От Него бягах –
нощем и деня
От Него бягах –
зими, есени, лета
От Него бягах –
лабиринти в мислите си издълбах
През сълзи и в смях
от Него крих се
Крила си изработих от надежди
Гмурнах се в мрака непрогледен
на бездънни страхове
Стъпките неумолими
аз да заглуша
Но те долитаха до мен
Неизменни
Постоянни
Той винаги премерен е
величествен
Все по-близки
Неизбежни
Заглушаваше ги само Глас настойчив:
„Предаваш ли ме,
всичко тебе ще предава“.
Беззащитен, примирено чакам
удара на любовта Ти!
Доспехите ми свлече,
част по част разсече!
На колене съм вече,
не воювам,
Заспах, си мисля,
после се събудих
и бавно заоглеждах се –
в унеса си
аз оголен бил съм …
Франсис Томпсън, Небесната хрътка
МЕСИАНСКО СЪБРАНИЕ
Ерусалим, 22 май 1964
Събитията от последните няколко дни ми се струват толкова невероятни, че не знам как да ги предам в този дневник. Понякога и аз се чудя дали наистина са се случили. След няколкото дни с Бен в Еврейския университет той ми уреди да посетя една хасидска общност, за да видя отвътре как живеят ултраортодоксалните, т.е. благочестивите, евреи. Според него там съм щял да видя юдаизма в най-добрата му светлина и в най-автентичния му израз. Съгласих се да отида и с нетърпение очаквах най-доброто, което юдаизмът може да предложи.
В четвъртък, т.е. вчера, взех автобуса от Еврейския университет. Бях пътувал оттам много пъти, но не знам как стана, че се качих на погрешния автобус. Скоро видях, че се движим в абсолютно неизвестна за мен част от града. Повозих се още малко, опитвайки се да разбера къде съм, но разбрах, че вече въобще не се ориентирам и слязох от автобуса, да питам за посоката.
Влязох в една малка книжарница – първото магазинче, което видях – и помолих жената зад щанда да ме упъти. Тя ми отговори на английски и ми каза къде да хвана автобуса, който ще ме върне в позната територия. Като се обърнах да си ходя, погледнах към рафтовете с книги. Библии! Коментари! Нови завети! Бях удивен, обърнах се и се вгледах в жената зад щанда, която приличаше на същинска еврейка.
– Какво е това място?
Тя се усмихна широко и ми отговори:
– Ние сме общност от евреи, които вярват в Месията Исус.
Нещо в мен се опъна и се скъса. Усетих същото нещо, когато четях Новия Завет в Йонийско море.
– До книжарницата е и малката ни църква, продължи тя.
Едва беше изрекла тези думи, когато чух друг глас, вътре в мен, да ме вика по име! „Арт“, го чух да казва, „не си тръгвай!“.
Бях смаян. Кац, скептикът... Кац, твърдоглавият емпирик ... да чуе глас – Гласа на Този, с когото си имам работа! Да ми заповядва – при това без обяснение! На мен, роденият бунтар, който не съм се прекланял пред ничий авторитет на тоя свят! Послушах го и останах четири дни в тази забележителна общност от вярващи. Тези скъпи хора се молиха за мен, обясняваха ми как Бог ни спасява, разтвориха пред мен Писанията, за да ми покажат безбройните пророчества за Месия, които са се изпълнили дословно с Исус в Новия Завет. А аз не можах да разбера нищо! Не е ли удивително, че аз, който никога не съм имал проблем да разбера марксизма и всички други съвременни идеологии и философии, с които се бях занимавал, не можех да разбера това!
Преспах на една пейка в малката църква. Тази мила жена, Рена, ми посвети цели часове, за да отговори на въпросите ми и някои от другите, заедно с нея, прекараха също толкова време, за да се молят с мен и за мен. Защо е такава борба, за да повярваме?
Юнг говори за психиатъра, който не можел да помогне на пациентите си, защото те усещали отвращението му от моралното им състояние, което му разкривали. С Рена не беше така. Казах ѝ всичко за себе си и тя ме слушаше. Не я уплаши зловонието от дълбоките помийни ями в моя живот, когато разчупих пред нея прогнилата си черупка. Нито веднъж не трепна. Нито веднъж не ме осъди. Прие ме какъвто съм и ми показа, че ме обича. Никога не съм се чувствал така приет... такава безусловна любов... такова разбиране.
