Одолам | Adullam

Фес, Мароко 

1 юли 1963 г.

В търсене на светлината. На тридесет и четири години и на другия край на света. Все едно денят, прекаран в Дахау, никога не е бил, онзи неизличим ден, когато знаех, че животът ми има посока. Щях да стана учител, да работя за един нов свят в класната стая, да възпитам ново поколение, да прогоня невежеството и с моите човешки усилия да променя света. Чувствах сякаш целият ми еврейски плам, сили и страст са ми били дадени за тази цел. Но нещо се обърка.

Днес седя в това мръсно, улично кафене, играя си безцелно с чаша застояла бира и гледам шествието от хора по тротоара пред мен. В главата ми се прескачат мисли – за Марго и седемгодишния ни бурен брак, вече разбит на парчета от непреклонния инат и на двама ни; за моите ученици в гимназията Ингълууд в Оукланд, около които се върти целият ми живот и на чиито въпроси нямам отговори; за Майка ми и еврейския фактор в моя живот; за собственото ми чувство за провал и решимостта ми да намеря кое е реално, кой съм аз и въобще някакъв смисъл в живота през идните месеци, докато пътувам на автостоп из цяла Европа. Ще пътувам към корените си и ще остана, докато намеря смисъл. Но как да намери човек реалността на място като това?

На улицата пред мен сцената е като извадена от Хиляда и една нощ. Брадати търговци с чалми; дрипави старци, яхнали претоварени магарета; чираци, обработващи месинг с чукчета, помпащи духала или стиснали в шепи разноцветни прежди, работейки за своите кръстосали крака господари – сякаш се пренасям в друг век. За тези гъсти тълпи обаче днес е също толкова обикновен работен ден, колкото би бил за мен, ако вляза в часа си по литература в Ингълууд и обявя начало на разискванията. Криволичещите, тесни улички са покрити с тор, тук-там намокрени от преливащите, теракотени чешми и червените, жълти и сини бои на кожарските работилници.

Всичко е пропито от влага и плесен, отвсякъде лъха на старост. Рушащите се стени и кули са от времето на кръстоносните походи и, ако изключим мяркащото се от време на време западно облекло, сякаш нищо не се е променило.

Странно как миналото присъства толкова много в настоящето. Точно срещу мен, от другата страна на улицата, една кашерна месарница ми напомня за мрачната, стара синагога от червени тухли в Бруклин, където ходех на еврейско училище и където беше моята церемония бар мицва. Гледките и миризмите на казбата, пушещите хашиш мъже и постоянното опело на арабската музика събуждат у мен спомени за други гледки и миризми от детството – миризмата на тебешир, вино и урина в мрачното мазе на местната синагога, старците с лекьосани в жълто бради и дълги нокти, потънали в размисъл над свещените еврейски книги. Плювалниците по етажите, старомодният равин с кипа... декори от миналото.

Тук, в Северна Африка, гледайки децата, играещи по улиците или надничащи плахо иззад дългите поли на забулените си марокански майки, чувам звуците на играещи стикбол еврейчета по улиците на Бруклин и майка ми на прозореца, високо над улицата, как ме вика да се прибирам вкъщи „на часа!“.

Гледам лицата на минувачите пред мен – млади и стари, дрипави деца (те са навсякъде и по много), нежния поглед на младата майка, носеща детето си. Аз съм само наблюдател, очите ми наблюдават. И все пак, в самото начало на пътуването ми ме обзема и чувството за страшно приключение. Европа. Скандинавия. И накрая – Израел. Винаги съм изпитвал дълбок копнеж да се върна в земята на дедите си, в люлката на моя народ. Може би в Израел ще намеря някакви отговори. Животът ми този следобед прилича просто на куп парченца, разбъркани и безсмислени.

Виждам на тротоара войник с нехайно преметната през рамо мешка, тромаво да върви към последната спирка – не мога да устоя на мисълта, че и животът е като мешка, натъпкана с всички спомени от миналото, чакащи деня, в който ще бъдат изтръскани на светло и изследвани един по един.

Заповедта да отплавам за дома от Германия най-сетне пристигна. Прекарах ранната утрин в подреждане на вещите си. Казармите бяха празни и не бързах, чудех се на асортимента от боклуци, които бях събрал през престоя ми в чужбина. Обмислях за всеки един дали да го запратя в кошчето или в мешката. Пощенски картички с пейзажи. Смачкани писма. Музейни брошури. Мукавена подложка за бира. Няколко джобни книжлета. Хербаризирано цвете. Неизползван билет за влак. Стара програма за опера. Тенекиена кутия с презервативи, един липсваше. Ключ. Лента и няколко монети. Топче за тенис на маса. Проверени билети от театрални и оперни представления.

