ХАМЕРШЮ, Дания
2 юни 1964 г.
Разнежих се вчера следобед като прелитах над Дания. Беше толкова успокоително дивна със своите гори и тучни зелени и жълти петна. Ингер беше оставила за мен съобщение на летището и хванах автобуса за Ранерс, където тя ме беше чакала от часове. Изглеждаше по-добре, отколкото очаквах, с подутия си корем.
Първата ми среща със семейството ѝ мина доста добре – предвид всичко останало. Колкото и да бях уморен, Ингер и аз останахме да си говорим почти цяла нощ. За пореден път ме очарова с необичайната си сила и неподправеност, които ми е толкова трудно да опиша пред други. За първи път видях прекрасната ѝ естествено червеникава коса и розов тен, две неща, които винаги са ме привличали най-много в жените. Гледах я и си казвах, че пред мен стои най-голямото предизвикателството в живота ми. В нея има нещо, за което думата „дълбоко“ не е достатъчна. Повече от всякога усещам, че този „епизод“ е повече от проста случайност. Не ме напуска и усещането, че изборът ми ще предопредели и смисъла на целия ми живот.
Що се отнася до проблема с бъдещото на Ингер, виждам, че трябва скоро да поема ангажимент, защото ако ще живее в апартамента си в Копенхаген, трябва да ѝ помагам. Няма да ѝ лесно да е далеч от родителите си и при това вързана с малко бебе. Чувствам почти свръхестествено присъствие с нас в стаята, като че Бог надава ухо и наднича да види какво ще реша. Както обикновено егоист – намирам идеята да живея в Копенхаген за привлекателна – там вероятно ще мога да рисувам, да пиша и да продължа образованието си на спокойствие. Възможно ли е такова да е и Божието намерение?
Седя сега в тази дневна, която ми е толкова непозната, малка прашинка в космоса, безкрайно любезен и прочувствен, разбира се, а наоколо семейният живот продължава необезпокояван. Срещу мен седи и шие, в мир със себе си, това странно некомплицирано мъниче, чиято любов към мен е тотална и безусловна, носейки най-естествено в подутия си корем необичайното съчетание на древни и коренно различни гени, което скоро ще стане, с каква цел само Бог знае, една чудна и нова реалност във вселената. Странно, странно, странно, че стигнах до този необясним за мен брод. Какво означава всичко това? Защо? Не е възможно всичко да е случайно, без смисъл и цел.
Същевременно съм напълно свободен. Мога да направя, каквото поискам – мога да си изляза след пет минути и това момиче няма дори да се опита да ме спре. Тя не иска нищо и все пак аз съм всичко за нея. Намирам се на решаващ кръстопът в живота си. От моралния ми избор зависи повече или по-малко какъв човек избирам да бъда. С една дума мога да отложа – кой знае за колко време – завръщането си в Щатите, призванието си, възможната реализация на моите „дарби“ и без много да го мисля, да се потопя в неизвестност. И въпреки всичко, докато размишлявам върху решението си, не знам как, но съм убеден, че всичките ми ходове вече са направени вместо мен и макар да е неизбежно да си блъскам главата над всеки един от тях, задължително ще бъда воден във всяко следващо решение до самия край. Все едно всичко е приготвено, преди да се родя.
Раждането съвсем е наближило, а аз съм почти без пукната пара и трябва да намеря някаква работа – да се надяваме такава, която да ми осигури достатъчно свободно време, за да рисувам. Копнея все по-силно да пиша, да уча и да продължа търсенето си, като се опитам да подредя живота си, както Бог иска.
ПИСМО ДО САУЛ ГОЛДМАН
ХАМЕРШЮ, 3 юни 1964
Скъпи друже,
Бих ти казал всичко, ако аз самият го разбирах и ако съм сигурен, че няма да ми се присмееш, но всичко е толкова странно и необичайно, че думите ми изглеждат безсилни да го опишат. Седя тази вечер в този дом на неевреи, в едно село от петстотин души, с всички тези датчани около мен, които не могат да обелят и дума на английски. Гледам това момиче с чудовищния ѝ корем и си мисля: какво правя тук? Как се озовах тук? Какво означава всичко това?
