КАНЗАС СИТИ
6 март 1970
Изминаха още три години и сега пиша за последен път. Толкова неща се промениха... Когато се молех да узная Божията воля в отношенията ми с Ингер, настоявах за това, че ако Бог иска да я доведа в Калифорния и да се оженя за нея, ще трябва да ми даде любов към нея. В противен случай накрая просто щяха да се повторят същите грешки, които направих с Марго. Страхувах се да не я погълна със своя буен нрав или да не я унищожа с желанието си да доминирам. Разбрах, че само Бог може да уреди този брак, и си представях, че това, разбира се, е невъзможно.
Разбрах, че при Бога няма нищо невъзможно. Бог отговори на молитвата ми и ми даде дори повече, отколкото исках или си представях. Той променя много и Ингер. Тя, която винаги е спяла на включена лампа... Тя, която е имала два опита за самоубийство в юношеските си години... Тя, която е гълтала хапчета с шепи. Уж е същата Ингер, но не е, защото при Бога „всичко стана ново“.
Най-силното свидетелство за майка ми дойде именно от Ингер една вечер в апартамента на майка ми в Бруклин. Бяха седнали една до друга и майка ми кършеше ръце и оплакваше новата вяра на сина си: „Ох, сине, сине!“.
Ингер се обърна към нея и каза: „Но, майко, аз също имах нужда от покаяние и покръстване“.
Майка ми я погледна с изненада: „Какво искаш да кажеш с това, че и ти си имала нужда от покръстване? Ти си родена християнка“.
„Не“, поклати нежно глава Ингер и се усмихна, „аз съм родена лутеранка. Но станах вярваща“.
Лицето на майка ми се просветли. Изглежда разбираше нещо ново. Минаха години оттогава, но тя още не е истински вярваща. Наскоро пътувах до Ню Йорк и пренощувах у нея. Продължи да недоволства, когато се опитах да ѝ свидетелствам, но ми позволи все пак да ѝ говоря. Когато ѝ казах, че Исус е бил разпънат, докато са убивали пасхалните агнета, тя се стресна и извика през масата към мъжа си: „Това вярно ли е?“.
Често виждам наистина как думите ми достигат до целта, отчасти и заради промените, които я вижда в живота ми. Тези промени станаха още по-очевидни, когато задълбочих отношенията си с Бога. Липсваше ми обаче обещаното в Новия Завет изобилие от любов, състрадание, търпение, сила и устояване. Тогава някои приятели ме насърчиха да търся онова, което Библията описва като „кръщение със Светия Дух“.
„Арт“, казаха ми те, „това, което търсиш е същото, което първите евреи християни са получили в деня на Петдесятница или Шавуот и което е било обещано чрез пророк Йоил в еврейските Писания:
И след това ще излея Духа Си на всички ви. Синовете ви и дъщерите ви ще пророкуват, старците ви ще сънуват сънища, а юношите ви ще виждат видения. И на робите и на робините ще излея Духа Си в ония дни.
Приех това, което ми казаха, и много пъти се молиха за мен. Нищо не се случи. Започнах да си мисля, че съм някакъв духовно прокажен интелектуалец, който не е достоен да получи това благословение от Бога. Но колкото повече търсех, толкова повече си давах сметка за нерешените дълбоки проблеми в мен самия, за всепроникващото ми неверие и духовно безсилие. Бог изглежда постепенно и в продължение на месеци ми разкриваше всичко това, докато чаках това „кръщение“.
Тогава една вечер в Северна Калифорния, у семейство Фулц, попитах домакинята защо тя, която не е еврейка, обича толкова силно евреите. И двамата учеха иврит и планираха да посетят Израел. Познаваха много добре еврейската култура и обичаха писанията на еврейските пророци, които говорят за бъдещето на Израел.
„Не знам“, ми каза тя, „но знам, че нашият Бог обича народа на Израел и доколкото имаме в себе си Неговата любов, дотолкова и ние ви обичаме вас“.
Когато дойде време да си тръгваме, всички се изправихме. Някой от присъстващите каза на домакина: „Боб, помоли се на глас и ако някой се чувства склонен да те последва, нека го направи“. Не бях готов да се моля на глас. Още бях стеснителен и сдържан и не ме теглеше да се излагам на показ. Боб започна да се моли. Като свърши, настъпи тишина. Усетих осезаемо присъствие в стаята. Никой не помръдваше да си ходи.
Останах на мястото си и знаех, че се намирам сред хора, които са много по-посветени от мен в Божиите неща. Боб отново се помоли. Един по един и другите започнаха да се молят тихо на езици, които никога не бях чувал. Усещах пронизващо Божието присъствие. Коленичих и като затворих очи, усетих как от клепачите ми се отронват сълзи. Тогава нещо се отприщи и се разридах неудържимо и сърцераздирателно. Усетих се, като че ли в някаква древна синагога, а хората около мен ридаеха на еврейски.