Остатъци и дреболии от горчиви и полузабравени случки. Ту унивах, ту се въодушевявах, в зависимост от спомените, които изплуваха. Прибрах ги всичките. Чудех се дали очарованието им ще издържи на времето или и те ще се превърнат в поредните безсмислени боклуци. Последни потънаха в мешката писмата и снимките на Марго. Нямах смелост за тях и ги сложих под военните дрехи. Ще почакат докато придобия куража да се боря с призраци. Нима съм подозирал тогава, че един ден тази Fraulein ще ми стане жена и заедно ще преминем през ада.

Обещах си, като слязох от кораба преди няколко дни, да не си прекарвам времето „в мислене“, а да търся смисъл тук и сега. Вече разбирам, че на дело това ще е по-трудно, отколкото е на думи.

Пътуването с автобуса от Танжер до Фес (около триста километра за три долара) е преживелица, която заслужава да се разкаже. Колкото и жестока да беше беднотията в Танжер, не мога да опиша какво видях в провинцията. Навред села от кал, плет и пръчки – жилища от преди египетските пирамиди. Автобусът спира за всеки пътник, който може да се качи, а някои бяха в такива жалки дрипи, че наблюдавах слисан как вадеха пари за билет от мръсни, завързани „носни кърпи“. Спряхме веднъж водачът и някои пътници да си купят козе месо от крайпътна сергия. Окачени на гвоздеи висяха меса, целите гъмжащи от мухи. Отрязаха се някакви парчета, претеглиха ги и ги увиха в хартия, след което същите се озоваха под седалката на шофьора.

В Мекнес трябваше да сменя автобуса, за да свърша работа във Фес и пътувах притиснат между двама араби. Навъсени, мургави типове, приличащи много на разбойници, с увити парцали около челата, стрелкащи ме враждебно, с което искаха да ми кажат, че така както ме гледат спокойно могат и гърлото да ми прережат. Истински се постарах да изглеждам корав и кален турист, но в действителност никога не съм се чувствал толкова далеч от дома, както в този нажежен, претъпкан автобус.

Няколко дни в Мароко ми бяха достатъчни, за да разбера съвсем ясно някои неща. Това, което е екзотика и колорит за американския турист е нечия мизерия и падение. Разхождам се през тесните улички и алеи, сред сергиите на открито, пазарищата и дюкяните, бавно и с безгрижен вид, но сетивата ми са провокирани на всяка крачка. Пръстите ме сърбят да снимам, където и да погледна, но съвестта ми някак си не ми дава. Местните се държат с достойнство и самоуважение и това превръща апарата на туриста-стопаджия в оръдие на експлоататор.

Довечера, както снощи, този квартал ще се напълни със селяни, които идват да продават по улиците своите никакви продукти. Парче плат се просва на земята пред кръстосалия крака продавач. На него той разстила жалката си стока, директно върху изцапания с урина, плюнки и тор калдъръм. Тук оцеляването е дейност на пълно работно време.

Привечер улиците се изпълват с разхождащи се хора. Толкова бях изненадан първия път, че даже питах дали няма някакъв празник. Снощи опитах някаква мазна и долнопробна местна храна и днес съм малко колеблив, и не съм ял нищо след кафето и кроасана сутринта. Както съм си седнал, леко подпийнал и приятно възбуден, животът изглежда поносим и приятен. Всеки човек си има призвание или цел, даже най-скромният продавач на вода или дори просякът. С една бира за двадесет цента човек може да седи тук с часове, да разговаря, да размишлява или просто да гледа суетнята. Или пък като мен – може да си играе с бутилката и да описва преживяванията си на хартия.

В младежката гостоприемница във Фес срещнах двама германци на по двадесет и няколко години, които голи и боси, само с най-необходимото, се скитали из Африка повече от година. Разчитат на случайността за работа и на съобразителността си. Съзнателно обърнали гръб на западното общество те са довели до крайност нещо, което е за мен просто анархистки уклон.

Изсмях се като ми казаха, че Африка бил последният непокварен континент, спомняйки си с носталгия за идиличните немски селца, които посещавах през седемнадесетте месеца кадрова служба в началото на петдесетте. Мисълта за Германия винаги ме жегва и оставя у мен смесени чувства. О, Deutschland, Deutschland... Колко е странно, че тези двама млади мъже търсят другаде красота и истинност. В техния Faterland улавям нещо от еврейското alter ego или второ аз. Каква голяма част от сърцето ми се чувства там у дома си! Първите ни срещи с Марго, селската Gasthaus... войнишките танцови забави...