Имам чувството, че човек не е господар на съдбата си, но бива тласкан, манипулиран от сили, които не контролираме и дори не разбираме. Майката на Ингер е отчаяна. Не защото дъщеря ѝ е бременна – това е съвсем обичайно за много неженени датчанки – а защото е бременна от чужденец. Майка ми пък е отчаяна, задето Ингер е бременна. И не защото съм сторил нещо нередно, а защото нейната бременност може да ми попречи да изпълня целите, които тя си е поставила за мен! Ясна ти е картинката.
Ако не те смятах за „безмилостно“ логичен щеше да ми е по-лесно да ти пиша за това как се чувствам напоследък. А то е толкова неопределено и неизразимо, че ме е страх да го подложа на критичния ти прочит. Затова, Сауле, мойто момче, ако ме обичаш, отпусни за малко мозъка си и ми позволи да те докосна със сърцето си с надеждата, че не сме изгубили онова еднакво усещане за действителността и онази близост, която някога ми беше така важна.
Мили приятелю, аз съм дълбоко, дълбоко обезверен и знам, че това не е мимолетно настроение, а плод на дълбокото убеждение, че светът е едно наистина изтъркано, банално и безсмислено място. Цял живот хващам я този път, я онзи. Може често да съм бил отегчен, но пък винаги ме е крепял някакъв ентусиазъм, който да ме разпалва. Това приключи. Стигнах до последната улица и знам, че те всички са еднакви и съм уморен... уморен съм от всичкото това бродене, което не може да заглуши тъпата болка дълбоко в мен.
Какво значат тези тридесет и пет години? Какво съм сега? Какъв ли е смисълът на всичко това за моето бъдеще? Сякаш събитията ръководят мен, а не аз – тях. По-страшното е, че тази хлъзгава действителност от ден на ден ми изглежда все по-недействителна. А и назад да погледна, нима годините с Марго да са били „действителни“? Нима тази глупава, объркана жена с пропилян живот, която дойде да ме види малко преди да си тръгна от Израел, е всъщност моята майка? Нима това скъпо, търпеливо, любящо същество, което, докато пиша тези редове, ходи на пръсти, за да не ме безпокои, което носи детето ми в този огромен, почти комичен корем, е човекът, с когото евентуално ще прекарам остатъка от живота си?
Ала най-важното, но и най-загадъчното, е разтърсващото преживяване, което имах в Ерусалим – нещо, за което още се колебая да говоря. Казвам „колебая“, защото сега ми се струва толкова далечно и все пак толкова истинско. Каквото и да е било, случи се нещо, което промени безвъзвратно посоката на живота ми. Може и да е бавно, но нещо в мен се променя, нещо като промяна във вкуса.
Да, чувствам се раздиран от съмнение и отчаяние и даже, докато пиша това, се чудя дали да ти кажа „всичко“. Но двамата сме търсили Истината толкова дълго заедно – колко часове сме прекарали в безкрайно и изнурително събиране на зрънца истина, мъдрост и справедливост! Различавахме се по това, че ти беше теоретикът, перфекционистът, а аз – екзистенциалистът. И съвсем естествено на мен се падна да се катурна със сърцето напред и да изпитам всичко това, което сега се оказвам неспособен да пресъздам пред теб дори най-бегло. Всички мои теории за Бога, човека, греха, спасението, миналото, настоящето и бъдещето бяха взривени, стрити на прах, в един съвършен миг на мир и действителност.
Може би един ден, Сауле, ще успея да споделя с теб всичко това. Все още имам много въпроси без отговор – достатъчно, за да се въздържа от цялостно обяснение на преживяното. Но когато настъпи часът, ще наситя мозъка ти с новите ми открития относно истината и ще се опитам да ти покажа това, което знам, че е действително по начин, който да задоволи аналитичната ти любознателност.
