Оукланд, Калифорния
5 май 1967
Минаха почти три години, откакто не съм записал нищо в този дневник. Нямах намерение да пиша отново, но тежките събития от днес следобед ме развълнуваха и принудиха да изровя тетрадката изпод камарата училищни бумаги на бюрото ми и да запиша това.
Преди малко се върнах от погребението на Саул. Службата беше мирна и величествена. Още усещам колко силно ме стискаше за ръката Ингер, докато вървяхме след групичката опечалени вън от параклиса. Мекото следобедно слънце проникваше през вратата в полумрака на помещението и създаваше у нас впечатлението за изход от мрака на болката и страданието към прекрасната светлина на вечността.
Бях потресен от внезапната и неочаквана смърт на Саул. Той беше повярвал едва отскоро. Знаех, че от известно време сериозно обмисля призива на Исус да Му предаде живота си и въпреки това бях силно развълнуван, когато ми се обади, плачейки, и ми разказа за откровението, което получил, докато си бил у тях, в хола.
Говорихме за последно преди шест месеца. Готвеше се да заминава за Европа със стипендия, играхме тенис сутринта и след това се върнахме у дома, където Ингер ни направи закуска. След това поговорихме около масата. Още не знаех колко дълбоко е било духовното му преживяване, дали просто се е докоснал до Месията или е влязъл в заветни отношения с Него. По-късно ми писа от Англия за Санди – момичето, за което смяташе да се ожени веднага след като се върне от Европа.
Следващото нещо, което научих беше, че е починал. Той и Санди тръгнали от Вашингтон да прекосят страната с кола през медения си месец. В Невада спрели в някакъв мотел. Санди го учила да плува и после го оставила да си почива до басейна, а тя се качила до стаята им. Когато се върнала го намерила във водата с лицето надолу, а главата му носела белег от удар при падане.
Санди беше живяла едва седмица със Саул, но дълбоко ме трогна със силата и смелостта си. Излъчваше мир и спокойствие.
„Арт, знам, че Саул беше вярващ“, ми каза тя следобед. „Всяка вечер четеше Библията през медения ни месец. Вечерта преди да умре ми каза: „Не разбирам как някой евреин може да отрече, че Исус е Месията, след като прочете пророците и Новия Завет“.
Саул беше единственият ми приятел, който не ми обърна гръб, след като му разказах за срещата си с Исус. Той единствен ме слушаше внимателно и му разказвах надълго и нашироко за това какво съм преживял. За разлика от Бети и Марти. Бети изпадна в такава необуздана истерия, когато се опитах да ѝ разкажа, че ми се наложи да изляза от колата ѝ на един светофар и да се прибера пеш. По друг начин реагира и Сид Цимерман, който ми подари първия ми Нов Завет и чието последно писмо още е на бюрото ми: „Арт, виж, трябва да ти кажа, че няма смисъл да се хабиш с мен. Радвам се, че си намерил щастие, но ако обичаш, недей го тръби и не насочвай мегафона си към мен. Аз просто отказвам да приема която и да е идея, според която Бог може да бъде облечен в текст, проповядван или почитан. Не ме удовлетворява това напъхване на Бога в един човек на име Исус...“.
Скъпи Сауле. Сърцето ми се къса при мисълта, че можех повече да съм с теб и да се молим в Духа – да обсъждаме дълбоките Божии въпроси. Мисля за всички онези часове, прахосани в празни приказки. О, мой стари приятелю, колко хубаво щеше да е, ако бяхме прекарали това време в изследване на вечните неща. Ти вече се радваш на тази привилегия, а аз трябва да чакам.
Ясно разбрах каква част от живота си съм прекарал в празни приказки през първата вечер след завръщането си в Калифорния. Една бивша колежка от училището беше поканила мои стари приятели на парти. Седях там необичайно тих и не усещах нужда да говоря. Бог ми беше дал нов мир. Моите така наречени интелектуални приятели се горещяха във великите си дискусии. Пера хвърчаха, а аз бях напълно безучастен. В полунощ някой се обърна към мен и ми каза: „Арт, какво ти е? Цяла вечер си необичайно мълчалив. Това не си ти. Обикновено си в центъра на тези разисквания“.
„Съжалявам, казах, но за мен този разговор просто няма никаква връзка с живота“.
Странно, че се изразих точно така, защото до този момент не се бях замислял колко вярно е това, което казах. Бог ми беше показал току-що как така наречените интелектуалци се наслаждават на самото приказване и колко безплодно е това в действителност.
„А кое, според теб, е свързано с живота?“, ме попита тогава тази, която ни беше поканила. За миг замълчах, защото предишната вечер, като пристигах с автобуса в Калифорния, си бях казал: „Господи, ще си мълча, защото още не е моментът да говоря и не искам да оплескам нещо, ако говоря за Теб“.
Но при този въпрос неизбежно се почувствах предизвикан. Знаех, че трябва да отговаря и за първи път да кажа пред всички какво се е случило в живота ми. Помолих се с половин уста: „Господи, дай ми сега правилните думи“. Разговорите секнаха и хората се обърнаха към мен. Бях известен на всичките си гимназиални колеги със своя радикализъм. Започнах да разказвам как Бог ме е привлякъл. Казах, че вярвам в дословната достоверност на цялото Слово Божие и че за мен Исус е Месията. Увиснаха им ченетата. Говорихме до три или четири сутринта. Бог ми разкри колко плитки бяха претенциите им за истинска радикалност и колко суетно, празно и позьорско беше перченето им с техните листовки, плакати и лозунги. За първи път видях ясно къде протича истинската революция.