По ирония на съдбата в разговора, по време на който те дъвчеха къшеи хляб с домати и лук, аз бях този, който защитаваше задължението на човек към ближния си и накрая ги обвиних, че са изпаднали в някакъв вид извратен хедонизъм, намирайки колорит и развлечение в беднотията и падението на онези, които Бог знае, може би мечтаят за това, от което ние преситените се отричаме. И двамата твърдяха, че били намерили по-голяма свобода и радост от живота и така се чувствали по-самоосъзнати от милионите глезеници на заможното общество. И двамата сякаш сияеха особено по-якият, чиито масивни бедра имаха обиколката на кръста на слаб човек. Другият беше учен, антиквар и търговски агент в официалния си живот, влюбен в Хенри Милър, Джордж Оруел, Дърел и Херман Хесе, така че веднага намерихме общ език. Бях чел Степният вълк на кораба и бях изключително впечатлен.

Друг интересен симпатяга в младежкото общежитие е двадесетгодишният Кери Бингъмтън – типичният висок, изискан и русо-рижав британец. Същият се оказа обаче евреин и при това ревностен ционист! Пътува на автостоп през цяла Северна Африка до Израел през Египет и Йордания, където при нужда казва, че можел убедително да се прави на антисемит. Впечатли ме колко е самостоятелен и от него научих някои полезни неща как се живее на път. Обожава да дразни ханджиите араби, а насаме с мен да се хвали, като сравнява коравите израелци с враговете им изоколо. Трудно ми е да си представя, че той, аз и мароканските евреи, които наблюдавах в синагогата, сме от едно и също „племе“. Различни, но и колко еднакви са всичките ми богоизбрани събратя!

Утре в 6:15 ч. хващам автобуса за Тетуан, откъдето все пак ще трябва да се придвижа на автостоп още четиридесет и седем километра (двадесет и осем мили) до мароканския пристанищен град, където мога да взема ферибот през протока Гибралтар до Алхесирас в Испания. Нелепо е, че не говоря нито френски, нито испански – така се превръщам още повече в наблюдател или лаик, неспособен да „проникне“ в чуждите земи, през които се скитам.

Сега обаче като си купих сандали, мога да мина за местен. Човек лесно ще ме сбърка с арабин мароканец – в случая тъмната ми кожа, черната къдрава коса и големият нос са на моя страна.  Даже други туристи ме спираха да ме питат нещо и бяха изумени, че не говоря френски. Няма и минута вестникарчето, което раздава вестници на съдържателите на кафенета, ми предложи вестник, което си е голям комплимент за човек като мен. Имам си нова маска и не съм я слагал нарочно.

По дяволите тази моя неуязвимост. Тук в Оукланд, в гимназията Ингълууд, оставам без маска под директните атаки на моите ученици. Под непрестанния, изпитателен поглед на сто и петдесет деца всеки ден, разкъсващи мозъка ми с настояването да съм мъчително прям със самия себе си. Но как бих могъл? Аз нямам отговори на техните проблеми... а и това тяхно морално безразличие... занимават ги само коли и момичета, никаква философия и етика. Но дори и да можех да ги събудя, накъде бих ги повел? Към собствената ми измъчена неудовлетвореност?

Парченца от разбития ми живот. След седем години бездетен брак... Марго е на легло в болница, от процедурите с електрошок изглежда само се влошава. Като си помисля, че и мислите си не може да скрие... че един от лекарите нарочно я „дразнел“... ходи като зомби... и с онзи неин зловещ глас как описва ужаса си, че щял да я убие някакъв неизвестен враг... как описва с жално хленчене мъката, преживяна през всички тези години от първата ни среща в Германия... а и преди това.

Марго е болна, но това не ѝ пречи да осъзнава, че и аз съм болен и с радост чопли точно там където знае, че съм най-уязвим, доволна, че ми е причинила болка.

„Ти си същински егоист Арт и си арогантен като нацист“.

Чувствах как злобно издавам напред долната си челюст, докато оспорвам обвинението ѝ, давайки си сметка едва по-късно, след като се бях накрещял с грубости и наругал с контраобвинения, че с действията си сам доказвах, че е права.

Опитах да излея разочарованието си на моя колега Саул Голдман, но той изглежда не ме разбира. „Господи, Арт! Как по дяволите попадаш в подобни ситуации?“.

Скован от чувството за безнадеждност... че животът ръководи нас, а не ние него. В миниатюрния свят на личните ни стремежи, разочарования и безсилие съзираме ли, че в действителност целият порядък е объркан от-до? Дали аз съм отговорен за това, което съм и за това, което причинявам на останалите? Дали наистина моите действия доведоха Марго до психиатрична клиника?