Потеглих преди година гладен за преживявания, които да ме упътят към действителността. И я намерих (или тя ме намери?), но сега тя ме притиска като огромна тежест, която само притъпява чувствителността ми и ме прави груб и непохватен. Е, приятелю? Имаш ли нещо ободряващо да ми предложиш? Можеш ли да пробудиш у мен някаква надежда или и двамата капитулираме пред света? Само Бог може да подейства и да ме преведе през тая теснина (знам какво мислиш за това), но засега Той ме измъчва с мълчанието си и не ми говори, както ми говореха онези вярващи, с които прекарах последните четири дни в Ерусалим. (И сега, като ти разкрих това, вече можеш донякъде да си представиш новата посока в живота ми).
Сам виждаш колко отчаяно се нуждая да ми пишеш. Като видиш Марго, ѝ предай най-сърдечни поздрави от мен.
Арт
КОПЕНХАГЕН, 12 юни 1964
Току-що довърших книжката с меки корици, която си купих, докато Ингер беше в болницата на контролен преглед. Авторът е психоаналитик от Сан Франциско и темата е търсенето на смисъл. Книгата размъти горчилката в мен и ми върна унинието в душата, което ме накара да седна и да напиша тези редове.
Днес следобед дремнах и сънувах лош сън, в който Марго беше бременна и все едно ми обещаваше това дете. Щяхме да се срещнем и помня, че гледах отвисоко и я видях как излиза от някаква кола и отива до нещо като бряг на езеро. Изведнъж движенията ѝ станаха хаотични и разбрах, че е обезумяла. Когато се втурнах надолу по склона към нея, тя беше изчезнала и някакъв човек ми каза, че я били прибрали. По тона и погледа му разбрах, че ме обвинява за това, което ѝ се е случило.
Ингер ми каза, че съм говорил насън и съм викал Марго. От време на време ме заливат угризение и жал, като се сетя за Марго и се чудя как е и какво прави. Боли ме, като си помисля за болката, която съм ѝ причинил и никога няма да забравя ужасните сълзи, които се стичаха по лицето ѝ, когато я заведох в онзи приют за еврейки в Сан Франциско. И сега, както и тогава, ми идва да се блъсна с колата в стената, като си спомня мъката ѝ и моето свито, но кораво сърце. Нашите седем години брак са ме белязали неизличимо и се съмнявам, че някога ще мога или ще поискам да се отърся от тях.
Дори само споменът за нашата къща, символ на последната ни надежда, ме докарва почти до сълзи. Често се изкушавам да си представя, че сме отново заедно там и че можем да закърпим живота си. Помня я как с радост шеташе из къщата, готвеше, посрещаше гости. Бях твърде егоцентричен, за да я удостоя поне веднъж с признанието и благодарността, които заслужаваше, и знам, че по свой начин това допринесе много за емоционалния ѝ и психически срив. Моля се Бог да утеши тази наранена, често измъчена душа.
А докато пиша, до мен сега спи едно друго съкровище, с абсурдната си издутина, която наричам футболна топка, за която толкова жадуваше Марго и която сигурно щеше да спаси и брака ни. Но не ми достига мъдрост, за да кажа дали трябва той да бъде спасен. Не ми достига мъдрост и за да позная сърцето си и да кажа, дали в него има любов или не. Чувствам се толкова нежно привързан към тази, която сега наричам „коте“. Дали не виках така и на Марго? Представям си живота си и с двете, но може би било най-справедливо с Марго, която най-дълго е инвестирала в мен, макар тя да не беше, а може би и никога няма да бъде способна да ме обича така съкровено, както Ингер. Животът ми е пълна каша и всеки ден все по-ясно си давам сметка за кризата, в която се намирам и за своята неспособност да я преодолея. Не знам дали и самият Бог може да внесе ред в такъв живот.
