се възвиси чрез възмездие. Израел е осъден на изгнание, смърт и Шеол (ад), защото е отхвърлил знанието за Бога.
“Горко на ония, които са мъдри в своите очи и които са разумни пред себе си!” (Исая 5.21)
“Затова, както огнен пламък пояжда плявата и както сламата се губи в пламъка, така и техният корен ще стане, като гнилота и цветът им ще стане, като прах. Защото отхвърлиха поуката на Господа на Силите и презряха думата на Светия Израилев.” (Исая 5.24).
В Писанията имаме, толкова много текстове, подобни на тези. И все пак, когато най-страшните бедствия ни сполетят, няма и помен от това да се обърнем към Писанията, за да си ги обясним. Вместо това прибягваме до социология, политически науки и някакви светски начини, за да дадем обяснение на нещастието, което ни се е случило. Не е ли това човешкото разбиране и не поставя ли по този начин човек себе си над Самия Бог? Въздигането на човека е същината на греха. Очевидно, такова е неизменното ни състояние, след като и най-даровитият ни говорител го потвърждава. Ако най-доброто, което можем да представим е това, то каква надежда ни остава, като цяло; какво да очакваме от себе си, като народ? Ако Холокостът, като знак за нашите престъпления и грях, не бе достатъчен, за да ни доведе до признание и съкрушеност, тогава какъв ще трябва да е онзи бъдещ Холокост, чрез който да се спасим от окончателна и необратима Погибел т.е. от един неугасим, вечен огън?
Добре ще е да добием представа за това, доколко човек идеализира Бога за свои лични цели и намира начин да доведе всичко касаещо Бога до религиозни практики, които могат да се впишат в нашия начин на живот, но по никакъв начин не застрашават истинските ни интереси. Съвременният юдаизъм е чист пример за това – както и всички форми на формалната религия. Не са ли те истинско отхвърляне на Бога, докато едновременно с това, привидно Го славят? Не е ли това същинско зловоние пред Бога, което Той трябва да осъди?
Бог желае вярно разбиране за Него. Възможно ли е Холокостът и въобще цялото ни еврейско страдание да са били неминуеми и дори необходими именно поради нашето (не)разбиране на Бога? То се е основавало на виждането за Бога, като бог на удобството; онова фиктивно религиозно нещо, в което превърнахме Бога, така че да Го вместим в нашите светски цели – цели, които инак ние бихме продължили да преследваме напълно необезпокоявани. Такова едно виждане за Бога съответства на нашите намерения, но няма нищо общо с Божиите. Може и да мине известно време преди Бог да осъди това, но Той е длъжен да го направи.