„Бъди практичен Артър“, ми казваше майка ми. „Върни се при Марго. Бъди добър съпруг. Посвети се на професията си. Гордей се с еврейските си корени и ме накарай и мен да се гордея с теб“. Чувствам, че последното има ключово значение в живота ѝ както и в живота на всички еврейски майки.

„Сара, чухте ли за моето момче, Дейвид? Сега е началник състав в болницата...“.

„Джудит, елате ми на гости следобед да ви разкажа за моя син Самюел. Пише ми, че равинът го е похвалил пред всички за новото му повишение...“.

И сегя я чувам майка ми да казва по телефона: „О, Дороти! Трябва да наминеш, когато Артър е тук. Току-що взе магистърска степен и вече ще преподава в голяма гимназия в Калифорния...“.

 

Жак Маритен говори за Израел като за „душата на света, която го стимулира, мъчи и движи. Като някакво чуждо тяло, като жив квас... не дава покой на света и самият той няма такъв“. Колко точно напрежението у майка ми символизира и почти възпроизвежда това на Израел. Ортодоксалните евреи все още чакат Месията. Дали преуспяването на сина ѝ не е за нея сбъдване ма месианските ѝ очаквания?

Не мога да се отърся от спомена за тревожното ѝ лице. Тези няколко дни с нея в Ню Йорк, преди отплаването ми, засилиха напрежението, трупано през годините – напрежение, което аз изглежда чувствам много повече, отколкото тя. Не ми стигаше емоционалното разстройство на Марго и раздялата ни, ами пискливата истерия на майка ми ме доведе почти до ръба на силите ми. Животът ѝ през изминалите години изплува пред очите ми като привидения... после образът се избистри.

Спомням си я как работеше като вол по цеховете из Бруклин, как пътуваше с метрото по час и половина в едната посока всекидневно, в блъсканицата, за да изкара с пот по дванадесет долара на седмица от търговията с дрехи. Или пък Барни водопроводчика, който първи ме вози с кола и води на ресторант и който накрая, след дълги години, успя да ни оправи старата къща. Мъжки изкърти мръсните плочки на пода и изстърга парцаливите тапети от стените, за да можем аз и майка ми да ходим с вдигнати глави пред съседите. Или онзи следобед в трамвая, когато заради подвеждащия ми ръст контрольорът отказа да повярва, че имам право да пътувам с намаление; ожесточените реплики на майка ми, придружени от почти истеричен плач, придумки и гняв, докато онзи се съгласи. Гордото ѝ настояване синовете ѝ да получат „еврейско образование“ и сълзливото ѝ, разнежено изражение по време на бар мицва. Постоянните ѝ съвети да съм „практичен“ и харизматичната ѝ личност, разкрасените ѝ истории, които ме омагьосваха и очароваха до деня, в който осъзнах с ужас, че сама е почнала да вярва на фантазиите си и да си самовнушава лъжи, тласкана от ужасната необходимост да вярва, че не живеем на халост. Или преживяната болка – сиромашкото детство, несбъднатите очаквания за синовете ѝ, Лени – този непоправим nebbish¹, починалите съпрузи...

Привиденията ме преследват и днес. У дома – повтарящите се сцени на разочарование, мъка, душевно терзание, проклятия, заричания, обвинения и контраобвинения – следвани от периоди на непрекъсвано мълчание, сервиране на масата, приготвяне на храна за навъсени сенки, които дъвчат в зловеща тишина.

Непрекъснатото шетане... и печене, и готвене, и почистване. Гостите, силният смях, подобен на врякане, невъздържаното клюкарстване и накрая свалянето на маската на привидна наслада в момента, в който хората си тръгнат. Удивително е колко приятели, мъже и жени, ставаха жертва на неотразимия ѝ чар. За вътрешната ѝ пустота обаче нямаше по-сляпа от самата нея.

Още е пред очите ми, на вратата, виждам я как клати глава при тръгването ми към кораба. Тя дори не знае какво преподавам, но се страхува да не си изпусна щастието с моята „непрактичност“, т.е. с взетия отпуск. Неспособна е да проумее, че в дълбините на душата си гладувам и жадувам неутолимо. Или все пак би ме разбрала? Странно е, но усещам в нейната душевност нещо от моя собствен идеализъм, макар и вече изсъхнал и попарен. Изведнъж прозирам, че и тя цял живот е търсила пипнешката нещо недостижимо, което се крие отвъд видимото и вещите. Дали един ден ще го намери? Ами аз?