Днес изпитвам някаква носталгия – но какво или къде е всъщност моят дом? Саул и Бети са ми като семейство, но те си имат свой живот и връзката ни едва ли ще е същата като се върна. Но какво тогава ще ми остане, освен да бродя неудовлетворен, измъчван от страстите си и както винаги способен на най-ужасните гафове. Ако имаше само някаква сила – отвъд простото ми спасение – някакъв начин самата Божия сила да се влее в мен и да ми даде да се измъкна от тези ситуации, в които винаги неизменно затъвам все пò и по-дълбоко.
Обислям да напиша роман, в който героят се опитва да възстанови брака си след дълга раздяла. В крайна сметка добрите му намерения обаче носят на жена му само нещастие и погибел. Сигурно и при мен ще се получи същото, ако пробвам това. И какво ще стане тогава с това бебе? Ингер е убедена, че накрая ще се върна при него и при нея, след като се разочаровам в Калифорния. Може би е права. Къде и с кого иска Бог да намеря пълноценен живот? Познавам се и знам, че само чрез любовта и разбирането на някой друг мога да намеря ключа към себе си. Дали ще успея някога?
КОПЕНХАГЕН, 17 юни 1964 (11:00)
Грохнал съм. Току-що се връщам от болницата, където видях Ингер и бебето. Роди ни се момче с черна коса. Има моя нос. Изобщо не е хубаво бебе, но го видях едва два часа, след като се беше родило. За Ингер е върхът на щастието.
Всичко беше толкова обикновено, че още не съм осъзнал колко важно нещо се е случило. Не изпитах нито едно от известните стереотипни реакции на голяма тревога, нервност, а след това радост – останах спокоен, даже малко навъсен, като видях бебето. Дали е защото чувам камбанния звън?
Вчера следобед с Ингер посетихме чичо ѝ и леля ѝ в Каструп, след това имахме гости докъм 22 ч. и после си легнахме или по-скоро аз четях, а Ингер си взе ръкоделието. Скоро след това тя почувства някакви болки, които ставаха все по-силни, макар че отначало ги помислих за обичайните ѝ нощни болки, които накрая ще отшумят. Бях приел бременността ѝ като нещо постоянно – огромната топка, болките – всичко това си беше някаква даденост и вече почти не ми се вярваше, че резултатът от него ще бъде едно бебе. Към три и половина през нощта вече бях сигурен, че няма шега, но тя не ми позволи да я закарам до болницата по-рано, защото ѝ били казали да очаква между осемнадесет и двадесет и четири часа предродилни болки и искаше да съм до нея, колкото може повече. В болницата не пускат бащите да чакат наоколо. Тръгнах си от болницата с очакването бебето да се появи вечерта или дори по-късно, но ме събуди братовчедка ѝ Соня, на която се обадили, че бебето се родило в седем и половина сутринта, само два часа и половина, след като я оставих там. Даже докато я болеше най-много, преди да тръгнем от апартамента, Ингер, както винаги неописуемо деликатна, ми се извиняваше, че ми нарушава съня и искаше да се затвори в кухнята, за да не я слушам как стене и плаче. Благодаря на Бога, че всичко е минало добре.
Бебетата никога не са ме трогвали, но семейството, което ни беше на гости вчера вечерта, дойде с осеммесечното си момче – едно красиво бебе, което се хихика и наблюдава внимателно и учудено всичко около себе си. Мен ме удиви фактът, че това дете вече имаше своя индивидуалност и беше самостоятелен индивид, а не просто някакъв аморфен вързоп. Рекох си: мога ли наистина да си позволя да пропусна и един етап в развитието на собственото си дете? И как бих го лишил от бащиното си присъствие?
Вече съм баща. Истина ли е? Все още ми е трудно да го повярвам! Дълго време си представях, че съм от тези, които са обречени никога да не станат бащи. Всъщност никога не съм бил като повечето мъже, които копнеят за син, а си представях, че този копнеж да оставиш нещо след себе си ще намери израз в някаква моя творба.