Втората вечер говорихме разпалено по време на скромната ни вечеря. Обясних им, че не съм съвсем евреин в религиозния смисъл, а по-скоро в екзистенциалния. Безпокоят ме много неща, дълбоко еврейски дилеми, които намираме и в съвременните еврейски писатели, търся смисъл и идентичност. Какво съм аз? Кой съм аз? Какво означава да си евреин? Аз съм човек, който не може да намери мястото си – нито сред своето поколение, нито в света. Чувствам се създаден за свят на истинска справедливост и братство, но досега не съм бил в състояние нито да проумея как, нито да постигна това в един шаблонен свят от училища, бракове и синагоги.
Не само задавах въпроси на тези странни хора, но и спорих с тях. Знам, че при онова първо четене на Новия Завет преди повече от четири месеца, Бог изля върху мен откровението за своята истина. Накара ме да разбера, че има жив Бог и че Месията Исус е негов Син. Отвращаваше ме обаче идеята да се превърна в стандартния „християнин“. Изглеждаше ми несъвместима с живота ми и обидна за интелекта ми. Рена ми каза, че има огромна разлика между институционалното, традиционно, нееврейско християнство и живота на „завършения евреин“, на духовно новородения вярващ. Беше ми много трудно да схвана това. Много съм объркан и ще прекарам отново нощта на пейката в малката църква; ще чета, докато се затворят очите ми.
„А Яков остана сам. И един човек се бореше с него до зазоряване, който, като видя, че не му надвиваше, докосна ставата на бедрото му, и ставата на Якововото бедро се извади, докато се бореше с него. Тогава човекът рече: 'Пусни ме да си отида, защото се зазори'. А Яков каза: 'Няма да те пусна да си отидеш, докато не ме благословиш'. А той му каза: 'Как ти е името?', отговори му: 'Яков'. А той рече: 'Няма да се наричаш вече Яков, а Израил, защото си бил в борба с Бога и с човеци и си надвил'. А Яков го попита, като рече: 'Кажи ми, моля, твоето име'. А той рече: 'Защо питаш за моето име?' и благослови го там. А Яков нарече мястото Фануил, защото, си казваше: 'Видях Бога лице в лице и животът ми беше пощаден'. Слънцето го огря като си тръгваше от Фануил и куцаше с бедрото си.“
(Битие 32:24-31)
МЕСИАНСКО СЪБРАНИЕ
24 май 1964
ПИСМО ДО БОГ
Скъпи Боже,
Иска ми се да можех да кажа, че този опит да общувам с Теб е плод на съкрушеното ми сърце, което стене под тежестта на пороците ми и защото не ми е достатъчно в молитва да общувам с Теб. Но ти ме познаваш твърде добре и знаеш, че не е така. Ти ме доведе тук, в тази общност от вярващи, и Ти уреди тази свята жена да ме съветва и да ми обяснява. Ти създаде този благоприятен случай и Ти ми даде всичкото необходимо уединение, за да намеря пътя си към Теб – и въпреки това не го намирам. Признавам, че никога не съм чувствал по-осезаемо святото ти присъствие и признавам на драго сърце Библията като твоето Слово. И въпреки всичко, вярата ми е частична и не съвсем истинска. Ти ме накара да осъзная, че абсолютната вяра, която очакваш, е нещо, което не мога да постигна сам, и Те моля да ми помогнеш. Моето естество и всичко, за което съм се борил да изградя през всичките години, в които съм бил център на собствения си живот, са все неща, които не мога лесно да предам. Копнея обаче да се родя отново, за да заживея онзи по-изобилен живот, който е в Теб. Твоята свята Книга ми казва, че мога да Те позная единствено чрез Твоя Единороден Син, който е бил пожертван на Кръста, за да простиш греховете ми, и че е нужно само да вярвам в Него, за да бъда спасен, за да оздравея.