Тези хора, които почти без изключение ходеха всичките на психиатър, които си правеха мръсно един на друг и говореха всеки зад гърба на другия ми настояваха, че съм „откачил“ и че аз, който се наслаждавам на Божия мир, трябва да отида на психиатър!
Давид отвори вратата на кабинета ми и, като надникна свенливо, прекоси стаята и седна на любимото си място, в скута ми. Извинението му беше, че му се е развързала връзката на обувката. Разроших косата му и изчезна – със сигурност да играе с по-малката си сестра. Остави на излизане вратата открехната и до мен достига сега аромата на супата топчета, която Ингер прави за вечеря. Каква прекрасна разтуха след напрежението на отминалата усилна седмица.
Вчера получих известие да мина през кабинета на директора. Бил получил оплаквания от родители, които изразили недоволството си от това, че говоря за Бога в класната стая и твърдя, че в Неговия „Път“ се съдържало решението на всички заплетени житейски проблеми.
Още ми горчи спорът, който водих на коктейла у Марвин Рот преди две години. В красивия му дом с изглед към залива срещнах един от моите бивши ученици в Ингълууд, който сега е рошав бунтар в университета. Помнех го като запален младеж, който навремето искаше да става свещеник в Презвитерианската църква. Тогава бях отхвърлил и осмял идеите и вярата му, бях се подиграл с неговата наивност. Онази вечер у Рот, с чаша в ръка, моят бивш ученик ми каза: „Ти беше прав, Кац. Исус е фашист“.
Странно как родителите не се възмущаваха от атеистичните ми разсъждения, но не пропуснаха да се оплачат язвително от християнството ми. А сега трябва да избирам или да си подам оставката, или... Дали да не напусна? Може би това е Божият начин да ме насочи към друго служение. Може би... Точно в момента не съм сигурен. Толкова неща се случват едновременно.
Днес следобед, след погребението, Ингер и аз стояхме на първото стъпало пред параклиса, когато видях Марго да излиза от сградата. Първо ме стъписаха призрачната ѝ фигура и изпитото ѝ безжизнено лице. Беше слаба, прегърбена, а очите ѝ бяха дълбоко хлътнали. Бях я виждал само веднъж след завръщането си от Европа. Посочих я на Ингер, която веднага започна да ме подбутва към нея. Марго стоеше на тротоара, пушеше цигара и се взираше с празен поглед в катафалката, която тъкмо тръгваше.
Ингер я обгърна най-естествено с ръка през кръста и каза простичко: „Аз съм Ингер“. Марго ни изгледа с любопитство, сякаш се опитваше да си спомни. Кимна с глава и каза: „Приятно ми е“. Погледна към мен и попита: „Ти как си, Арт?“. Гласът ѝ сякаш отекваше отдалеч.
Ингер я покани у нас за вечеря, но в очите на Марго не долових и следа от чувство или разбиране. „Това би било хубаво“, отвърна. И като смачка цигарата си на тротоара, слезе от тротоара и се качи в таксито, което току-що беше пристигнало. Имах странното усещане, че не ни разпозна наистина.
Утре Брит ще бъде в Сан Франциско. Обади ми се миналата седмица от Лос Анжелис, където е на посещение у приятели и ме помоли да я посрещна на автогарата. Подвоумих се и ѝ казах да ми се обади, когато пристигне в града. Два дни оставих мислите си да препускат необуздано. Но снощи, докато седяхме около масата след вечеря, четяхме от Библията и благодаряхме на Бога за Неговата милост и любов, си дадох сметка, че никога няма да мога да се върна назад. По-късно вечерта, докато с Ингер се разхождахме из квартала ѝ казах за изкушението си и за решението, което бях взел. Тя не каза нищо, само стисна ръката ми с две ръце, погледна ме отдолу с искрящите си очи, сбърчи нос и ме стисна още по-силно.
Благославяй, душе моя, Господа... който прощава всичките ти беззакония... който изкупва от рова живота ти... който насища с блага душата ти.
Като сложихме децата да спят, Ингер и аз също си легнахме. Аз мълчах и се взирах нагоре в тъмното, докато усещах спокойното дишане на Ингер до мен. Мислено се разходих из галерията от образи от миналото... лицата на онези, с които се бях свързвал и наранявал, които почти бях унищожил. Вглеждах се в един, после в друг, без да бързам, за да запомня всеки и да поплача. Първа беше майка ми, после Марго, Рейчъл, Брит... и толкова други. Списъкът изглежда безкраен. Някои, като Рейчъл, ги няма вече. Тя почина малко след като се върнах от Европа. Други, като майка, заемат все още важна част от молитвите ми. Да можеше да познае колко дълбоко и истински я обичам сега в Бога.
Ингер е винаги до мен. Усетих топлината на тялото ѝ и нежното докосване на ръката ѝ, тъй като инстинктивно усети, че се измъчвам. Обърна се към мен, сгуши лице във врата ми и ми прошепна нежно: „Обичам те, Артър, и Исус също те обича“. И в тези прости думи от това обикновено момиче намирам отговора на всичките си въпроси, изпълнението на всичките си копнежи, свършека на цялото си търсене.
Не се бой , защото Аз те изкупих,
Призовах те по име – ти си Мой.
Когато минаваш през водите, с тебе ще бъда;
И през реките – те не ще те потопят;
Когато тръгнеш през огъня, няма да се изгориш
И пламъкът няма да те обгори.
Защото Аз съм Йехова твоят Бог, Светият Израилев, твоят Спасител.
(Исая 43:1-3)