Но дали ние сме архитектите на собствения си живот? Бог ми показа колко безсилен и погрешим съм, често чрез обстоятелства, които взимат на подбив моята суета и самонадеяност. Мъничката простодушна Ингер ми става с всеки изминал ден все по-скъпа. Любовта ѝ към мен е огромна и странна, защото е напълно безкористна и няма нищо общо с външния ми вид, характер или успехи. И точно тя, след поредица от най-чудновати и ненагласени обстоятелства, е майка на детето ми. Опазеното през много поколения и хиляди години семе на избрания от Бога древен и заветен народ, започнал с Авраам, сега даде плод чрез съединяването на един евреин и една скандинавка. Насърчавам се като си помисля, че Давид, и даже самият Месия, са носили в себе си смесените гени на евреина Вооз и моавката Рут. Това е цяло чудо, което ми е трудно да повярвам, а какво предвещава то за в бъдеще дори не смея да си представя. Може във всичко друго да се проваля и животът ми да е безсмислен и неуспешен, но чрез мен бе създадено живо същество, със свой потенциал и в което има и щипка от моята лудост. Може би животът на моя син ще има повече смисъл от моя? Може би безумната страст, която ще наследи от мен, ще се смеси и укроти от преданата и блага любов на Ингер и това ще роди нещо велико, за което нито аз, нито майка му сме били способни?
Колко пъти в неистовите си и привидно безсмислени усилия майка ми е изразявала същите надежди за мен самия? Вечната надежда на човечеството, която обновява дните дни и ни крепи да не се отчаем и предадем – че един ден в сина ми, макар и току-що появил се на света, ще се изпълнят най-съкровените ми мечти и осуетени надежди.
Мислихме много как да го кръстим и накрая решихме да бъде Давид. Исках да има име, което да му напомня за древното му потекло, някакво еврейско име и това се хареса най-много на Ингер. Обичам библейския Давид – овчар, поет, цар, любимец на Бога и опиянен от Бога, макар и по човешки твърде похотлив и алчен. Пък така отдавам малко почит и на един друг Давид – бащата, който никога не съм познавал. Дай Боже да се покажа по-предан към сина си, отколкото моят собствен баща беше към мен.
КОПЕНХАГЕН, 19 юни 1964 г.
ПИСМО ДО РЕНА
Скъпа и свята сестро Рена,
Тази сутрин получих писмото ти, изпълнено с любяща загриженост и то ме убеди окончателно да пиша и аз. А не исках да пиша, защото подозирах, че това, което трябва да кажа ще те разочарова. Както правилно се досещаш, откакто заминах се „върнах в света“. Чета Библията само отгоре-отгоре и се моля съвсем малко, дори когато съм най-депресиран, когато ми се струва, че животът и светът нямат цел и смисъл. Известно време се съмнявах дори в собственото си усещане за действителност, чувствайки, че не аз ръководя събитията, а те – мен. Все едно изпуснах поводите на своя живот. Така ли работи „Святият Дух“, за който ти ми говори? Предаваме ли Му пълновластието над живота си, когато станем вярващи?
Погледнато положително, макар да не съхраних духовната жар, която се разпали в разговорите ни с теб, не съм се върнал към това, което бях преди, и по всичко личи, че дълбоко в мен действително е настъпила някаква промяна. Ти би го нарекла „новорождение“. Сътресението, което очаквах и на което се надявах да възстанови близостта ми с Бога, не се състоя с раждането на бебето. Така че си оставам в състоянието на недовършеност, в което винаги съм бил, и не успявам да схвана докрай факта, че се предадох на Исус – липсва ми много тази осъзнатост. Убеден съм повече от всякога, че Той е пътят и истината, но засега това изглежда остава само на умствено ниво и го няма цялостното посвещение.
Уилям Джеймс говори за волевия тип (за разлика от хората, чиято душевност е по-склонна на себеотдаване), при който прераждащата промяна обикновено настъпва постепенно и се състои в изграждането, парче по парче, на нов набор от морални и духовни навици. Така че може би все още има надежда за мен, въпреки че явно ще трябва отново да го постигна по характерния за мен, сложен начин, чрез изучаване и размисъл, вместо в драматично и мистично преживяване. Така се въоръжавам с познание, което ще ми помогне много в разговорите ми с така наречените съвременни хора, които отричат Бога и чиито редици едва наскоро напуснах аз самият, което впрочем си личи. Така че може би е пак Божий промисъл да премина през тази „умствена пустиня“. Чудя се дали ще ме познаеш във всичко това или начинът ми на мислене ти навява светски нотки, които са ти неприятни?