Аз вярвам. Помогни на неверието ми! Мисля си, че съм готов да умра за този живот – да бъда благословен, за да стана благословение за други. Но нямам сила да се разделя с любовта си към мен самия, с моята чувственост, похот, лакомия и дълбока наслада от удоволствията в този свят, макар че, ако Ти беше напълно реален за мен, не бих се поколебал. Вътрешно не мога да се разделя със скептицизма си и не съм склонен да се простя с привичките си, макар да съм уморен от този полуживот. Копнея за Твоята радост. Приканваш ме да нагазя в тази дълбока реалност, да посветя живота си на Твоята свята воля, но не съм достатъчно смел, за да приема такъв щедър дар.
Аз само от време на време Те търся, а молитвите ми са жалки и непостоянни. Ти казваш: „Искайте и ще ви се даде“, и затова още веднъж Те моля да ми помогнеш да гледам на Теб като на живата реалност и да превърнеш всичко недостойно, което изричам, в думи истински и искрени. Направи така, че докрай да разбера пълното значение на греха ми, така че да се разгранича от човека в мен и да го предам доброволно; направи ме да умра за този свят, за да се родя отново. Позволи ми да вляза в Божието Царство като дете. Дай ми тази вяра и силата, която тя дава. И също, Боже, прости ми греховете, които признавам пред Теб:
ТЩЕСЛАВИЕ: неспирно съм търсил да се издигна за сметка на другите, ужким с „благородни и справедливи мотиви“, да си спечеля име.
ПОХОТ: в сърцето ми живее един закоравял развратник и не е нужно да ти обяснявам до какво ме доведе това в настоящия момент и в близкото минало.Знам също, че ще повторя това, ако ми се удаде възможност.
ГОРДОСТ: може би най-страшното престъпление, Господи, защото ме отделя от Теб и ме кара да се радвам на своите жалки способности и постижения, на ръста си и външния си вид и така откликвам на този свят, а не на Твоя призив.
НЕНАСИТНОСТ: не успявам една цигара да изгася в твое Име и непрекъснато преяждам.
МЪРЗЕЛ: аз съм равнодушен, ленив и избирам да върша само това, което ми е приятно.
БЕЗОТГОВОРНОСТ: личното ми спокойствие е по-важно и не поемам отговорност, освен ако не се налага.
ОГОРЧЕНИЕ: дразня се от хората, дразня се до степен, че мразя всеки, който застава срещу егото ми. Признавам, че съм обиден дори на Теб, понеже нареди една жена, Рена, да ми обяснява Твоето Слово. Мога да изброя и много други: ЛИЦЕМЕРИЕ, САМОЗАЛЪГВАНЕ, МАЛОДУШИЕ и ЕГОЦЕНТРИЗЪМ... но Ти ги знаеш далеч по-добре от самия мен.
Готов ли съм да умра за:
Ласкателството и аплодисментите?
Моето самочувствие?
Удоволствието от външния ми вид?
Моя така наречен ум и интелект?
Желанието ми да живея охолен и сладък живот?
Помогни ми, Господи, само Теб моля, защото само Ти имаш отговора.
МЕСИАНСКО СЪБРАНИЕ
25 май 1964 г. (5:15 ч.)
Сестра Рена ме прекъсна снощи в моето „писмо до Бога“ и ми говори по нейния прекрасен, емоционален и отдаден начин за проблема на моето „спасение“. Призна, че не можем да принудим Бога и се съгласи, че съм напълно прав: нужно е Бог да направи по-действителни за мен Своята собствена реалност, значението на жертвата на Исус и дълбочината и покварата на собственото ми естество и грехове. Всички тези неща съм ги разбирал само повърхностно и с ума си и освен това изведнъж се усещам особено безчувствен и духовно слаб и това усещане не ме напуска и сега, докато пиша тези редове. Рена се помоли прекрасно за мен, като „напомни“ на Исус думите Му, че ако двама или трима са събрани в Негово име, Той ще е сред тях. След това се помоли да се излее върху мен Светият Дух и чрез сън или по някакъв друг начин да бъда доведен до истинско покаяние и завръщане. Макар да изразяваше Божията воля, останах отново напълно безразличен, въпреки че за мен се бяха молили всички заедно още първата вечер, а на другия ден за мен се моли и един датчанин на име Ларс.
