Виена, 29 май 1964
Изминаха едва три дни откакто майка ми пристигна в Израел и аз се качих на самолета за Виена. Период, изпълнен с изводи и последствия, които повече усещам, отколкото разбирам. Същевременно ми е изключително важно да мога да я анализирам. В тази кратка среща с майка ми видях всички „признаци“ на светското, които трябва да се подготвя или да приема, или да отхвърля.
Посрещнах я в Хайфа, при акостирането на кораба Шалом. В момента, в който спускаха подвижния мост, чух гласа ѝ да се извисява над глъчката и шума от тълпата. Нищо не се беше променило – същите изцъклени очи, същата нервност в чертите, обърканост и дразнеща пискливост в гласа – всичко сочеше, че си бе все същата. Бях много разочарован.
Била сбъркала в избора си на партньорка за пътуването и сега не знаеше как да се отърве. Другата жена беше неспирно мрънкало, вечно се пречкаше, истинско бреме. Колко типично за майка ми – да си сплете сама короната от тръни.
Пет минути разговор ми трябваха, за да разбера, че за съжаление всяка надежда за истинско общуване бе напразна. Преживяното в Ерусалим, едва предишния ден, беше много живо в мен и въпреки това именно за духовните неща ми беше най-трудно да говоря. Какъв контраст, като сравнявам с Рена! Двете изглеждат олицетворение на две съвършено противоположни ценностни системи. Рена ме увещаваше да служа на Бога и Неговата правда безусловно, а майка ми набляга на това, че съм длъжен да мисля за своя (и косвено за нейния) личен успех и удовлетворение. Усещам за първи път сблъсъка на мирогледи, а майка ми въплъщава духа на светската практичност.
Всичко се въртеше около Ингер, разбира се. Докато Рена ми посочи, че ще се наложи да обмисля брака, като едно почтено решение, майка ми най-много се бои от това да не се оженя. Опитах се да ѝ обясня, че нямам намерение да се женя за Ингер, а че просто съм обещал да бъда с нея около раждането на бебето. Тя обаче се опасява, че ако се върна в Дания, ще бъда достатъчно разчувстван, че да извърша нещо необмислено и да се обрека на едно невзрачно съществувание, като пропилея живота си в домашни грижи в Дания. Смята, че ще занемаря и в крайна сметка ще погубя своите дарби, които тя ми е предала, заедно с всичко, което те могат да ми осигурят в бъдеще.
Бях много впечатлен от аналогията с Мойсей, която използва Рена – роден като принц и гласен за бляскаво бъдеще в Египет, той обаче „губи“ четиридесет години в неизвестност като овчар, преди да поеме задачата, която Бог му възлага. Освен това тези години са били подготовка, без която той не е можел да изпълни задачата си. Според Рена Бог може да поиска Дания да е моята „пустиня“, макар това да би изглеждало като отвръщане от Божието дело, от моето учителстване в Калифорния. Каза ми, че е възможно Бог да е подготвил дарбите ми за „служба на евангелието“ и спомена как Павел прекарва три години в една римска провинция преди да започне да апостолства. Това поласка самолюбието ми, макар да знам, че самите тези дарби не са лично мои, а са ми били дадени, за да ги посветя в служба на Бога.
И на фона на всичко това постоянно ме гложди бъркотията с Марго. Знам, че връзката ми с нея никога няма да се скъса. Разводът всъщност не решава нищо. Той е просто публичното признание, че сме се провалили. Самият проблем остава и сега, като се покорявам на Бога, откривам, че Исус се изказва доста рязко за развода и повторния брак. Нанизах се на рогата на ужасна дилема и майка ми с нейните почти истерични настоявания никак не ми е от помощ.
Още с първия разговор разбрах, че няма да издържа цяла седмица в компанията на майка ми и нейните приятели. Затова използвах Виена като извинение, за да избягам няколко дни по-рано, но все пак да пристигна в Дания на 1 юни, както бе по план. В бърборенето на майка ми видях пълния банкрут на егоистичните ни напъни, които никога не ни носят удовлетворение и човек е накрая още по-отчаян и празен. Изпитах съжаление към тази жена, която беше научила толкова малко и която сега плачеше за това да придам смисъл на живота ѝ. Видях колко си приличаме, но видях и как нейната жизненост, физически чар и сила на характера са били похабени от едно безсмислено настървение. Същата съдба със сигурност ще ме сполети и мен, ако хвана сега погрешния завой. Само Бог може да ме отведе в безопасност. Дните във Виена бяха приятни, макар да не намерих в самия град онова великолепие и онази жизнерадост, които очаквах. Добре ми се отразиха двата излета до Wienerwald (Виенската гора), където прекарах голяма част от времето, за да се оттърся от срещата с майка ми и за да набера сили за това, което ми предстои. Замъците Boden и Kreuzingen са възхитителни.
Последната вечер направо летях от Boden към Volkoper, където щях да гледам Die Lustige Witve (Веселата вдовица), скочих в трамвая, потен и задъхан, и се озовах лице в лице с едно високо, елегантно и очарователно момиче, което ми се усмихна и учтиво отговори на въпросите ми и ме упъти. На слизане се обърна и ми каза Auf Wiedersehen. Жегна ме нейната прелест и желанието, което събуди у мен. Оперетата и чудесните ѝ арии, които после не те напускат, само подсилиха меланхолията ми и изведнъж си дадох сметка, че сладострастието ми само очаква удобен случай. Опитът ми с Йешуа до момента беше достатъчен, за да ми донесе нова посока и нов порив в живота. Но все още се нуждая от нещо повече, което да ми позволи да преодолявам изкушенията и да ми помогне да живея за Него.
Срещнах един млад американец в младежкия хостел, който беше дълбоко объркан и тревожен за живота си, макар външното му спокойствие и сладкодумие да не го издаваха. Озовах се в положението да му говоря за Христос, а той ми призна притесненията си относно сексуалните си и хомосексуални преживявания. Защо да се тревожи човек за своята сексуалност, го попитах, ако я остави тя да се развие постепенно и в любов, а не крадешком в хаотични епизоди? Да се провалиш няма да е толкова катастрофално в личен и психологически план, ако човек не се прекланя пред себе си. Прекарахме деня заедно, разхождахме се из гората и му разказах малко за моето собствено духовно странстване, като се опитах да му намекна, че ще намери много утеха и дълбочина, ако приложи в живота си евангелията, които и той, както и много други, беше отхвърлил като нямащи нищо общо с живота и действителността. Знам, че прие думите ми и че го накарах да разбере, че идеята за Бог не е противоположна на модерния, „изтънчен“ ум. Още веднъж получих чрез него потвърждение, че животът на човек не може да бъде пълноценен без Бога. Той обаче нямаше смелостта да приеме това с вяра и се отнесе с присмех към идеята, че сексуалното отклонение е само симптом, както казва Юнг, на някакво по-дълбоко духовно терзание. Твърдо отрече вероятността отношенията му с майка му да стоят в основата на неговите сексуални аномалии, както и възможността да се промени, ако получи спасителна прошка и милост. Вероятно разговорът се отрази по-добре на мен самия, отколкото на него, защото ми помогна да си изясня собствените си убеждения. Интересното е, че първите двама души, на които се опитах да „свидетелствам“ – майка ми и Джон – не ме разбраха и или осмиваха подигравателно, или игнорираха думите ми. Надявам се това да не е някаква поличба.