Доверявам ти всичко това най-искрено и се надявам, че не те натъжавам твърде много. Чувствам се силно привързан към теб, защото за мен ти си израз на нещо повече от Божий инструмент. Ценя твоята загриженост, имам нужда и на драго сърце посрещам съветите ти, като истински се надявам да не се откажеш от мен и да не ме сметнеш за „загубена кауза“. И така и така съм почнал, какъвто съм калпазанин и негодник, да си призная и още нещо: пак почнах цигарите и пуша колкото преди, ако не и повече. Какво друго да правя, за да не седя като чувал с картофи, когато съм в една стая с тълпа от любопитни хора, които ме преценяват от глава до пети и ме коментират, а аз не разбирам нищо, защото не говоря езика им? Като изключим това, в Дания всичко е „удобства и глезотии“, има хубава бира, пури, тютюн и трудно може да се устои на изкушението. Но въпреки всичкото им благосъстояние, въпреки напредъка им, не усещам в тях истинска радост и дори ми се струва, че дочувам техните въздишки и стенания от този живот.
20 юни 1964
Какво мога да кажа за последните две седмици? Все повече се затварям в себе си и умълчавам въпреки сърдечното отношение на роднините на Ингер и всички усилия от нейна страна да ме направи щастлив. В известен смисъл съм възпрепятстван да общувам нормално, защото не говоря езика им, но знам, че дори и да можех да говоря, не ми се разговаря. Само моята семпла Ингер е светъл лъч сред унинието ми и я чувствам все по-близка и неподправена с всеки изминал ден. Тя има широко сърце и силен характер. Неуморна и търпелива, тя несъмнено ще е много предана майка. Готова е да ме изпрати, при това още днес, ако това ще ме направи по-щастлив, и ми казва, че една минута, прекарана с мен ще я държи цяла година.
Още не знам дали да се връщам в Калифорния. Иска ми се да отида по много причини, но най-вече, защото не мога да преценя как точно ми се е отразила тази една година, докато не попадна отново в същата среда, т.е. докато не застана отново пред учениците си. Освен това, като изключим силното ми чувство за дълг към тях, вече осъзнавам ролята, която те изиграха, като ме караха да изляза от черупката си и постоянно да анализирам себе си издъно, да разбирам и подреждам мислите си в оживените си разговори с тях. През изминалата година бях пасивен наблюдател, като гъба, която попива преживявания, но отвътре вече ми идва да започна да давам. И на това, че не го правя, дължа до голяма степен мрачното си настроение.
От друга страна, не мога да избягам от чувството за отговорност към Ингер и бебето. Бракът би бил почтено, но абсурдно решение. С Марго ни свързваха далеч повече сходства, отколкото с Ингер. Ние дори не говорим същия език. Не мога да ѝ обещая нищо, освен малка финансова помощ за детето, а тя дори и това не иска. Какво да правя? Не, не, това не е въпросът! По-скоро: какво преследва Бог с всичко това? Но как говори Той? И как да чуя гласа Му?
ПИСМО ОТ САУЛ ГОЛДМАН
19 юни 1964 г.
Откакто прочетох последното ти писмо, ме гризе чувството, че съм длъжен да ти отговоря без да се бавя, но честно казано не знам какво мога да кажа, което няма да ти прозвучи глупаво. Писмото ти прилича на зов за помощ – или утеха – но не мисля, че наистина ги искаш и съм почти сигурен, че моята духовна енергия няма да ти е достатъчна, за да превъзмогнеш депресията си. Правя този увод, защото знам, че ще кажа някои глупави неща и искам да се застраховам още в първия абзац.