Да си призная, докато Рена се молеше, изпитах неволно влечение към нея, което, макар и сравнително „невинно“, определено не се връзваше с чистотата на тези мигове. Представих си, че я докосвам или че тя ме докосва, за да уловя тази прекрасна духовна сила, която непрестанно тече в нея. Страхувам се обаче, че в самото докосване плътските ми желания ще образуват стена, която ще прегради този поток на духовна сила.
Знам в сърцето си, че съм далеч от това истински да се осъзнавам като грешник, камо ли да се покайвам дотолкова, че да се отвращавам от себе си – в прах и пепел, като Йов. Не съм готов с радост да жертвам на Бога тази нищожна обвивка и да извикам към Исус да влезе в сърцето ми като мой личен Месия. Нито съм готов наистина да повярвам в името Му. Със сигурност имам още път да извървя, докато „се родя отново“. Вярвам, че „този, който иска, получава“, но в сърцето си знам, че не искам истински. Само устните ми се мърдат.
Освен това „не всеки, който Ми казва: 'Господи! Господи!' ще влезе в небесното царство, но само този, който върши волята на Отца ми, който е на небесата“. Знам, че съм много далеч от това. Рена ми казва, че първо трябва да се покоря. После да поискам, съзнателно и докрай това, за което се моля. След това трябва да вярвам, че Бог спазва обещанията си и че това, за което се моля, всъщност вече ми е дадено. „Защото всичко, което поискате в молитва, вярвайте, че сте го получили и ще ви бъде“. За да се освободя от тленната плът, която ме свързва с този свят, трябва да предам безусловно волята си, желанията си, самия себе си, т.е. моя Аз – покварената и воюваща срещу самия мен същност на моя живот.
Безуспешно се опитах да пожертвам в молитва щастието си и желанията си. Моите щения, моята ненаситност не могат да бъдат обуздани. Азът е най-основният проблем; той е „обитаващият в мене грях“. Според Рена само кръвта на Исус може да отмие Аза. Да можех само да го повярвам истински! Това нещо би спасило цялото човечество, защото „тази кръв очиства сърцето от всяка омраза, завист, злоба, огорчение, гняв и гордост“, ми каза тя. И накрая заключи: „...ако корените на огорчението бъдат изтръгнати, ако всичко, което противоречи на любовта, бъде очистено, тогава любовта може да разцъфне съвършено и Духът може да даде своя плод – любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост и себеобуздание“.
„Единствено със силата на Исус, която се изявява в нас всеки момент, можем да обичаме Бога и ближния си“, добави тя. „Всички станахме като нечисти и всяка наша правда – като омърсена дрипа“ (Исая 64:6). С една дума, ЛЮБОВТА, както отдавна го твърдя, е в центъра на Вселената и вече знам как да стигна до нея, ако само събера достатъчно смелост да я потърся.
Това би означавало да се изправя срещу своята персона, да преобърна плановете и навиците, които цял живот съм приемал за естествени. Това е отправната точка на човешката свобода, оттук човек може да предприеме първите си колебливи крачки към Бога и да прекъсне смъртоносния фатализъм, в който е уловен. Човек не може да разбере тази крачка, нито е способен на нея. Тя е превъзходното и необоримо доказателство за съществуването на Бога. Направи ли я, човек стига до себе си, до ближния си и до Бог – и всички тези отношения са органично, символно и тайнствено преплетени помежду си. Изглежда веднъж завинаги мога да помиря това, което отдавна ме измъчва и ми се струва непримиримо – моя дълг към Бога, този към ближния ми и този към самия мен. Но още не мога да събера смелост да Го приема.
МЕСИАНСКО СЪБРАНИЕ
25 май 1964
Четвърта вечер на това място. Рена, Ларс и другите ми се посветиха изцяло и усърдно се молиха покрай мен. Но засега няма пробив и започвам да се чудя, дали въобще ще има. Струва ми се почти невъзможно да проумея текстовете в Стария Завет и неговите пророчества за идването на Месия, Божия план за спасение, понятието грях, както и много други неща. Моят интелект, който осъзнавам, че е пречка за вярата, отказва да се огъне и да приеме тези страни на Божието откровение. Знам, че бях доведен до този кръстопът и знам, че това, което чух тук, е вярно. Но засега не успявам да съединя отделните късчета.