Почувствах някой да поставя нежно ръце върху главата ми. Едно момиче от групата, една израелка, самата тя наскоро кръстена с Духа, беше станала и се беше приближила до мястото, на което бях коленичил. Застана зад мен и се превърна в проводник за Божия Дух. Щом ме докосна, почувствах сломяващата сила на Бога и усетих славата Му. Знаех, че Бог ми разкрива само частичка от Себе Си, защото, ако ми разкрие повече, няма да мога да го понеса. В този неописуемо красив момент изведнъж усетих, че ръцете ми са над главата ми, и се чух да хваля Бога неудържимо. Всякакви задръжки и стеснителност се стопиха и без да обръщам внимание на обкръжението си „влязох в дворовете Му с хваление“. Общувах на четири очи с Божията слава. Чувствах как от сърцето и гърдите ми се пръсваха окови... Задъхвах се и вдишвах все едно никога не бях дишал истински досега. Беше момент на опияняваща свобода, в който усетих как всичките ми товари се разчупват, излизат на повърхността и се откъсват от мен.
Моят дух, дълго време зазидан под натрупаните и отложени дълбоко в мен гняв, обида, омраза и горчилка, беше внезапно пуснат на свобода. Всичката тази утайка в мен с годините се беше превърнала в стена. Умът ми беше забравил тези неща, но те бяха оградили сърцето ми и ме бяха отделили от ближните ми и от Божието сърце. Всички онези пъти, в които съм бил дълбоко нараняван, в които съм бил предаван от тези, на които съм вярвал, всички случаи, в които съм наскърбявал или съм бил наскърбяван, се бяха споили и втвърдили като стена.
В същия този миг имах усещането, че вървя в тъмна бездна, в някакъв тунел на смъртта. Бях свободен от оковите на собствената си воля и чувствах как корените ми, потънали надълбоко и задълго в безводната почва на самоунищожителния ми егоизъм, започваха да пият от извора с жива вода. Силите, които ме бяха принудили да търся любов и смисъл, като се възползвам от другите безцеремонно и гордо, напуснаха духа ми и изведнъж се усетих съвършено умит и пречистен. В този миг на пълно себеотрицание почувствах Божият Дух да се надига като водите на Червеното море зад гърба на спасените израилтяни. Бях преведен през истинска пропаст, която от две хиляди години отделя от Бога моя народ, който отхвърли своя Месия, и изведнъж се озовах сякаш в Светая Светих, с думи на хвала пред Бога, напълно свободен и с ново разбиране за две древни имена – Яхве и Йехова. От дълбините на душата си започнах да величая Бога на Израел на чужд за мен, мистичен език на хвалебствие и вътрешно се радвах за сбъдването на пророчеството на Исус, че „реки от жива вода ще потекат от утробата му“. Сега разбирах какво се беше случило с мен преди шест години в онова месианско събрание.
Бог се беше докоснал с изкупителната Си мощ до моята човешка личност и сега, чрез Духа Си, човъркаше в дълбоките пукнатини, в тъмните кътчета в душата ми, до които никой човек не беше прониквал. Мащабът на проблемите ни не позволява да ги решим с неадекватните ни човешки средства и практически разум. Колко често дори „духовните“ ни съвети са просто плод на нелепия ни хуманизъм, облечен в кухия жаргон на религията, във фрази като „Бог е безличната сила във вселената“, които не могат да запълнят пустотата вътре в нас. Равините и свещениците самодоволно сочат колко дълъг път сме извървели от примитивните си и „архаични“ представи за някакъв „антропоморфен“ Бог, който действително вижда греховете и слабостите ни, и по този начин не успяват да ни разкрият дори неясно очертаната същност на истинския Бог, който чува вика на Своя народ и му се притичва на помощ.
Ето какво означава да се познава Бога в дух и истина: не да бъдат евреите лишавани от това, което е тяхно, а напротив – да го наследят и преживеят най-истински и дълбоко. Евреите християни не са вероотстъпници. Напротив, те са стигнали до сърцевината на своята вяра. Достигнали са до мястото, към което винаги е водила тяхната древна вяра и сега са действително евреи, защото са достигнали до пълнота в своя Месия.
Когато учениците на Йоан Кръстител питат Исус: „Ти ли си този, който предстои да дойде или друг да очакваме? “, Исус им отговаря:
„Идете и кажете на Йоан това, което чувате и виждате: слепи проглеждат и сакати прохождат, прокажени са очиствани и глухи започват да чуват, мъртви биват възкресени и на бедните се благовества.Блажен е този, който не намира в Мен нищо скандално“.