Казваш, че Бог те измъчвал с мълчанието си. Ако за миг мога да вляза в ролята на религиозен човек (нали съм универсален, не забравяй), позволи ми да кажа – и това е нещо като клише, предполагам – че ако някой пита защо Бог мълчи, то може би грешката е в този, който задава въпроса. Не се шегувам. Може би истинското значение на твоето търсене е, че действията ти са те довели до точката, в която животът изглежда няма никакъв смисъл.
Позволи ми да кажа две думи за себе си. Аз съм всичко друго, но не и щастлив. Отивам в офиса сутринта и се прибирам вечер доста уморен. Често си задавам въпроса: „Колко дълго ще продължавам така?“. Тогава си представям, че се връщам към преподаването. Никога! Под достойнството ми е – сериозно говоря – да се занимавам с малоумници. Моля те, да помниш, че още съм в ролята на религиозния човек. А малоумник, ако щеш, е нерелигиозният човек, който няма да направи никакво усилие да изживее този живот с жар и да се опита с дадените му от Бога способности да разреши загадката, която представлява човек. Четох писмото, което беше пратил наскоро до Бети. В него споменаваш, че се кокорчиш пред корема на Ингер и се чудиш за какво иде реч. Е, искам да ти кажа, че според мен всичко е наред. Има още надежда за теб.
Та, какво точно исках да кажа? Нещо в този дух: това, което ти се е случило може да се обясни романтично или по най-прозаичния начин: „Кац преспал с някаква shiksa1 в Дания“, но истината е някъде между двете крайности от възможни обяснения. Животът е колкото духовен, толкова и прозаичен. Какво по-ясно от това? Знам със сигурност, че това е вярно. Знам, че не е нужно да съм учител, за да съм духовен или пък за да съм част от света на идеите. Достатъчно е да осъзнавам човешката загадка така, както ти я осъзнаваш в момента.
Погледнато по друг начин, започвам да си мисля, че има надежда за сериозния човек на тридесет и няколко, ако същият не престава да бъде безмилостно честен относно собствения си опит. Вярвам, че в миналото съм се подглъгвал по купища фалшиви митове. Вече съм имунизиран. Вече приемам неподправения ужас, който се крие под повърхността на нещата, и полагам всички усилия да не се срещам с него толкова често, че да започна да се чувствам неудобно от хитрините, с които бягам от реалността. Животът ми е толкова изпразнен и лишен от смисъл, че ако си намерил някакъв отговор, какъвто и да е отговор, който да утоли този духовен глад, то аз искам да го чуя. Подозирам, че Исус е придобил някаква реалност за теб (близко ли съм?). Изтръпвам при тази възможност, но ако в това има някакъв отговор на човешката мизерност, празнота и повърхностност, съм готов да разсъдя обективно над всяка истина, до която си достигнал.
Дали всички тези приказки ни водят някъде? Мисля, че се нуждаем от дълъг разговор лице в лице. Ще има ли такъв скоро? Връщаш ли се да преподаваш в Ингълууд? Мисля, че ако се върнеш, ще ти се стори по-скоро скучно. Може би трябва да останеш в Дания за няколко месеца. Не забравяй, че имаш пари в пенсионния фонд. Давам си сметка, че ти предстои трудно решение, но решиш ли нещо се придържай към него. Какво друго му остава на човек?
Мисля, че още имам много възможности за в бъдеще, но за да се възползвам от тях, ще трябва първо да променя мисленето си. И след този загадъчен намек ти казвам доскоро.
КОПЕНХАГЕН, 28 юни 1964
Вчера срещнах случайно Ларс – датчанинът, с който се запознах в месианската общност в Ерусалим. Интересното е, че го видях в деня, в който писах и на Рена. Припомнихме си някои неща и му споделих своите съмнения и духовното си безсилие. Ларс ми напомни, че съм влязъл в „заветни отношения“ с Бога, също като Авраам. Трябва просто да поискам изпълнението на обещанието. Бог взима насериозно този завет, независимо аз какво мисля за него.