След вечеря Рена и Ларс останаха с мен на масата. И двамата бяха разтворили библиите си и обсъдихме термина, който винаги е бил анатема за евреите – обръщането. Според речника Уебстър обръщането е промяна в положението или в посоката. Ларс каза, че за него това означава да спреш и да направиш кръгом.
Според Рена идеята за „обръщането“ е основополагащ принцип. Цитира ми няколко старозаветни пасажа в този смисъл. Спомням си един от II Летописи: „Ако людете Ми, които се наричат с Моето име, смирят себе си и се помолят, и потърсят лицето Ми, и се върнат от нечестивите си пътища, тогава ще послушам от небето, ще простя греха им и ще изцеля земята им“.
„Обръщането, Артър, е доброволна промяна в мисленето на грешника, при която той се отвръща от греха и се обръща към Йешуа ха-Машиах (Месията Исус) – не от юдаизма към някаква нееврейска религия – а от това да си бог сам на себе си към Живия Бог“, ми каза Рена.
Тук избухнах – нали съм свикнал да споря за всичко. Макар да си признавах „греховете“ насаме, още не мога да свикна други да се отнасят с мен като с „грешник“. „Защо ме наричаш грешник? Аз не съм по-лош от...“.
Този път Ларс ме прекъсна с благ тон: „Арт, грехът е желанието да живееш, както ти искаш, а не както Бог иска. По това определение грешник ли си?“.
Вече бях признал твърде много неща, за да му противореча. Спрях да споря, а Рена прелистваше Стария Завет и четеше стих след стих, за да покаже как Бог винаги е искал човек да се покае и да се обърне към Него. „Ще ви дам ново сърце и нов дух ще вложа вътре във вас и, като отнема каменното сърце от плътта ви, ще ви дам меко сърце“.
После ми обясни този пасаж от пророк Езекиил: „Бог е създателят на новото сърце и новия дух, но ти си този, който трябва да направи крачката в „новата посока“. Цитира ми отново от Езекиил: „Отхвърлете от себе си всичките простъпки, които извършихте против Мене, и си направете ново сърце и нов дух. Защо да умрете, доме Израилев?“.
И двамата прекараха дълго време с мен и се стараеха да ме убедят. „Арт, никой не може да се обърне към Бога, ако не го пожелае. Бог няма да погази човешкия избор. Той те е водил в живота ти през всичките тези години, за да те доведе до този момент. Сега зависи от теб. Може и да нямаме свободата да изберем, понеже грехът управлява живота ни, но имаме свободата да откажем. Можеш да откажеш да бъдеш избран“.
Всичко, което Рена казваше, имаше смисъл. Душата ми беше смутена. Помолиха се около мен, преди да станем от масата, след което се върнах в малката стая и отворих отново Божието Слово.
„Ето, служителят Ми ще преуспее. Той ще се извиси, ще се прослави и ще се възвеличи. Мнозина бяха изумени от Него – дотолкова видът Му беше нечовешки изтерзан и образът Му не приличаше вече на човешки. Той обаче ще удиви много народи...
…Кой повярва на известието ни? И на кого се откри силата на Господа? Защото Той израсна пред Него като фиданка и като филиз на корен от суха земя. Той нямаше благообразен, нито благороден вид, за да го гледаме, нямаше красота, с която да ни привлече.
Той бе презрян и отхвърлен от хората, страдалец, свикнал на печал и ние отвръщахме лице от Него. Той бе презрян и ние Го смятахме за нищо.
В действителност Той понесе нашата печал и нашите скърби, а ние Го мислехме за поразен, наказан и унижен от Бога.
А Той беше прободен заради нашите престъпления, беше бит заради нашите престъпления. Върху Него се стовари наказанието, довело до нашето спасение, и чрез неговите рани ние се изцелихме.
Всички ние се заблудихме като овце, всеки беше тръгнал по свой път, но Господ натовари Него с всички наши грехове.
Той беше измъчван, но понасяше смирено страданията и не отвори уста. Той бе заведен на клане като овца и както агнето е безгласно пред стригачите си, така и Той не отвори устата Си.
Той бе грабнат чрез тъмница и съд, но за рода му кой ще разкаже? Защото Той бе отстранен от земята на живите; заради престъпленията на Моя народ Го постигна смърт.