Така е било писано и за този „Бен Израел“ (син на Израел), който сега дръзко желае в него да се изпълнят всички обещания на този Нов Завет, „защото на всички, които повярваха, им даде силата да станат Божии чада“.
„Ето, идат дни, казва Господ, Когато ще направя с Израилевия дом и с Юдовия дом Нов завет, не такъв завет, какъвто направих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя, защото те престъпиха Моя завет и Аз се отвърнах от тях, казва Господ.
Но ето заветът, който ще направя с Израилевия дом след ония дни, казва Господ – ще положа закона Си във вътрешностите им и ще го напиша в сърцата им – Аз ще бъда техен Бог и те ще бъдат Мои люде.
И няма вече да учат всеки ближния си и всеки брат си, казвайки: 'Познай Господ!', защото те всички ще Ме познават – от най-малкия до най-големия измежду тях, казва Господ, защото ще простя беззаконието им и греха им няма да помня вече.
Така казва Господ, който дава слънцето за светлина денем и отрежда луната и звездите за светлина нощем, който повдига морето и вълните му бучат, Господ на Силите е името Му. Ако тези наредби престанат да действат пред Мене, казва Господ, то и потомството на Израил ще престане да бъде Мой народ завинаги“.
(Еремия 31:31-36)
ПОСЛЕПИС
Скъпи читателю,
Благодаря ти, че търпеливо си проправи път в заплетения живот на един светски човек. Признавам, че и аз самият с неудобство и срам препрочетох първоначалното издание на книгата в процеса на редактиране и добавяне на този послепис. Нищо не съм махнал, нищо от това, което има съществено отношение към разказа за показаната към мен милост, а само тук-таме добавих или промених няколко думи, които вярвам, че подчертават или поясняват смисъла.
В оригиналното издание на книгата името на първата ми съпруга беше заменено с псевдонима Хелга, а в това издание тя е с истинското си име – Марго. Най-вероятно тя е вече починала, защото всичките ми усилия да открия следите ѝ през годините се оказаха напразни. Тя просто се изпари. Мога само да се надявам, че молитвата да приеме Господ, която повтори след мен, когато за последно говорихме преди толкова много години, не е била напразна. Тази малка книжка може да се окаже неин единствен помен, макар на моменти описаното да е потискащо, а ако тя е все пак е още жива някъде, този дневник може да насърчи някого от читателите да се помолят за нейно вечно добро. Дано това премазано и измъчено късче от човечеството, което така добре олицетворява своето поколение, да изпита прегръдката на Бога, който винаги е скърбял заедно с нея във всичките ѝ страдания (за голяма част от които аз бях тогава отговорен).
Възможно е да си видял и себе си на тези страници, някакво отражение на твоите собствени борби, в такъв случай няма да съдиш твърде строго все още изгубения човек, който е описан тук. Съсредоточи се по-скоро върху забележителната милост на Бога, който, като Небесна хрътка, ни преследва неуморно, докато ни настигне. Още се удивявам на тази безусловна любов и на това огромно търпение, което не само ни спасява, но и ни съпътства в духовното пътуване, което милостта Му прави възможно. Надявам се да си започнал това пътуване, чиято последна точка е небето, а чието начало, от раждането на Неговия Дух в нас, зависи единствено от това да призовем Неговото Име.
Тридесет и пет години изминаха откак самият аз бях призован и за тях може да се напише още една книга. Къде ли не пътувах по този свят в преследване на Неговите цели! Как ли не съм бил благославян, докато съм проповядвал Словото Му! Какви ли не неща съм виждал, когато ми е разкривал тайнствената си воля и планове! Каква ли не вярност ми е показвал в грижата Си за нашия живот, семейство и общност!
Светът, в който пътувах в търсене на истината преди едва тридесет и пет години, вече не съществува. Неумолимият упадък, насилие и поквара обезобразиха това, което днес ни изглежда, в светлината на тези огромни промени, като един по-просто устроен и по-добър свят. А краят още не е настъпил, макар да наближава все по-бързо. Моят народ, Израел, изпитва несигурност и нарастващо недоумение пред опасностите, които го дебнат. Цялата нация, във и отвъд границите на държавата, си задава същите въпроси и преживява същите житейски дилеми, които измъчваха и мен. Няма съмнение, че Бог има пръст в това, което през което те преминават, също както дърпаше конците и на моя живот – за да ни доведе чрез създадените от собствените ни грешни ръце обстоятелства до истинска среща с Него. Дано се сломи силата на светското ни заслепение, колкото и мъчителен да е този процес, и дано ни огрее неговата Вечна Светлина.
Артър Кац
Ноември, 2000 г.