Каза ми: „Спасението не е едното признаване на Исус като Спасител. Освен него имаме и възможността да получим самата сила на Бога в нашите умове и тела чрез процеса на изпълване с Божия Дух“.
Веднага разпознах израза, който използва и Рена. Ларс продължи, целият излъчваше енергия, така както си пиехме кафето в едно малко кафене на открито. „Това става като предадеш духа си на Божия Дух. Няма как със свои сили да изпиташ този живот, изпълнен с радост, Арт. Човек получава вътрешна стабилност в един нестабилен свят само когато силата на Божия Дух проникне в най-съкровената част на сърцето му“.
Разбирам много малко от това, което ми каза, но не мога да отрека, че ми говореше със сила. Нито мога да отрека, че ревностната му позиция е свидетелство за собствения му живот. Ларс ме покани на събрание на вярващи снощи. Всичко беше много странно. Насладих се на атмосферата, въпреки че не разбрах и дума от това, което се проповядва. Ларс ми превеждаше шепнешком някои неща, но повечето време седях сам и размишлявах. Бях си старият Арт Кац и едновременно с това Арт Кац, на когото се беше случило нещо. Знаех, че съм стъпил едновременно с по един крак в два различни свята – духовния и физическия – и бях нещастен и в двата. Негоден и за двата.
Казах си: „Кога най-накрая ще мога наистина да проумея какво ми се случва и да продължа напред?“. Тогава чух глас, ясен и доловим глас, който ми каза: „Имай търпение. И това ще стане“.
Огледах се, но изглежда никой друг не го беше чул. Ларс внимаваше в проповедта, която беше на датски. Казах си: „Кац, и това се случи! Изперкваш! Не издържаш на напрежението и вече чуваш гласове“.
Но гласът беше действителен, твърде действителен, за да махна с ръка и да го сметна за игра на психиката ми. Това беше гласът на Бога, който ми каза, че един ден ще довърши започнатото в живота ми. Въпросът ми е ще издържа ли дотогава?
20 юли 1964
Нещо се роди в сърцето ми тази вечер. Цял следобед бях разстроен от намеците на някои познати, според които Ингер била имала много гаджета, следвала моментните увлечения на сърцето си и че ако не съм бил аз, щял да бъде някой друг, и тя можела лесно да се омъжи за друг мъж, като си тръгна.
Казах си: „О, не! Ингер? И тя ли? Пак ли съм бил измамен? Лъгала ли ме е или се е забавлявала с мен, криейки някои неща?“. Отвориха се стари рани и Ингер, като видя смутеното ми изражение, бързо ме убеди да ѝ призная всичките си подозрения. Погледна ме право в очите и ми каза, че никога не ме е лъгала, нито е крила нещо от мен. Само един поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че не е трябвало да се съмнявам.
Гледам я с бебето, как го държи в обятията си, малката му глава мушната под брадичката ѝ, как го поглежда отгоре и сияе от обич, гордост и нежност и ми се стори сякаш винаги е била майка. Раната ми се затвори и на нейно място в сърцето ми се прокрадна нещо ново – нещо подобно на мислите, които съм имал само насън – едно чувство на любов към Бога, към нея, към бебето, една любов, която те изпълва, удовлетворява и прелива от теб.
Знам, че сключих завет с Бога, но дали не съм сключил и нещо подобно и тайнствено с Ингер? Дали не трябва вместо да се тормозя и да търся разбиране, просто да се отпусна и да поискам обещаното? Усещам, че излизам от тази пустиня и през деня ще ме води облачен стълб, а през нощта – огнен. Не знам какво предстои, но за първи път, и въпреки че пътят ми изглежда все още преграден от Енаковите исполини, долавям във въздуха аромат на мляко и мед.
„После Господ ми каза: „Достатъчно обикаляхте тази планина! Тръгнете на север“. (Второзаконие 2:2-3)
1 Shiksa – презрително от иврит, през идиш, за съблазнителна нееврейка (бел. прев.)