Гробът му беше определен между злодеи, но Той беше погребан при богатия, защото не беше извършил престъпление, нито устата му беше изрекла лъжа“.
(Исая 52:13-15, 53:1-9)
Тази вечер си спомних ясно един инцидент, когато бях на седемнадесет. Движех се на автостоп от Лос Анжелис до Ню Йорк и се учех да карам кола, като казвах на хората, които ме качваха, че знам как. Бяхме някъде до Кливлънд и аз бях зад волана, а собственикът на колата спеше на седалката до мен. Мощният автомобил ме радваше с ускорението си – натисках газта до дупка и направо летяхме по пътя. Реших да изпреваря една доста по-бавна кола по едно нанагорнище и свих вляво, за да я задмина. В този момент отгоре изникна друга кола право срещу мен. Скочих на спирачката с всички сили, с всяко мускулче! Видях другия шофьор как прави същото. За части от секундата, докато се носехме косо един към друг, видях измъченото му лице, на което беше изписан истински ужас, докато колите ни се тресяха и люлееха в неистовите ни опити да обуздаем огромната си инерция. В този безумен миг сякаш погледнах на целия си живот с главата надолу и тогава спирачките най-сетне зацепиха и с писък на гуми прелетяхме един покрай друг, разминавайки се на косъм.
Така се чувствам и тази вечер. Летя към сблъсък. Предизвикан съм – точно както Аврам, моят праотец, е бил предизвикан да напусне народ, племе и бащин дом и да замине за една непозната земя, далеч от всички. Някаква неизвестна сила ме зове да оставя всичко познато и скъпо и да тръгна след нещо безумно и абсурдно, което не ми обещава нищо друго, освен кръст. Чувствам как могъщият крак на един Непознат Бог набива спирачките на моя живот, но заради набраната скорост на моите тридесет и пет години живот и вековната инерция на еврейската традиция ми е почти невъзможно да променя посоката. И все пак не мога да забравя тези думи на Исус: „Ако не се покаете и не станете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство“.
Виждал съм неведнъж събратята си да пребледняват от ярост и да се тресат, когато в срещата си с Месията Исус се озовават внезапно пред самия Бог. Дали това е типично еврейска реакция? Можем да посрещнем всяко друго предизвикателство – човек, напредъка, разните концепции за справедливост, за хуманизъм – само никога, ама никога не ни предизвиквайте с истинския Бог, разкрил себе си в Сина си. Защо? Защо аз трябва да реагирам по този начин? Тази вечер усещам, че независимо дали съм живял по правилата на традиционния юдаизъм или на откровения атеизъм, няма никакво значение, защото всичко е суета. Невъзможно е да станеш християнин. В моите представи това е същото като да стана неевреин и да прегърна всичко, което ме отблъсква. Но макар да не го разбирам, някакси съзнавам, че докато не стигна до мига, в който да припозная Бога в образа на Исус, всичко е загубено. Защото това и само това е самата действителност.
Очите ми са вече уморени и ръката ми трепери от толкова много напрежение. Мисля, че никога няма да стигна до отговора, и съм готов да се откажа. Ще препиша само този пасаж от Многообразието на религиозната опитност на Уилям Джеймс и после ще се опъна върху твърдата пейка, и ще се опитам да заспя.
„Докато се крием зад светските си барикади и не капитулираме безусловно, не сме преодолели съдбоносната криза и оставаме пленници на страха, който ни кара да се съмняваме в божественото... Предай се на Божието провидение, скъсай всички мостове... само ако се жертваш безпощадно и безразсъдно, ще получиш онази превъзходна сигурност“.
МЕСИАНСКО СЪБРАНИЕ
26 май 1964
„Една бездна вика друга. Първата, с мъка, навътре сам си издълбах, а сега ехти в нея гласът на другата – на отвъдния безкрай“ (Уилям Джеймс).
Стана насън. Снощи щях да се пръсна от превъзбуда, не бях в състояние да подредя в главата си нещата, които Рена се опитваше да ми каже. Но тази нощ, в съня ми, всичко си дойде на мястото. Не беше точно сън. Беше просто разбиране, дадено от Божия Дух, който ме води през всичките тези четиринадесет месеца. Видях плана, който Той беше следвал. Нито една случка, нито една среща не беше случайност. Бил е предначертал всичко, организирал всеки ход. Снощи го съзрях. Беше като голяма картина, Бог стоеше пред статива и рисуваше върху платното на живота ми, където с всяка мазка на четката се раждаше моят образ. Картината ставаше все по-ясна и виждах как Бог отново и отново посяга към палитрата, смесва цветове, нанася някъде дебел, а другаде съвсем тънък слой, къде по-смело, къде по-нежно, и накрая се видях нарисуван на фона на вечността – тогава видях Бог, разкрит в Месията.
Значи всичко е било от Бога. Той е допуснал да стана марксист. Той е допуснал да уча в онзи институт, да пробвам всякакви професии, да последвам похотите си и да търся решение на проблемите си с всевъзможни човешки средства. Само и само да ме доведе до този специален момент, до този кръстопът! Той ме е хванал за ръка и, както баща детето си, ме е водил стъпка по стъпка към едно ново духовно разбиране, което сега изпълва душата ми. Но днес ми казва: „Не мога да те заведа по-напред. Трябва да решиш дали приемаш, или отхвърляш Исус като свой Месия“.
Събудих се с шума от съседната стая, останах легнал със сключени зад главата ръце и загледан в тавана, усещах твърдата дървена пейка под мен и прошепнах с устни: „Ти си моят Спасител и Господ“.
Странното е, че животът ми винаги е бил един врящ казан от чувства, а това, което ми се случи, беше толкова спокойно. Сега обаче, в най-показателния и значителен момент в живота ми, не усещах всъщност нищо. Просто приех това, което вече знаех, че е истина, и тази сутрин изпитвам огромен мир и спокойствие в живота си – мир, който всъщност не може да бъде проумян.
Тази сутрин на закуска се обърнах към Рена. „Рена, аз вярвам и разбирам“. Тя бавно свали чашата с кафе в чинийката и ме погледна. „В какво вярваш, Артър?“. Търсех думите си и отговорих със запъване: „Въпросът не е в какво, а в Кого вярвам. Той дойде при мен тази нощ – Живият Месия – заобиколи ума ми и развърза възела на съмненията ми. Събудих се с вяра в Него и признах, че Той е мой Господар“.
Тя погледна дълбоко в очите ми. После се просълзи и започна да вика: „Благодаря ти, Господи! Алилуя!“. Скочи на крака, събори стола си и разля кафето на масата. После падна на колене, вдигна високо ръце и, докато от очите ѝ се стичаха сълзи, с грейнало от щастие лице прослави Бога. „Благодаря Ти, Господи, че отговори на молитвата ми от снощи: „Господи, дай на този твърдоглав човек да разбере!“.
Бях малко объркан, не знаех дали не трябва да коленича и аз до нея на пода, дали да вдигна ръце и да викам, или какво точно да направя. Останах си на стола и я гледах. В нейната молитва имаше достатъчно щастие и за двама ни. Чувствах обаче странно спокойствие и мир да се спускат над живота ми. Тревогите ми покрай Ингер, чувството ми за вина спрямо Марго, раздразнението ми спрямо майка ми – всичко сякаш беше отмито в тези нови отношения с Месията.
Рена седна пак до мен на масата. Напомни ми за Мойсей – въплъщение на модерния човек за онова време – как изгубва положението си и броди из пустинята преди да срещне Бога на хълма Хорив. После ме поведе в молитвата, която записвам тук, като свидетелство за решението, което взех.
„БОЖЕ НА МОИТЕ ОТЦИ – НА АВРААМ, ИСААК И ЯКОВ. БОЖЕ НА МОЯ ЛИЧЕН СПАСИТЕЛ ЙЕШУА. ПРЕДАВАМ СЕБЕ СИ НА ТЕБ СЕГА. ПРЕДАВАМ ВСИЧКО. ПРИЕМИ МЕ, КАКЪВТО СЪМ, И МЕ ПРЕОБРАЗИ В ТОВА, КОЕТО ТРЯБВА ДА БЪДА. ЗА ТВОЯ И САМО ТВОЯ СЛАВА, ПОМОГНИ МИ, БОЖЕ“.
Артър Кац
